Митове & Легенди

Камбринус, бирения крал

Препоръчва се за възраст над 9 год.
24мин
чете се за

В прастари времена, в селцето Фрезн-сюр-лʼЕско живял чирак стъклар на име Камбринус (или според други Гамбринус). Със свежото си розово лице, коса и брада блеснали като същинско злато, той бил най-хубавият момък, който някой някога бил виждал.

Когато младите госпожици носели обяда на баща си – майстора-стъклар, настойчиво се взирали в хубавия Камбринус, но той копнеел само за най-малката му дъщеря – Фландрин.

Фландрин била чудна хубавица – с коси от злато и бузи – алени като корал. Нямало друга по-подхождаща си двойка, която господин свещеникът би благословил, стига само да не стояла една непреодолима пречка помежду им.

Камбринус не произхождал от гилдията на стъкларите и нямал право да стане майстор някой ден. Бил обречен цял живот да помага на майстора духач, без да получи някога честта да направи сам нещо от стъкло.

Няма никакво съмнение, стъкларите са знатни по рождение и предават само на децата си благородната професия духач стъклар. Твърде горделива била Фландрин, за да склони очи към „простата бутилка“, както на шега наричали своите чираци стъкларите от занаята.

Ден след ден нещастният младеж горял в огън десет пъти по-свиреп от огъня в неговата пещ. Загубил свежестта си, съвсем се обезцветил и удивително започнал да прилича на сива блатна чапла.

Нямал сили повече да търпи насъбралата се мъка и един ден, щом останал насаме с Фландрин, събрал цялата си смелост и разкрил обичта си. Уви! Гордата девойка му отвърнала с толкова презрение, че отчаян, той напуснал работилницата и кракът му никога повече не стъпил там.

Камбринус обичал музиката и затова си купил една виола. За да излее нестихващата мъка, започнал да свири без да се е учил някога и полека-лека решил да стане музикант. „Ще стана прочут виолист,“ си казал той – „и може би Фландрин ще ме поиска. Музикантът виртуоз струва не по-малко от майстора стъклар.“

Отишъл при Жоскин – стария каноник от църквата в Кондé, който имал чуден дар за музика. Разказал за тежките си беди и неудачи и горещо го замолил да го научи на своето изкуство. Жоскин се съжалил над огромната му мъка и го научил да свири на виола според всички правила, които знаел.

Много скоро младият Камбринус можел с музиката си да накара момичетата да затанцуват по ливадата. Бил десет пъти по-изкусен от всички други музиканти. Но уви! Никой не е пророк в собствената си страна.

Хората от Фрезн не вярвали, че стъкларското чираче може тъй бързо да научи как се свири. Но ето че една неделя, под нестихващия хор от подигравки, хубавият момък се изправил на сцената, което ще рече – качил се на едно буре с виолата си в ръка.

Макар да бил ужасно развълнуван, още първите си тонове изсвирил уверено с лъка. Скоро се отпуснал и повел хорото ентусиазирано и енергично. Присмехулниците до един замлъкнали и всичко вървяло от хубаво по-хубаво, докато не дошла Фландрин.

Щом я зърнал, горкичкият младеж загубил ума и дума, объркал ритъма и заменил силните със слаби времена така изкусно, че танцьорите решили, че им се подиграва, съборили го на земята, нашибали го с пръчки по ръцете и го изпратили с освиркване посрамен.

И за да се обърка всичко още, случило се тъй, че тогавашният съдия в Кондé бил един от тези дето раздават правосъдие сякаш бакалин продава шоколадови бонбони – все накланял везната в своя полза. От ранна утрин чак до мрак пелтечел, най-често на латински „Отче наш..“ и толкова приличал на маймуна, че хората го нарекли Джоко.

Джоко научил за случилото се и призовал смутителите на реда в съдебната си зала. Фрезнийците се стекли там и всеки носел за съдията чифт пилета в ръка. На него пилетата му се сторили толкава добре охранени, а Камбринус толкова виновен, че макар да го пребили посред бял ден , го осъдил на един месец затвор за нанесена обида и шум през нощта.

