Вълшебни приказки

Котката на вещицата

Препоръчва се за възраст над 5 год.
7мин
чете се за

Имало едно време една стара съсухрена вещица, която живеела сам сама в стаята си на върха на висока мрачна кула. Седяла там, подпряла на ръка грозната си глава и ден след ден да наблюдава през една пролука на стената селото. Единственият ѝ другар бил едър черен котарак, приседнал до нея в сумрачната стая с очи искрящи като зелени пламъци в тъмнината.

Един ден вещицата забелязала мъничко момиче да събира боровинки в гората. При тази гледка тя оголила беззъбите си челюсти в зла усмивка и си замърморила: „Постой, почакай, мила моя, докато дойда за твоето вкусно месце.“ После облякла дългото си наметало, взела бастун в ръка и заслизала по стълбите надолу.

Момичето, което се казвало Марго, било много далеч от своя дом. В желанието си да набере зрели боровинки, без да усети, се озовало в местност, която изобщо не познавало. Ако клетото дете беше срещнало някого по пътя, щяха да го предупредят да не приближава кулата на вещицата. Но уви! Цял ден то не срещнало жива душа и нямало никаква представа за ужасната опасност, която го грози. Брало горски плодове, подсвирквало си весело, докато кошничката се напълнила до горе. Тъкмо поседнало да отпочине до едно дърво и видяло, че го приближава възрастна жена.

Това била вещицата, увита в наметалото си, за да скрие колкото може повече лицето си.
– Добър ден, мила моя, – казала старицата. – Ще ми дадеш ли малко зрели плодове?
– Да, разбира се, – отвърнала Марго. – Вземете колкото желаете, аз лесно мога още да си набера.
Вещицата гребнала шепа плодове и приседнала до Марго да яде. Дъвчела без да отмества хищния си поглед от бялото вратле и розовите бузки на малкото момиче, но Марго не забелязала жестокостта в очите ѝ, защото качулката закривала лицето ѝ.
– Къде живееш, момиче? – попитала старицата.
Марго ѝ отговорила, а вещицата казала:
– Сигурно си много уморена от дългия път. Ако дойдеш у дома, ще те нагостя с купа мляко и парче сладкиш, а после ще разгледаш великолепните неща, които пазя в шкафа си.

Марго се съгласила и тръгнала към кулата не толкова заради млякото или сладкиша, а за да види красивите неща във шкафа. Щом се озовала вътре, вещицата се нахвърлила отгоре ѝ, здраво я завързала и я отнесла в най-горната стая, където седял котаракът и примигвал със зелените си очи. Старата жена пъхнала в шкафа и заключила вътре горката Марго. Щяла да я пази там, докато понапълнее, че да я сгови на вкусна гозба. Вещицата всеки ден я хранела обилно със силна храна и от време на време хващала ръката на Марго да провери дали достатъчно се е наляла, за да иде в гърнето.

„Вещицата я държала в шкафа, за да порасне и да напълнее.“

Горкото дете – колко уплашено и злощастно било там сам само, заключено в тъмния шкаф. По цял ден плачело, ала в стаята нямало никой, освен котарака на вещицата, а той била тихо животно и не показвал чувствата си. Марго го съжалявала също като себе си, защото вещицата често безмилостно биела горкото животно. Момиченцето се опитвало да го успокои, като му подавало парчета храна през цепнатина под вратичката.

Един ден, когато старата вещица излязла, момичето с изненада чуло глас, който ѝ говорел в стаята.
– Марго, Марго, – казал гласът, – недей да плачеш повече, а слушай какво ще ти кажа.
– Кой си ти? – попитало малкото момиче.
– Аз съм котаракът на вещицата, – продължил гласът. – Ще пъхна под вратичката ключа на шкафа. Вземи го и се отключи, защото нямаш време за губене!

