Искам да знам

Котаракът Пижо и снежният човек

4мин
чете се за

СУТРИНТА ВАЛЯ СНЯГ. Следобед Милчо излезе в градината и направи снежен човек. Сложи му две въгленчета вместо очи. Прилепи му една пръчица вместо нос, а друга напречна вместо уста. После му пъхна в устата старата лула на дядо си и му даде да държи в ръце счупената дворна метла.

Когато се нарадва и насмя, Милчо се прибра вкъщи, защото му измръзнаха носът и ръцете. Снежният човек остана сам в градината, мълчалив и намръщен.

Настъпи нощта. Изгря пълната месечина. На двора излезе Милчовият котарак Пижо. Той прескочи стобора и тръгна да обходи градината. Но изведнъж отскочи като попарен. Космите му настръхнаха. Той изфуча и измяука страшно: мяу-у-у-у! Ала онова, от което се уплаши, не се помръдна. То стоеше голямо като човек, с метла в ръце и светеше под месечината, като че беше от сребро. Пижо измяука още няколко пъти, но чудовището не трепна. Тогава Пижо, все още настръхнал и готов да се брани, попита:
– Мр-р-а-у…. кой си ти?
Чудовището помълча, сетне отговори гордо:
– Аз съм снежен човек от Египет!
– От Египет ли? Какво е това Египет? – запита Пижо.

Снежният човек отговори:
– Египет е далечна страна, ей там, на юг, опвъд Бяло море, дето тече голямата река Нил, дето растат сладките фурми, портокали и смокини…
– Хм! – рече Пижо, доволен, че е научил нещо ново. – Ами как си изпаднал чак при нас?
– Преди една неделя – отвърна снежният човек, – слънцето припече много силно в Египет…
– Ама Вие там имате ли топло слънце? – попита завистливо Пижо. – Ние тук от един месец все мръзнем!
– У нас сега е топло както у вас през май – каза снежният човек. – Но не ме прекъсвай, а слушай, ако искаш да научиш как съм дошъл тук… Когато реката Нил се напече под слънцето, от нея взе да излиза пара като от котел, който ври на огъня. Тази пара се вдигна високо, високо в небето и стана голям облак. Тогава духна от юг силен вятър и подкара облака насам към вас. В облака бяхме скрити и аз, и много мои братя. Така минахме над Бялото море, над тракийските полета, над Родопите. Но откъм Балкана ни пресрещна един студен вятър, че като ни заудря, като ни заблъска, като ни запремята нагоре-надолу, та ни докара чак до вашия град. А тук изскочи един още по-студен вятър. Той стегна нашия облак. Облакът заплака и със сълзите си ни изпусна надолу към земята. Но докато падахме, вятърът ни смрази всички и ние станахме на ситен бял снежец…

Пижо кихна, потърка си носа с дясната лапа и попита:
– Ами в Египет има ли котки?
– О, колкото искаш! Дори едно време са ги считали за свещени животни.
– Това пък какво ще рече?
– Ще рече, че хората са ги почитали много, защото мислили, че котките са много умни и знаят да правят магии.
Пижо пак не разбра всичко и попита:
– Ами давали ли са им да ядат месо, или само чорба? Мене Милчовата майка ми дава чорба, а Милчо скришом ми дава и от месото.
Снежният човек не отговори отведнъж.
– Ти си глупав! – рече той след малко. – Само за ядене мислиш, а не и за наука. Не ща с тебе да приказвам. Не прилича на благороден египтянин като мен да приказва с такъв прост котарак като теб!

Тия думи много оскърбиха Пижо. Той отново изду гръб, изфуча, рече „мяууу“ и се хвърли върху главата на снежния човек. Главата изведнъж се заклати и падна заедно с Пижо на земята. Пижо се уплаши и с един скок се намери на черешата, оттам на стряхата, от стряхата на тавана, дето се завря в един стар дюшек. Там се успокои и заспа неусетно.

На другия ден се събуди много късно. Той погледна предпазливо от стряхата надолу. Видя, че вън е пекнало слънце и всичко се топи. Топеше се и снежният човек.
– Навярно си отива в Египет – помисли Пижо и се върна вкъщи да яде.

Корица: Коледна картичка САЩ, 1919, Илюстрация: Спяща котка, свита на кълбо, 1825 автор: Jean Bernard,експонат в Rijks Museum

Всичкитворби