Котаракът Мачо живееше в богатска къща, при добри и щедри господари. Всеки ден си похапваше от най-вкусните им гозби. А на заговезни и той преяде като господарите си.
Яде Мачо, яде – изду се като тъпан: чак стомахът го заболя от преяждане! Едва се довлече до печката, легна по гръб, изтегна крака и взе да пъшка тежко-тежко. Два пъти се обръща ту на една, ту на друга страна, докато заспи.
Когато се събуди, в кухнята беше вече тъмно и господарите отдавна спяха. Мачо стана, протегна се, прозина се и сети, че гърлото му изгаряше от жажда. Тръгна да потърси вода, да накваси засъхналото си гърло.
В ъгъла, до бюфетчето, винаги имаше паничка с чиста вода. Приготвяха му я всяка вечер. Мачо се напи, клекна и приглади дългите си мустаци. Но сети, че нещо шавна зад бюфета, и той наостри уши. До стената беше подало муцунка едно малко мишле, зърна го и бързо побягна.
Мачо се приготви да скочи, но размисли и не помръдна. Той знаеше, че дупката на мишлето е близо и не ще може да го настигне. Затова приближи до бюфета и заговори с престорен глас:
– Мяу, мяуу… Ей, добро мишленце, защо се плашиш от мене? Излез, нищо лошо няма да ти сторя! Покажи се, погледни ме!
Мишлето беше младо и неопитно. То подаде муцунка и погледна зачудено. Наистина, Мачо седеше на мястото си, премрежил очи, уж че спеше. Той поотвори едното си око и рече лениво:
– Ела, ела де – трошици ли искаш? Ето де са, ела, хапни си. Нищо няма да ти сторя. Аз се покаях вече. Тази вечер и аз заговях като хората: наядох се, преядох, сит съм до гуша. Отсега вече ще постя, ще изповядвам греховете си на поп Ставри и ще го моля за прошка… Ела де, защо се плашиш толкова?
Мишлето се показа, грабна няколко трошички и пак избяга в дупката.
Мачо не помръдна.
– Е, видя ли – рече той, – нищо не ти сторих. Тичай сега и кажи на всички мишки да дойдат да им поискам прошка за греховете си.
Мишчето се скри и подир малко пред дупката се чу страшно мише цвърчене. Едни вярваха, други не вярваха. Може ли котка да заговее?! Най-сетне един стар и опитен плъх реши сам да погледне Мача. Познаваше го, патил беше много пъти от него: само преди месец Мачо отгриза опашката му… Плъхът подаде предпазливо глава от дупката, но го посрещнаха две зелени, огнени очи и той се дръпна назад.
– Тука да си стоите! – викна той на мишките. – Да не се ловите на думите му, защото очите му съвсем не ми изглеждат на покаян!
Но младите мишки надвиха. Те казваха, че е по-добре да се побратимят с котарака, та свободно да шетат всяка нощ из кухнята…
В дупката остана само старият плъх. Той не искаше побратимство с котарака.
– Ах, мили сестрички! – посрещна ги котаракът. – Простете ме, дето досега съм ви гонил, ял и притеснявал… Заклевам се да ви бъда отсега нататък като верен брат защитник… Елате де, елате по-насам да се целунем, като побратими! Искам от душа да ми простите!
Най-напред от дупката изскочи мишлето. След него излязоха и другите. Мишлето тръгна гордо-гордо напред, застана на педя от котарака, изправи се на задните си крачета и протегна муцуна да се целунат с котарака.
И Мачо се наведе да го целуне, ала щом му замириса на мишка, забрави и думи, и клетви – хвърли се, сгриза мишлето и разпердуши и другите мишки. Едва се спасиха с бяг само две-три.
– Е, деца – посрещна ги старият плъх, – разбрахте ли сега котешката клетва колко струва? Никога да не вярвате на клетвите на сита котка и на покаян котарак!
КРЕДИТ: „Котешки заговезни“ – Георги Райчев; КОРИЦА: Котката, от Gordinne, 1894 – 1959, Експонат в Rijks Museum, Илюстрация за край: Мишка от Julie de Graag, 1919, експонат в Rijks Museum