Козле и бръмбар

Имало едно време едно непослушно козле. Цял ден скачало по горите. Колкото и да му се карала майка му, то не я слушало.

Една сутрин се изкачило на най-високия хълм край селото. Гризало млади дръвчета, радвало се, изправяло се на задни крака и врещяло:
– Ехей, кой е по юнак от мене, да излезе да се борим!

Дълго време никой не се обадил. Козлето пак се изправило на задни крака и пак извикало:
– Ехей, кой е по юнак от мене, да излезе да се борим!

Изведнъж голям бръмбар със златни крила профучал край козлето. Кацнал на едно младо дръвче и забръмчал:
– Ти си пакостник, козленце! Не слушаш майка си и изгризваш най-нежните листенца на младите дръвчета. От това те изсъхват, а и аз няма къде да се крия. Аз съм цар на бръмбарите и на ум ще те науча!

– Никакви царе не признавам! – отговорило козлето, навело глава и се хвърлило с рогата срещу бръмбара.

Но докато да се усети, бръмбарът отлетял от фиданката и козлето си наболо муцуната о клоните. А в това време бръмбарът го жилнал по опашката. Заврещяло козлето от болка. Обърнало се да удари бръмбара, но той се скрил в камънака. Козлето полетяло с чело върху камъните, но си навяхнало едното рогче. А бръмбарът избягал от другата страна и ужилил козлето в лявото ухо. Още повече заврещяло козлето.

Почнало да гони своя неприятел, да се мята, да скача. Но той все му избягвал. Там залягал над някой слог, тук се свивал под някой сух пън. Козлето си изтрепало краката и главата да налита срещу твърди камъни и дънери. А бръмбарът, хоп – току ще го жилне някъде. Най-сетне козлето се уморило и паднало от умора. А бръмбарът го ужилил в нослето. Нослето се подуло и заприличало на цвекло.
– Олеле! – заврещяло козлето. – Олеле, спасете ме!
– Кой е по юнак от двама ни? – попитал бръмбарът.
– Ти, ти! – отвърнало козлето. – Остави ме! Няма вече да гриза младите дръвчета и ще слушам майка си!
– Видя ли? – казал бръмбарът. – Но помни добре, защото друг път по-зле ще те накажа!
Царят на бръмбарите си отлетял надолу към полето. А козлето се върнало с плач при майка си.
– Защо плачеш? – попитала го майка му.
– Защото ме надвиха.
– Кой те надви?
– Един цар.
– Цар ли?
– Цар ами, няма да е бръмбар. Мене не може да ме надвие кой да е.
– Едър ли беше царят?
– По-дребен от рогчето ми.
– Е, как те надви такъв дребен цар?
– Надви ме, защото умът му е едър.
– Че ти нямаш ли рога?
– Ех, родила си ме с рога, но съм слабичък в ума, та не зная кога да бода и къде да бода. Затова ме надвиха!