Сърцето на горкото момче било докрай разбито. Почувствал се тъй силно огорчен, че на излизане от затвора взел решение да сложи край на живота си. Развързал въжето на герана си и се отправил към гората на Одомé.

Щом стигнал най-злачния ѝ край, той се покатерил на един дъб, възседнал най-долния му клон, затегнал здраво въжето и го опасал около врата си. Вече бил готов да скочи когато вдигнал глава и се заковал.

Пред очите му, сякаш от нищото, се появил висок човек, облечен в зелено палто с медни копчета. На главата си имал шапка с перо, бил въоръжен с ловджийски нож, а през рамото му висял препасан сребърен рог. Известно време двамата се гледали в пълна тишина.

– Не искам да те притеснявам! – се обадил накрая непознатия.
– Аз не бързам, – отговорил другия, смразен от внезапната поява на този странник.
– Но аз бързам, добри ми Камбринус.
– Я виж ти! Откъде знаеш името ми?
– Знам също, че се каниш да се залюлееш в последния си танц, защото те хвърлиха в затвора и очарователната Фландрин отказва да те въведе във великата гилдия…

И при тези думи странникът свалил шапката си с елегантен жест.
– Какво! Това сте вие, господин ван Беелзебуб. Я виж ти – с два рога на главата! Аз си мислехх, че сте много грозен.
– Благодаря!
– И кой вятър Ви довя дотук?
– Днес нали е събота? Жена ми чисти къщата, а аз ужасно мразя да мирише на пране…
– Поразтъпкали сте се навън, това мога да разбера. А… мина ли добре лова?
– Ами! Успях да грабна само душата на съдията от Кондé.
– Какво? Наистина ли! Джоко е умрял! И сте му прибрал душата! Ох! Но, драги господине недейте да пилеете времето си. Защо чакате още?
– Чакам за твоята душа.
– Майко мила, баш моята ли!
– Всички, които се обесят са плячка на пъкъла.
– А какво ще стане ако реша да не се беся?
– Животът ти ще бъде същински ад, но на земята.
– Което не е много по-добро. Каква неправда, господ да ме прати в ада! Господин Дявол, бъдете добър дявол и ме измъкнете оттук!
– Но как?
– Накарайте Фландрин да се ожени за мен.
– Ха, та това е невъзможно! Това, което жените искат…
– Бог го иска, знам това, а какво не иска тя?…
– Това, което тя не иска е самият дявол да си изгуби рогата.
– Ами накарай ме тогава да спра да я обичам.
– Мога… но при едно условие. Ще ми дадеш душата си в замяна.
– Веднага ли?
– Не. След тридесет години, броени отсега.
– Мили боже! Така да бъде. Ужасно съм нещастен… но освен това ще ми помогнеш да отмъстя на хората във Фрезн.
– Нека първо теб да изцерим. Клин клин избива. Страст със сила като твоята може да се оправи само с още по-голяма страст. Ден и нощ играй. Замени любовната игра с любовта си към играта.
– Ще се опитам, – отговорил Камбринус. – Благодаря Ви драги господине. – После развързал въжето и дълбоко му се поклонил.

II

Следващата неделя в Кондé имало турнир за стрелба с лъкове. Като всички останали фрезнийци и Камбринус поел нататък.

Гилдията на стрелците от Сен Себастиен обявила за награда пет паници, три калаени гърнета, три кафеника и в добавка шест сребърни лъжички в заключителното състезние за стрелба с малки лъкове по птички. Камбринус успял да спечели четири от паниците, трите калаени гърнета, трите кафеника и шесте сребърни лъжички. Никой дотогава не бил чувал за такъв успех.

Осем дни по-късно имало игри с топка на Зеления Площад в Кондé. Нашият младеж събрал отбор играчи от Фрезн и макар фрезнийците хич да не ги бивало с топка, той не се уплашил и ги повел срещу валенсианци и куаргонци – най-силните отбори в цялата страна. Въпреки това ги победили. Заради загубата гостите така се разярили, че започнал бой с юмруци по всички улици и алеи на града.

