Вълшебни приказки

Котката на вещицата

7мин
чете се за

Имало едно време една стара съсухрена вещица, която живеела сам сама в стаята си на върха на висока мрачна кула. Седяла там, подпряла на ръка грозната си глава, ден след ден да наблюдава през една пролука на стената селото. Нейна единствена другарка била едра черна котка, приседнала до нея в сумрачната стая с очи искрящи като зелени пламъци в мрачината.

Един ден вещицата забелязала мъничко момиче да събира боровинки в гората. При тази гледка тя оголила беззъбите си челюсти в зла усмивка и си замърморила: „Постой, почакай там, мила моя, докато дойда за твоето вкусно месце.“ После облякла дългото си наметало, взела бастун в ръка и заслизала по стълбите надолу.

Момиченцето, което се казвало Марго, се било отдалечило много от дома. В желанието си да набере зрели боровинки, без да се усети, тя се озовала в местност, която изобщо не познавала. Да би срещнала някого по пътя, би я предупредил да не приближава кулата на вещицата. Но уви! Тя цял ден не срещнала жива душа и нямала никаква представа за ужасната опасност, която я грози. Беряла горски плодове, подсвирквала си весели мелодийки, докато кошничката ѝ се напълнила до горе. Тъкмо поседнала до едно дърво да си почине и видяла възрастна жена, която се приближавала към нея.

Това била вещицата, увита в наметалото си, за да скрие колкото се може повече лицето си.
– Добър ден, мила моя, – казала старицата. – Ще ми дадеш ли малко зрели плодове?
– Ще дам, разбира се, – отговорила Марго. – Вземете колкото желаете, аз лесно мога още да си набера.
Вещицата гребнала шепа плодове и приседнала до Марго да ги яде. Дъвчела без да отмества хищния си поглед от бялото вратле и розовите бузки на малкото момиченце, но Марго не забелязала жестокостта в очите ѝ, защото качулката закривала лицето ѝ.
– Къде живееш, момиче? – попитала старицата.
Марго ѝ отговорила, а вещицата казала:
– Сигурно си много уморена да ходиш от там чак до тук. Ако дойдеш у дома, ще те нагостя с купа мляко и парче сладкиш, а после ще разгледаш великолепните неща, които пазя в шкафа си.

Марго тръгнала към кулата не толкова заради млякото или сладкиша, а за да види красивите неща във шкафа. Щом се озовала вътре, вещицата се хвърлила отгоре ѝ, здраво я завързала и я отнесла в най-горната стая, където седяла котката и премигвала със зелените си очи. Старата жена отворила вратичката на шкафа и заключила вътре горкичката Марго. Щяла да я пази там, докато понапълнее, че да я сгови във вкусна гозба. Вещицата всеки ден я хранела обилно със силна храна и от време на време хващала ръката на Марго да провери дали достатъчно се е наляла, за да иде в гърнето.

„Вещицата я държала в шкафа, за да порасне и да напълнее.“

Горкото дете – колко уплашено и злощастно било там сам само, заключено в тъмния шкаф. По цял ден плачела, но в стаята нямало никой освен черната котка на вещицата, а тя била тихо животно и не показвала чувствата си. Марго я съжалявала също като себе си, защото вещицата често безмилостно я биела и момиченцето се опитвало да я успокои като ѝ давало парчета от своята вечеря през цепнатина под вратичката.

Един ден, когато старата вещица излязла както обикновено, момиченцето с изненада чуло глас, който ѝ говорел в стаята.
– Марго, Марго, – казал гласът, – недей да плачеш повече, а слушай какво ще ти кажа.
– Кой си ти? – попитало малкото момиче.
– Аз съм котката на вещицата, – продължил гласа. – Ще пъхна под вратичката ключа на шкафа. Вземи го и се освободи, защото нямаш време за губене!

