Битови приказки

Коледари

Препоръчва се за възраст над 5 год.
5мин
чете се за

Измина есента. Окапаха листата на дърветата. Оголи се гората. Добитъкът и стадата се прибраха по села и кошари. Оредяха и птиците в полето – отлетяха към топлите южни страни. А и кокошките и патиците спяха вече в топли курници.

Кумчо Вълчо и Кума Лиса взеха все по-често да гладуват по ден, по два дни. Някой път им се случваше и по цяла седмица да не гризнат месце. Под зъбите им попадаха само по някоя премръзнала като тях мишка или някой стар плъх.

Една вечер задуха силен вятър, сиви облаци прибулиха небето и до утринта дълбок сняг покри гори и поля. Настанаха тежки времена за двамата гладни побратими. Един ден Кумчо Вълчо дойде при дупката на Кума Лиса и викна:
– Бауу! Бау! Ей, кумичке, жива ли си? Какво правиш в това лошо време?
– Кяв! Кяв! Кяв! – обади се отвътре кумичката. – Тук съм, кумчо. Топля се с опашката си.
– Ами я чувай, кумичке, нямаш ли скрито малко месенце, да ми дадеш назаем да хапна и аз? Умирам от глад!
– Ох, кумчо, не питай – от три дни не съм турила хапка в устата си!
– Лошо, кумичке, а пък утре нали е голям празник. Коледа. Всички се готвят да отговяват. Ами ние какво ще правим?
– Аа! Коледа ли, кумчо? Бре и аз, пуста залисана, заспала съм, та съвсем съм забравила дните. Не бива така, кумчо. Трябва и ние да отговеем, както му е ред. Почакай ме да си среша опашката и ей сега ще изляза при тебе.

Ето ти я след минутка измъква се от дупката Лисанка, гледа Вълча и жално се вайка:
– Лошо, кумчо! Глад страшен. Я ме погледни на какво съм заприличала, пък на, и твоите ребра се броят през козината… Ела да те водя на едно място!
– Къде е то?
– Ей там е-е – под онази височинка има село. Ще разгледаме какво правят там хората.

Стигнаха до височинката, клекнаха и гледат. От всички комини към небето се вдига пушек.
– Видиш ли? – пита Лисанка.
– Виждам, кумице.
– Подушваш ли нещо?
– Подушвам, кумичке. Сладко мирише.
– Сладко я. Днеска там колят шопарите. Славно лапане ще падне.
– Ехе, кума, да щат да ни поканят!
– Кяв! Кяв! Кяв! – преви се от смях Лисанка. – Слушай, кумчо, и да ни поканят, ще поискат за спомен кожите ни… Ти даваш ли твоята? Аз си не давам кожуха – трябва ми, да се топля…
– Смееш се ти, кума, ала мене ме присвива коремът от глад.
– Тогава да тръгваме!
– Къде?
– Ей там, в селото.
– Да не си полудяла?
– Не съм, кумчо. Ще спрем покрай село и ще чакаме, докато мръкне. Тази нощ и хора, и кучета ще бъдат сити и преяли до гуша. Рано ще заспят като заклани. Тогава влез и грабвай, каквото ти хареса. Познаваш ли там някоя кошара?
– Знам една; лани за Коледа овен вдигнах оттам.
– Брей, че тя била готова работата! Тръгвай!

Отминаха. Спряха накрай село. Почакаха съвсем да притъмнее. Утихна селото. Заспа.
– Хайде, Лисо, да поемаме.
– Аа, кумчо, не бива двамата. Върви ти, а пък аз ще вардя тук. Пътя ти ще пазя. Ако го преградят оттук, ще излая и ти, като чуеш, бягай надругаде.

Повярва Вълчо, замина. Остана Лиса да чака – стори й се година! Те ти го иде Вълчо, мъкне нещо черно на шията си. Спря, свали го, гледа и хока:
– Бре, че съм бил стока! Най-малкото и най-мършавото яре съм пипнал. Само дето вряка: цялото село огласи! А пък какъв тлъст овен имаше наблизо!
– Овен ли, кумчо, ами защо него не пипна?
– Достраша ме!
– Бре, кумчо, вълк страх знае ли! Я се върни, та домъкни и овена. Аз ще пазя тук ярето.

Помисли Вълчо, помисли, па се запъти назад. А кумицата това и чакаше. Подметна Лиса ярето и яж, яж, догдето останаха само двата му рога и краката! В това време откъм село се вдигна страшна врява. Викат юря хората, гърмят пушки, лаят кучета. Едвам пристигна кумчо запъхтян. Посреща го Лиса и пита, уж като че нищичко не е чула:
– Къде е, кумчо, овенът?
– В кошарата, на топло… Не видиш ли, че едвам отървах кожата си. Досетили се кой е грабнал ярето, завардили ме селяците и насмалко да ме пипнат… Ами къде е ярето?
– Ярето ли… Че аз го изядох, кумчо. Рекох си – нали кумчо овен ще донесе. С това ли мършаво яре ще си мърси зъбите!…
– Аа, проклетнице, такава ли била работата! – ревна Вълчо и я погна. – Пращаш ме в село, за да пипнеш ти ярето… Чакай да ти кажа!

Вълчо отзад, Лиса напред – ха тук да я хване, ха там да я пипне, докато стигна Лиса до дупката си; скри се!

Вълчо клекна на снега и си рече: „Ще я вардя, докато излезе вън!“ А Лиса, като отпочина, стана, преви се от смях и пита весело:

– Е, очички, като бягах аз, вие какво правихте?
– Думахме – отвърнаха очичките: – „Гледай, кумичке! Бягай, Лисанке! Гледай, Лисанке! Бягай, кумичке!“
– Ох, добрите ми оченца! Дайте кака да ви помилва! Ами вие, ушенца?
– „Слушай, кумичке! Бягай, кумичке! Бягай, кумичке! Слушай, кумичке!“
– Ох, милите на кака ушенца! Дайте кака да ви помилва! Ами вие, краченца?
– „Скок, кумичке, хоп, кумичке, бягай! Хоп, кумичке, скок, кумичке, бягай!“
– Оо, добрите ми краченца! Дайте кака да ви целуне! Ами ти мари, опашке?
– Аз ли? Аз пък виках: „Дръж, кумчо! Гони, кумчо! Гони, кумчо! Дръж, кумчо!“
– Аа, тъй ли, проклетнице! Чакай да те дам на Вълчо да те изяде!

Приближи Лиса до дупката и подаде навън опашката си, уж да я уплаши. Но Вълчо това и чакаше. Пипна я за опашката, измъкна я и излапа сладко-сладко с хитрата Лисанка.

prikazki.eu