Камбринус си купил сляпа чинка и според тогавашната мода във Валон я носел навсякъде със себе си. Един ден чул, че ще има голямо състезание за пойни птички в Сен Аманд и поел натам с новото си другарче.

Като наближил града, той срещнал триста други състезатели. Вървели по двама в редица и всеки носел в ръка малката си клетка. Начело на дългата процесия вървял барабанчик, препасал своите два барабана и шест бута шунка, които определено си стрували борбата.

Камбринус поел след тази свита. Когато стигнали в Абатството, наредили по цялата дължина на двора клетките си и веднага се разнесъл удивителен концерт. Всяка пойна птичка запяла своя жизнерадостен рефрен, а под зоркия поглед на организаторите господарят ѝ отбелязвал с тебешир всяка птича песен. Врявата била толкова голяма, че заглушила даже звъна на най-огромната камбана в църковната кула.

Нашият фрезниец се обзаложил на три хиляди флорина, че без да спира своята песен, малкият му виртуоз ще завърши поне деветстотин пъти същинското си соло „ран-план-план-бискуи-бискорио“ с мелодийката „чик-чик-чик чи-и-ик чири-и-ик“, стига само някой да успее да ги преброи.

Птичката стигнала до деветстотин и петдесет и господарят ѝ спечелил първата награда и три хиляди флорина, след което амандинците прославили човека и неговото птиче като ги понесли на ръце.

Камбринус започнал да обикаля цяла Фландрия и успял да победи всички най-прочути състезатели с пойни птички. В онези времена фламандците били пристрастени към надпяванията с пойни птички тъй силно, както англичаните към борбите с петли.

След Фландрия той потеглил за Германия и обикалял там от град на град. Играел всякакви игри на умения или късмет. Успехът навсякъде го следвал и всички му се възхищавали. Спечелил купища пари и станал неописуемо богат, но не успял да се изцери от любовта си.

В началото непрестанният успех го очаровал. После просто му било забавно, но скоро му омръзнало и станал съвсем безчувствен. Накрая така се отегчил от непрестанните победи, че бил готов всичко да даде на този свят, само и само поне един път да успее да загуби. Но щастието му го следвало с неумолимо настървение.

Бил съвсем отчаян и нещастен, но ето че една сутрин се събудил осенен от надежда. „Има все пак едно нещо, което е добро“, си казал той. „Може би сега Фландрин ще склони да се оженим, защото съм потънал в злато до шия.“

Той се върнал във Фрезн и положил цялото богатството в краката на момичето, но се случило нещо невероятно, което може би ще удиви днешните госпожици – Фландрин отказала.
– Ти вече благородник ли си?
– Не.
– Добре! Взимай си богатството и се махай, аз ще се оженя само за знатен мъж.

Камбринус бил толкова отчаян, че на свечеряване отишъл отново в гората на Одоме, качил се на дъба, приседнал на долния му клон и здраво завързал въжето. Вече примката висяла на врата му, когато се появил зеленият ловец.
– Ох! Боже! – викнал Беелзебуб, бях забравил поговорката „Нещастен в любовта, щастлив в играта.“ Искаш ли да те науча как да губиш?
Камбринус наострил уши.
– Да, ти ще загубиш, ще загубиш нещо по-ценно и от злато. Ще загубиш паметта си и заедно с това мъченията, които тя ти причинява.
– А как?
– Виното е майка на забвението. Потопи се в прииждащата радост. Нищо не може да се мери с бутилка вино, която ще ти подари усещане за тържество и победа.
– Май сте прав, драги господине.
После Камбринус развързал въжето и се върнал във Фрезн.

III

Без да губи време, той построил огромна изба и догоре я изпълнил с най-отбраните вина. В бъчвите, строени в две редици, отлежавало сладостно бургундско, искрящо шампанско, весело Малвоази, бъбрива марсала, огнено шери, щедро токайско и нежен йоханисберг, който изпълва ъгловатите немски глави с блянове и мечти.