„Котката и Марго.“

– Благодаря ти, благодаря ти, – казала Марго, щом се освободила. – Но как така ти можеш да говориш? Аз не знаех, че котките умеят да говорят.
– По правило не могат, – отговорила котката на вещицата, – но това сега няма значение. Вещицата може да се върне всеки миг и ние трябва да те отведем в безопасност, където тя не може да те стигне.
– Да, да, – казала Марго. – Веднага тръгвам и ще тичам бъро като вятър!
– Няма полза от това, – отговорила ѝ котката. – Преди да си преполовила пътя до дома вещицата ще те хване.
– Тогава какво мога да направя? Има ли място, където мога да се скрия?
– Щом се върне и открие, че те няма, тя ще претършува всяко кътче в кулата. Дори мишка не може да се скрие от зорките ѝ очи.
– Ох мило! Ох мило! – захлипала Марго отново. – Добричко коте, помогни ми да избягам и аз ще съм ти благодарна цял живот.
– Разбира се, че ще ти помогна, – отговорила котката, – нали заради това ти дадох ключа да излезеш. Вземи това парче килим и щом вещицата съвсем те доближи го хвърли зад себе си и то ще се превърне в река. Така ще я забавиш малко, защото тя не може да плува, но щом успее да премине и отново те настигне, хвърли пред тебе този гребен и той за миг ще се превърне в непроходима гора. Влизай вътре без да се страхуваш, защото пред теб ще се отвори път между дърветата, но вещицата ще трябва с ножа си сама, стъпка по стъпка, да си просече пътека. Много преди нея ти ще пристигнеш в безопасност у дома си.
Марго горещо благодарила на котката, грабнала килимчето и гребена и се втурнала надолу по стълбата.

Скоро вещицата се прибрала у дома и щом разбрала, че затворничката е избягала гневно изревала. Качила се на самия връх на кулата си, вперила очи в далечината и скоро открила малкото момиченце да бяга бързо с всички сили към дома си.
– Ще те хвана, – измърморила вещицата и хукнала след нея.

Марго усетила, че вещицата приближава и удвоила скоростта си, но напразно. Скоро чула свистящия ѝ дъх, и като погледнала уплашено през рамо, видяла гибелния поглед на триумф в очите ѝ.

Марго извадила парчето от килим и го хвърлила зад себе си. То веднага се превърнало в бурно течаща широка река. Вещицата изкрещяла яростно и нагазила след нея, но течението бързо я поело, първо до колене, а после и до кръста. Само миг и щяла да потъне, но тя извадила раковина от джоба си, сложила я върху водата и замърморила магия, както вещиците правят. Раковината се превърнала в малка лодка, в която старицата се настанила, загребала с метлата си и скоро успяла да пресече реката.

Вещицата използвала метлата си вместо гребло.“

Забавянето дало на Марго малко преднина, но вещицата била обула вълшебните си ботуши, с които много бързо настигнала детето. Десетина минутки по-късно тя отново била по петите на Марго.

Тогава малкото момиченце извадило гребена от джоба си и го хвърлило пред себе си. В миг се издигнала гъста гора и Марго се втурнала навътре през алея, която сама се отворила пред нея.

Пяна излязла от устата на вещицата от гняв. Тя извадила ножа си и започнали да си проправя път през дърветата, но преди да успее да измине дори стотина метра, Марго била вече в безопасност у дома си в прегръдката на майка си.

Вещицата тръгнала обратно към своята кула. Думите, които изричала били така ужасни, че въздухът се изпълнил с отровата им и тревата покрай пътя увяхнала и почерняла. Скоро се прибрала, но тъкмо да прекрачила прага си и се разпаднала на прах. Извил се остър вятър и я разнесъл по всичките четири посоки на широкия свят. Това бил краят на старата вещица, защото силата ѝ спряла веднага щом първата ѝ жертва успяла да избяга.

Колкото до черната котка, никой повече не я видял, но хората нашепват, че това бил принц, когото старицата преди много години заловила и превърнала със зла магия в котка. Заради това, че помогнал на Марго да избяга, магията се развалила и той успял да се завърне в бащиното царство.

КРЕДИТ: The witch’s cat, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschère

Всичкитворби