„Котката и Марго.“

– Благодаря ти, благодаря ти, – казала Марго, щом се освободила. – Но как така ти можеш да говориш? Аз не знаех, че котките умеят да говорят.
– По правило не могат, – отвърнал котаракът, – но сега това няма значение. Вещицата може да се върне всеки миг и ние трябва да те отведем в безопасност, където тя не може да те стигне.
– Да, да, – казала Марго. – Веднага тръгвам и ще тичам бъро като вятър!
– Няма полза от това, – казал котаракът. – Преди да си преполовила пътя до дома, вещицата ще те хване.
– Тогава какво да направя? Има ли място, където да се скрия?
– Щом се върне и открие, че те няма, тя ще претършува всяко кътче в кулата. И мишка не може да се скрие от зорките ѝ зли очи.
– Ох, мило! Ох, миличко! – захлипала Марго отново. – Добричко коте, помогни ми да избягам и ще съм ти благодарна цял живот.
– Разбира се, че ще ти помогна, – отвърнал котаракът, – нали затова ти дадох ключа – да излезеш. Вземи това парче килим и щом вещицата съвсем те доближи, ти го хвърли зад себе си и то ще се превърне в река. Така ще я забавиш малко, защото тя не може да плува. Щом успее да премине и отново те настигне, хвърли пред тебе този гребен и той за миг ще се превърне в непроходима гора. Влизай вътре без да се страхуваш, защото пред теб ще се отвори път между дърветата, но вещицата ще трябва с ножа си сама, стъпка по стъпка, да си просече пътека. Много преди нея ти ще пристигнеш в безопасност у дома си.
Марго горещо благодарила на котарака, грабнала килимчето и гребена и се втурнала надолу по стълбата.

Скоро вещицата се прибрала у дома и щом разбрала, че затворничката е избягала, гневно изревала. Качила се на самия връх на кулата, вперила очи в далечината и скоро открила малкото момиче, което с всички сили бързо бягало към дома.
– Ще те хвана, – измърморила вещицата и хукнала след нея.

Марго усетила, че вещицата приближава и удвоила скоростта си, но напразно. Скоро чула свистящия ѝ дъх, и като погледнала уплашено през рамо, видяла гибелния поглед на триумф в очите ѝ.

Марго извадила късчето килим и го хвърлила зад себе си. То веднага се превърнало в бурна широка река. Вещицата изкрещяла яростно и нагазила след нея, но течението бързо я поело. Тя потънала първо до колене, а после до кръста. Само миг и щяла да потъне, но старицата си бръкнала в джоба и извадила една мидена черупка, сложила я върху водата и замърморила някаква магия, както вещиците правят. Черупката се превърнала в малка лодка и старицата се настанила вътре. Загребала с метлата си и скоро пресякла реката.

Вещицата използвала метлата си вместо гребло.“

От това забавяне Марго спечелила малко преднина, но вещицата носела своите вълшебни ботуши, с които скоро догонила детето. Десет минутки по-късно тя отново била по петите на Марго.

Тогава малкото момиче извадило гребена от джоба си и го метнало напреди. В миг израснала гъста гора и Марго се втурнала навътре по една алея, която сама се отворила пред нея.

Пяна излязла от устата на вещицата от гняв. Тя извадила нож и започнали да си проправя път през дърветата, но преди да измине и сто метра, Марго била в безопасност у дома, в прегръдката на майка си.

Вещицата тръгнала обратно към своята кула. Думите, които изричала били така ужасни, че въздухът се изпълнил с отровата им, а тревата покрай пътя увяхнала и почерняла. Скоро се прибрала, но тъкмо да прекрачила прага си и се разпаднала на прах. Извил се остър вятър и я разнесъл по всички четири посоки на широкия свят. Това бил краят на старата вещица, защото силата ѝ се стопила, веднага щом първата ѝ жертва успяла да избяга.

Колкото до котарака, никой повече не го видял, но хората шушукат, че бил принц, който преди много години старицата заловила и превърнала със зла магия в котарак. Заради това, че помогнал на Марго да избяга, магията се развалила и той се завърнал в бащиното царство.

КРЕДИТ: The witch’s cat, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschère

prikazki.eu