Ден и нощ Камбринус пиел гроздов сок в чаши от Бохемия. Нещастникът си мислел, че пие за забвение, но се насищал с любов. На какво се дължал този феномен?

Уви! фламандците не са устроени като останалите хора. Щом винените пари проникнат в ума им, щом божествения елексир заври в кръвта им като лава в дъното на кратер, тогава въображението им избухва в пламъци.

След шестата си чаша, нашият фламандец неизбежно виждал хванали се за ръце хиляди Фландрин, да се въртят и да го зашеметяват в безкраен карманьол.

Ненаситно дирел той забвение – опитал да го намери със сайдер от Нормандия, пери от Мансо, галийска медовина, френски коняк, холандски джин, шотландско уиски, немска черешова ракия. Уви! Вместо да гасят, те разгаряли все по-силно нещастната любов. Колкото повече пиел, толкова повече се палел и омайвал от любов.

Една вечер усетил, че не издържа повече и хукнал към гората на Одоме. Качил се на дъба, вързал въжето и без да гледа, за да е сигурен, че вече няма връщане назад, скочил с примката около врата си. Въжето се скъсало и обесникът паднал право в ръцете на зеления ловец.
– Няма ли най-накрая да ми позволиш да си отида, проклети шарлатанино? – извикал Камбринус с пресипнал глас. – Как, или по-скоро защо! не мога сам дори да се обеся лесно!

Беелзебуб избухнал в смях.
– Щеше ми се да разбера, докъде ще стигне самонадеяността на един фламандец. Сега ще те излекувам от бедата. Стой и гледай!

Изведнъж дърветата се дръпнали наляво и надясно, отворили широко място и Камбринус видял как се извисяват високите стволове на кестени. По клоните им чевръсто запълзели нежните стъбла на деликатно растение и пред смаяния му поглед се осеяло с ароматни зелени шишарчици.

Част от стъблата му се стелели по земята и стотици жени били приклекнали и изглеждало, че сякаш чистят огромна салата. В края на странната гора се издигала голяма тухлена сграда.
– Боже, това какво е? – изумено се провикнал фрезниеца.
– Това, добри човече, са хмелови лиани, а къщата която виждаш там е пивоварна. Плодовете на това растение ще изцерят любовната ти мъка. Ела с мен.

Беелзебуб го повел към сградата. В нея имало огромни бъчви, бурета и котли, пълни с кехлибарена течност, от която се разнасял парлив аромат. Хора, облечени със сини престилки, правели някакви странни неща.

– Това са хмел и ечемик, – започнал Беелзебуб, – от които по примера на тези хора ще сътвориш фламандско вино, с други думи бира. Щом смелиш ечемика, ще го свариш в голям казан и после ще разлееш ечемиченото вино в малки бурета, за да се ожени там с хмела. Цветчетата на хмела ще дарят вкус и аромат на твоето вино. Благодарение на благословеното растение, бирата, също като сока на гроздето, ще отлежи в буретата. След време ще се превърне в златиста течност като кехлибар или тъмна като оникс и ще накара фламандците да се почувстват като малки богове. Ето, пий!

И Беелзебуб му налял голяма кана пенлива бира. Камбринус я изпил и направил отвратителна гримаса.
– Пий, пак, пак!
Внезапно напитката постигнала целта, всичко се отляло и той почувствал как покоят се разлива по вените му.
– Не се ли усещаш като бог?
– Да господине, но ми липсва най-върховната радост на боговете.
– И коя е тя?
– Отмъщението! Хората на Фрезн отказаха да играят под звуците на моята виола. Подари ми инструмент, който да взриви кръвта им по моя воля.
– Чуй това.
В този миг се разнесли девет удара от камбанарията на църквата в Кондé.
– Е, и? – подканил го Камбринус.
– Млъкни и слушай пак.
Камбанарията на Фрезн повторила звъна, после пак се чула тази от Кондé, после тази от Брюил.
– И какво? – повторил фрезниеца.
– Питаш ме за инструмент, който да те накара да танцуваш. Той вече съществува. Забеляза ли, че всяка камбана има свой собствен звук? Събери ги, настрой ги, свържи ги, за да ги удряш лесно с клавиши и педали, и ще получиш най-красивата мелодия, докато си играеш с камбанки…
– Глокеншпил (глокен – камбанка, и шпил – игра. )! Толкова много ми хареса, че ще създам този прекрасен инструмент, – възхитено се провикнал Камбринус. Много ти благодаря, добри ми Беелзебуб и…. сбогом!
– Не. Довиждане!… Ще се видим след тридесет години… и понеже предпочитам сметките ни да са чисти, направи ми тази услуга и се подпиши на този документ с капка кръв.

