Имало едно време един беден човек. Нямал си нищо отникъде – само една проста и ниска колиба, в която живеел с жена си и децата си.
Ходел да слугува и да работи по чуждите къщи и така припечелвал прехраната си. Често изкарвал толкова малко, че не стигало даже за хляб. Но най-лошо било, когато оставал без работа и се връщал в дома си с празни ръце. Тогава всички гладували.
Жена му го коряла, че единствено той не знаел какъв занаят да подхване и да изкарва като другите хора пари. Дотегнали тези слова на сиромаха. Затова един ден отишъл при най-богатия човек в селото и го попитал може ли да забогатее, да стане чорбаджия. Богатият го погледнал, засмял се и казал, че това е най-лесно.
– Още сега, на отиване вкъщи, мини край дюкяна и си купи един дълъг чибук. Като се прибереш, кажи на жена ти да постеле новата черга, а ти седни по турски в средата, запали си чибука, пуфкай и само седи. Ей така ще станеш богат чорбаджия.
– А, че това е много хубаво! – си казал беднякът, благодарил за съвета и тръгнал към дюкяна.
Купил чибука, постлала се чергата и беднякът седнал по турски в средата. Седял, пуфкал и мълчал. Мръкнало, съмнало, пак мръкнало, а той – седи си на същото място, не мръдва.
Ала скоро хлябът се свършил, децата заплакали, жената се поболяла от мъка. Ненадейно на вратата почукал един непознат човек.
– Добър ден!
– Дал Бог добро!
– Аз – рекъл непознатият – съм твоя късмет. До сега ти не подхвана никаква своя работа, затова не можах да ти помогна. Сега дойдох да ти кажа, че там на отсрещния рид, под плочата на сухата чешма е заровен един казан жълтици. Върви да ги изкопаеш – ще станеш богат наготово.
– Ако си моят късмет, ще ги изкопаеш и сам ще ги донесеш тука – отвърнал беднякът. – Няма да ходя аз да се мъча да копая! Не мръдвам от тука!
Късметът излязъл, но след час отново се върнал и рекъл:
– Донесох парите. Пред вратата ти стои натоварен кон, стани, разтовари го и живей!
– Щом си ги докарал, трябва ти да ги стовариш. Нали ти казах, че не мърдам от тука?
Късметът излязъл отново. Той бил невидим за жената и децата – те само видели един натоварен кон пред вратата, но като не знаели чий е и какво носи – изпъдили го.
След още един час през комина се спуснала софра, отрупана с храна и напитки. Късметът я сложил пред бедняка, а сам застанал отстрани прав като слуга.
– Ха, така те искам! – му рекъл сиромахът.
Жената и децата се наредили около софрата и всички добре се наяли.
От този ден нататък на всеки обяд и вечеря софрата се спущала, щедро отрупана с всичко. А късметът, невидим за жената и децата, стоял винаги прав докато се нахранят.
Един ден преди обяд беднякът се изтегнал на гръб. Софрата се сложила, но той не ставал.
– Стани яж – му рекъл късметът.
– Вече ти ще ми топиш хапките и ще ми ги туряш в устата – отвърнал сърдит сиромахът. – А не да ме караш да ставам!
Щом чул тези думи, късметът излязъл навън. Софрата изведнъж се изгубила.
На другия ден сиромахът тръгнал пак да слугува, толкова беден, както преди.
ПУБЛИКУВАНА: За един сиромах, в.Славейче, бр. 29, 1908, РЕДАКЦИЯ: Лорета Петкова
