Имало едно време цар и царица, които много скърбели, защото нямали деца. Дошло време царят да обиколи царството си. Пътувал, обикалял и след четири години поел обратно.
На връщане ожаднял, но пътят му минавал през равна суха поляна. Обикаляли слугите, търсили изворче или река, но нямало никъде. Тогава царят сам тръгнал да търси вода.
И ето – не изминал дори стотина крачки – съзрял прекрасен фонтан. В него плувала една златна чаша. Царят посегнал да я хване, но тя, като жива, отскочила навътре.
– Все едно! – казал си царят. – И без златна чаша мога да пия.
Навел се и започнал жадно да пие.
Щом утолил жаждата си, той понечил да вдигне глава, но колкото и да опитвал, не могъл. Разгневен, той извикал:
– Кой е там? Освободи ме веднага!
– Аз съм Кошней, могъщият владетел на подземното царство – разнесъл се страховит глас от водата. – Ще те пусна, ако ми обещаеш онова, което, без да знаеш си оставил у дома. Не се ли съгласиш, ще те завлека долу в моето царство.
Царят се вгледал в бистрата като кристал вода и забелязал хладните зелени очи на чудовище с огромна уста и щипци, като на раците, които стискали здраво брадата му.
– Съгласен съм! – приел царят, без дори да помисли какво ли може да е оставил вкъщи.
Чудовището се засмяло и изчезнало в дълбоките води. В миг фонтанът, чашата и всичко останало потънало сякаш вдън земя.
Царят продължил по пътя със стражата и скоро пристигнал в своята столица. Народът се стекъл да го посрещне. А когато прекрачил царските порти, видял царицата, която радостно го очаквала с малко дете на ръце. Едва тогава царят разбрал какво бил оставил без да знае у дома и с разбито сърце той си казал: „Ето какво обещах на водното чудовище – единственото си дете.“
Той взел малкото момченце от ръцете на царицата, занесъл го в люлката и дълго се взирал в очите на сина си.
Оттогава царят непрекъснато изглеждал угрижен и изпълнен с печал. Страхувал се, че изневиделица Кошней ще дойде и ще отнесе детето. Нижели се седмици, месеци, години.
Князът, когото кръстили Неочакван, пораснал и станал красив момък. Ала царят все не можел да забрави ужасното обещание. Веднъж не издържал и разкрил мъчителната тайна на сина си.
– Татко, не тъжи! – успокоил го момъкът. – Не ме е страх от това обещание. Ще открия начин Кошней да се откаже от мене. Сега заминавам и ако до две години не се прибера, значи ме е пленил. Но вярвам, че скоро ще се върна свободен.
Царят дал на княза здраво оръжие, а царицата окачила на врата му един златен кръст. Сбогували се и княз Неочакван заминал.
Пътувал четири дни и пристигнал до брега на океана. На пясъка видял прострени дванадесет рокли. Огледал се да види на кого са, но наоколо нямало никой. Недалеч от брега плували дванадесет бели лебеда.
Князът взел една рокля и се скрил зад едно дърво. Искал да разбере кой ще си потърси дрехата. Скоро лебедите излезли на брега и в миг се превърнали в красиви девойки. Единайсет се облекли и избягали, а дванайсeтата го замолила с нежен глас:
– Княз Неочакван, върни ми роклята. Ще съм ти много благодарна, ако сториш това.
Князът подхвърлил роклята и девойката се облякла. Тя било чудно красива. Обърнала се към него и рекла:
– Княже, много ти благодаря. Аз съм Олга, дъщеря на Кошней – царят на подземното царство. Баща ми отдавна те очаква. Заканва ти се лошо, но ти не се страхувай. Аз ще ти кажа какво да направиш. Иди и му се поклони. Не обръщай внимание на заканите му. Той е добър и бързо забравя всичко.
След тези думи княгинята тупнала с крак по земята. Под тях се разтворила широка врата към подземното царство. Двамата поели натам мълчаливо.
Скоро пристигнали във вълшебния дворец. Той бил много по-бляскав от слънцето и осветявал цялото подземно царство.
Щом влязъл в двореца, князът съзрял могъщия Кошней, седнал на златния си трон. На главата си носел великолепна корона. Очите му светели като два изумруда, а вместо ръце имал грамадни рачешки щипци.