При тези думи той му подал перо и пергамент, покрит с кабалистични знаци. Фрезниецът убол пръста си и се подписал. На мига всичко – хмелът, пивоварната и Беелзебуб изчезнали.

IV

На връщане към Фрезн, Камбринус забелязал закътана от вятъра, хубава плодородна нива. Купил земята и я засадил с хмел. На селския площад издигнал огромна пивоварна, съвсем като онази, която му показал Беелзебуб и я коронясал с камбанария, подобна на гигантски гюм, увенчан с халба, буре и златен петел.

Случело ли се оттам да мине чуждоземец, удивен той спирал да погледа тези странни работи. Но строителите били фрезнийци и вярвали, че Камбринус е полудял. Започнали открито да му се присмиват и подиграват.

Момъкът не обръщал никакво внимание, поръчал в леярната камбаните и необходимия механизъм, направил основата на глокеншпила, а и строежът на пивоварната вървял напред.

Когато всичко било готово, сварил два казана бира – единият с бяла, а другата с тъмна бира. Една неделна утрин след молитва Камбринус поканил хората да пийнат.

– Пфу! Ама, че горчи! – казал някой.
– Отвратително! – извикал друг.
– Противно! – добавил трети.
– Гадно! – заключил четвърти.
Камбринус само се усмихвал под мустак.

Следобед наредили дълги маси около площада и наслагали там множество гърнета и чаши тъмна бира. Фрезнийците излезли привечер да се разходят и пивоварят отново ги поканил да се разхладят. Те отказали.

Щом не искате да пиете, приятели, – си казал Камбринус, – добре! Тогава ще танцувате! И се качил на своята кула.
– Дин, дин, дон, – зазвънял глокеншпилът.

О, чудо! Още с първите звънчета мъже, жени, деца се заковали, сякаш всеки миг ще заиграят.
– Дон, дили, дон.
Хората се вдигнали, а кметът тръснал лулата си и скочил пръв. Понесли се в ритъм, а кметът и селския пазач заскачали най-високо от всички.

Камбринус тогава спрял и се провикнал:
– Хора, искате ли да танцувате?

Млади и стари, слаби и дебели, мало и голямо отново заиграли, даже кучетата се изправили на задните си крака и заподскачали в такт. Минала една каруца: и конят и каруцата се включили в танца. Хората танцували навсякъде – на площада, улиците и алеите, навред където чували звъна на глокеншпила без някой да разбира защо и как. И в къщите танцували – старите приседнали до огъня, болните в леглата си, кравите в обора, кокошките на двора. И масите танцували, столовете, гардеробите и скриновете, дори къщи танцували. Танцувала и пивоварната, и църквата, и кулата, където глокеншпилът на Камбринус весело звънял и се поздравявал с кулата на църквата отсреща. Откакто съществува този свят, никой не бил виждал такава суматоха!

Изминал един час и фрезнийците плувнали в пот. Задъхани и изтощени, те се провикнали на свирача:
– Спри, спри! Не можем повече!
– Не, не. Танцувайте, – отговорил музикантът и колкото повече свирел, толкова по-високо те скачали. Главите на хората оклюмали и те започнали да стенат жално.
– Да пием! Да пием! – се развикали всички накрая.

В миг музиката спряла и мъже, жени, деца, животни и къщи спрели да танцуват. Всички се втурнали към масите и жадно посегнали към пълните догоре чаши. Скоро свикнали с вкуса и фрезнийците вече не мислели, че новата напитка е неприятна, ами напротив.

