В града имаше мост. Колелата бяха избили от него един малък камък.
„Не искам аз при другите да лежа – мислел камъкът, – тясно ми е тук, искам да бъда отделно.“
Дотърчало дете и грабнало камъка.
„Ето – помислил си камъкът, – поисках и тръгнах. Стига само да пожелая нещо.“
Детето хвърлило камъка срещу една къща.
„Поисках и полетях – помислил си камъкът. – Воля ми е и ще летя.“
И полетял, та в прозореца. Пробил стъклото, стъклото извикало:
– Ах, проклетнико!
А камъкът си помислил: „Не обичам аз другите да ми бъркат. Всичко искам по моему да бъде. Ето, такъв съм аз.“
Камъкът паднал на дюшека и си помислил: „Ето, тук мога да си почина на меко.”
Но… взеха камъка и го хвърлиха на моста. А той извика към другите камъни:
– Здравейте, братя! Аз бях в един хубав дом, но не ми хареса богатството. Поиска ми се пак между моя прост народ да си остана.
КРЕДИТ: „Камък“ – Елин Пелин;