Щом Кошней видял княза, започнал шумно да се кара. Князът коленичил веднага, доближил трона и подал почтително ръка. Суровото и ядовито лице на подземния цар светнало и той се засмял.
– Имаш късмет, че успя да ме разсмееш – казал Кошней. – Ето какво искам от теб – да познаеш коя от дванайсетте ми дъщери е най-малката. Не познаеш ли – ще загинеш.
Князът се оттеглил в стаята си и потънал в мисли как да се справи с тази задача. Скоро на вратата почукала Олга.
– Не се притеснявай. Тази задача е много лесна и аз ще ти помогна – успокоила го девойката. – Гледай на коя от нас е кацнала калинка над дясното око.
След малко Кошней призовал княза, показал дванайсетте си дъщери и попитал:
– Познай сега, коя е най-малката!
Князът минал веднъж покрай всички, минал втори път и щом забелязал калинката над дясното око на едно от момичетата, извикал:
– Ето, тази е най-малката!
– Как успя да познаеш толкова бързо? – удивил се Кошней. – Сигурно някой ти е казал. Върни се при мен след три часа. Заповядвам ти да ми направиш чифт ботуши, докато изгори една купчина слама. Иначе ще загинеш.
Князът се върнал угрижен в стаята си. Там го чакала Олга.
– Защо си толкова покрусен? – попитала княгинята.
– Как да не съм? Баща ти ми заповяда да направя чифт ботуши, но аз не съм обущар! Все пак, изглежда, че ще трябва да загина. А от всичко най-много ми е мъчно за моите родители.
– Не, княже, ти няма да загинеш. Нека избягаме заедно и ще се спасим от смъртта!
Двамата излезли от стаята. Олга заключила вратата и захвърлила ключа нанякъде. После тупнала с крак по земята и в миг се озовали на онова място, откъдето влезли в подземието. Там чакал конят на княза, вързан на същото дърво. Щом ги видял, конят радостно зацвилил. Момъкът веднага скочил на седлото, качил при себе си княгинята и бързо препуснал към бащиния си палат.
През това време Кошней напразно чакал да се яви пред него княза. Щом му съобщили, че князът и Олга са избягали, той се разлютил и заповядал да ги догонят и да ги върнат обратно.
Скоро бегълците дочули зад себе си конски тропот.
– Настигат ни! – извикал князът.
– Да не губим време! – възкликнала Олга и тозчас превърнала княза в един голям мост, себе си в пълноводна река, а конят преобразила на гарван. Разделила пътя на три, та когато царските пратеници пристигнали, се залутали и не знаели накъде да вървят. Поумували и решили да се върнат при царя, за да му разкажат всичко.
– Глупци! – ядно извикал Кошней. – Мостът и реката са били те. Как не се сетихте? Хуквайте веднага обратно и без тях да не се връщате!
Царските пратеници подновили преследването и скоро отново приближили бегълците. Князът пак чул преследвачите и предупредил Олга. Този път тя превърнала него, нея и коня в една гъста гора, насечена от безброй пътеки. Царските пратеници навлезли в гората, но така се объркали, че решили да се приберат обратно.
Кошней ги видял, че се връщат с празни ръце, и ядно завикал:
– Веднага ми доведете коня! Доведете ми коня! Ще ги настигна сам.
Скоро княгинята рекла на княза:
– Чувам стъпките на татковия кон. Ах, той е толкова силен и бърз, че нищо не може да се скрие от него. Бързо, дай ми твоя златен кръст!
Князът свалил златния кръст, който майка му била окачила. Олга веднага превърнала княза в монах, тя се превърнала в църква, а конят в камбана. След минута Кошней пристигнал с коня си.
– Отче, не видя ли да минават от тук двама на кон?
– Да, съвсем скоро заминаха. Те влязоха в църквата, помолиха се и на тръгване ми поръчаха, ако случайно дойдете тук, да ви поздравя.
– Ех, пак ме надхитриха! – ядно се провикнал Кошней.
Метнал се на коня и се върнал в подземното си царство, надхитрен от младия княз.
А през това време красивият момък повел прекрасната Олга към двореца на баща си и там вдигнали славна сватба.
КРЕДИТ: „Неочаквания княз“, (Приказка), неизв. автор, Превод от Ш-в – сп.„Пчелица“, кн.2, 3 – 1930, и 4 1931; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu 2021; ИЛЮСТРАЦИЯ: сп.„Пчелица“