Изпразнили по три халби и сами помолили Камбринус отново да засвири и така играли цяла вечер чак до късно през нощта.

На сутринта мълвата се разнесла и хората от всички краища на Фрезн се стекли да пият бира и да танцуват под звуците на карийона.

Скоро навсякъде се появили глокеншпили, музикални часовници, бирарии, таверни, кръчми и кабарета, но не само във Фрезн, а и в Кондé, Валенсиен, Лил, Дюнкерк, Турне, Брюж, Лувен и даже в Брюксел.

Карилийонът навред люлеел въздуха със сребърните си вълшебни звуци. Ечемиченото вино потекло като реки от течно злато из Ниските земи, Холандия, Германия, Англия и стигнало дори в Шотландия. Хората там пият тъмна бира, бяла бира, двойна бира, ламбик, фаро, пейл-ейл, скоч-ейл, портер и летал, да не споменаваме и ейл. Но фрезнийският карилийон е единственият, който пази в себе си оня пръв вълшебен карилийон. Все още най-добрата бира се прави в Фрезн, а фрезнийците са първите, опитали бира на света.

Навред започнали да се провеждат състезания по пиене на бира, подобни на онези с пойните птички, но Фрезн все още има слава, че там са най-добрите състезатели, които могат да изпият дванадесет халби, докато часовникът на кулата удря дванадесет часа.

За награда кралят на Ниските земи провъзгласил Камбринус за дюк на Брабант, граф на Фландрия и владетел на Фрезн. Но титлата, която нашият герой най-много обичал била „бирения крал“, дадена му от местните жители.

Скоро лечебният ефект на бирата се проявил. Вечер пиел по две халби и след половин година усетил, че любовния делириум вече се топи. Лицето на Фландрин му се явявало все по-смътно и по-рядко и без толкова отровни подигравки. А когато стигнал до дванадесет халби, усещал в себе си само смътна и необяснима тъга.

Вечерта, когато изпил двадесет халби, потънал сякаш в сън, което имало своя собствен чар и забравил Фландрин докрай. Скоро лицето му заприличало на пълнолуние, надебелял ужасно и се усещал съвсем щастлив.

Когато Фландрин разбрала, че владетелят на Фрезн няма намерение да иска ръката ѝ отново, отишла сама при него, но той вече се бил отнесъл, не я познал и просто ѝ предложил чаша бира.

Биреният крал намерил своето щастие в това да пуши своята лула и да пие бира на една маса заедно със слугите си. Добрите фламандци последвали неговия пример и оттогава потъналите в меланхолия пушачи, с изскочили шкембета и зачервени носове прекарват вечерите, изпразвайки халба след халба, без да говорят с някой и без да мислят за каквото и да е.

V

Така изтекли тридесет години и Беелзебуб решил, че е време да прибере душата на Камбринус. Но дяволът не винаги се занимава лично с това. Като кредиторите и той понякога изпраща някой друг да свърши работата вместо него.

Остарявал и той като света, та за да вървят делата в ада ефикасно, си събрал помощници. За да подсили свита си, избирал онези от новодошлите, които най-много приличали на него.

Съдията, който преди време осъдил Камбринус, имал слава на истински дявол. Като награда за свършеното на земята, Беелзебуб решил да го провъзгласи за стражар на пъкъла.

– Ела насам, маймунска мутро, – извикал една сутрин. Време е да поемеш новите си задължения. Ще идеш до село Фрезн и там от мое име ще вземеш душата на Камбринус, бирения крал. Ето, вземи неговия договор.
– Слу… Слушам, Го… Господарю, – отговорил Джоко. И веднага поел към Фрезн. Там пристигнал същата неделя, точно на празника на църквата Кермис.

Биреният крал бил горе в своята кула. Отдалеч видял, че се задава пратеникът на Беелзебуб и разбрал какво носи със себе си.

VI

Наближавало шест часа и хората вече ставали от празничните маси, защото седели на трапезите още от обяд. Някои се пръснали по кабаретата за последен дайджестив докато изпушат по една лула. Други играели на кегли и най-различни други весели игри.

Пратеникът на Беелзебуб се доближил до група хора, приседнали пред вратата на кафенето Гран-Сен-Лорен, кръстено на светеца пазител на майсторите стъклари.
– Мо… може ли да ми кажете къде е Кам… Камбринус?
– Ха! Ама това сте вие… господин съдия, – изненадано възкликнал един майстор стъклар и го пресякъл. – Аз… аз Ви мислех за умрял.
– Аз… Аз съм умрял наистина, – отговорил Джоко, – но… но няма значение. Аз… аз бих искал да говоря с Кам… бринус.

В този миг „динг дин дон!“ порой от звуци се изсипал и избухнал във въздуха като ракета, а после от кулата се разнесла песента:

Привет, приятелю Винсент,
Здравето ти днес дали е в ред?

Съдията скочил начаса, сякаш бил гигантска марионетка.
– Как… как… какви ги върша? – се развикал той и заприличал на истински палячо с изкривеното си от гняв лице.

Всички фрезнийци го наобиколили и избухнали в тъй бурен смях, че чак си хванали коремите.
– Ах! Погледнете само какъв му е носът! – после от кулата се разнесъл весел звън и двеста гласа в хор запели:

Ах! Погледнете само какъв му е носът!

Пели и играли докато нападали по земята, изтощени и останали без дъх. Музиката затихнала.

Джоко се оплакал от силна жажда и му подали халба бира, която той погълнал на един дъх. Понеже обичал да надига чаша, изпил втора, после трета, после множество други с добрите си приятели във Фрезн.

В пиянската омая той съвсем забравил важната си мисия и някъде към петнадесетата чаша, главата му съвсем загряла – „хмелът“, както казват в Ниските земи, „се изкатерил догоре на върлината“ и дяволският пратеник внезапно бил обзет от луда радост.

Грабел халби, чаши и гърнета, мятал всичко по паважа, преобръщал масите с всичко сложено по тях, после затанцувал сам и се разкрещял с пълен глас, че иска музика.

Фрезнийците хукнали след него в редица, обиколили площада няколко пъти и после той ги повел към полето.

Накрая, капнал от умора се строполил на пътя и нямал сили даже да помръдне. Те го оставили подпрян на купчина сено и там спал до насита три дни и три нощи.

Когато се събудил, бил обзет от срам и не посмял да се завърне ни във Фрезн, ни в ада. Чудел се къде ли може да се дене, докато не мернал празната кесия на един бедняк. Сврял се надълбоко и така добре се притаил между гънките, че повече никой не го видял.

Така се родила поговорката, че в кесията на бедняка сам дяволът се е сврял.

VII

Владетелят на Фрезн продължил да свири и да прави бира още сто години, без да го смущава друга вест от ада. Но всички знаем, че дяволът нищо никога не губи. Беелзебуб бил решил да прибере душата на дюка на Брабант в деня на неговата смърт, но когато върховният момент дошъл, вместо душата му намерил буре бира.

Дали станало така заради пиенето до забарава или Беелзебуб искал да си отмъсти за номерата, които Камбринус му погодил, кой ли знае? Но споменът за бирения крал е жив до днес.

Charles Rochussen, преди или около 1877 – 1903, Rijks Museum

Прусаците са тези, които успели да запазят паметта за Бакхуса на хмела. Там във всяка кръчма може да се види, окачена на най-почетното място хубава картина, която показва седнал на буре смел рицар, наметнат с лилава мантия, поръбена с хермелин. Лявата си ръка е опрял на меча, а дясната му триумфално вдига халба пенлива бира.

Хората от Фрезн биха се учудили ако прочетат тази истинска история. Както някога не вярвали на гения на Камбринус, така и днес не вярват на неговата слава.

Така че наистина никой не е пророк в собствената си страна!

Cambrinus, Roi de la Bière, Contes d’un buveur de bière 1934, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2020, ГРАВЮРИ: Omer Bouchery

prikazki.eu