Каквото повикало, такова се обадило

Тибер Котарака и Кучето Кyртоà били много добри приятели или по-точно казано, обичали се толкова, колкото природата им позволява.

И двамата били безподобни лакомници и егоисти. Котаракът бил зъл, а кучето – враждебно. Господин Тибер бил винаги готов да отстъпи на приятеля си онова, от което нямал нужда и от своя страна Куртоа никога не посягал на храната на котарака пред очите му. Нямал също никакво желание да му погажда мръсни номера, ако съществува някаква опасност да се нарани. С изключение на тези дреболии, те много си допадали и чудесно се погаждали един с друг.

Но веднъж се случило така, че въпреки хитрините на Тибер и силата на Куртоа, не успели да намерят нищичко за ядене. От два дни не били яли и това много пречело на настроението им.

– Ще ми се, хич да не те бях срещал – казал Куртоа на Тиб. – На думи уж си ми голям приятел, а не можеш да намериш никаква храна за нас. Къде отиде цялото ти остроумие, с което все ми се надуваш?
– В главата ми е – сприхаво отвърнал Тиб. – И понеже е така, ще свърши работа за двама ни. Ако приказваше по-малко, а мислеше повече и използваше очите си, щяхме да сме доста по-добре. Виж, по пътя се задава каруца, може в нея да се вози нашата вечеря!

Скоро тежкият фургон затрополил към тях по пътя. На капрата седял селянин с кръгло, глуповато лице. Когато наближил, Тиб и Куртоа подушили въздуха и лигите сами потекли от устата им.
– Риба – въздъхнал Тибер с копнеж.
– Риба! – повторил като ехо Куртоа. – Ето случай да упражниш хитрините си. Как ще я докопаме?
– Имам план – отвърнал Котарака. – Бързо да се скрием в канавката, докато отмине фургонът и ще ти кажа какво съм намислил!

Речено-сторено. Фургонът преминал край тях, рибешката миризма изпълнила въздуха навред, а каруцарят спокойно пушел лулата си, без да подозира, че два чифта прегладнели очи втренчено го наблюдават зад шубрака.

– Ето, че дойде нашето време – казал Тибер. – Следвай фургона и не го изпускай из очи, но гледай, каруцарят да не те забележи. Аз ще изтичам напред и ще се просна на пътя, все едно съм умрял. Главата си залагам, че като ме види, каруцарят ще се полакоми за кожата ми, ще ме вдигне и ще ме метне отзад в каруцата. Щом се озова там, ще ти хвърлям риби, а ти знаеш какво да правиш с тях.
– О да, определено знам – си казал Куртоа с озъбена усмивка. И се втурнал след каруцата, като се пазел човекът да не го види.

Планът на Тибер се изпълнил съвършено. Котаракът хукнал напряко през нивята, за да не го забележат и се изтегнал в цялата си дължина насред пътя с отворена уста, сякаш бил умрял.
– Охо-о! – викнал селянинът от каруцата. – Какво ли е това? Умряла котка! Ще я взема и ще ѝ продам кожата за някое друго су. Другата седмица по това време, някоя изтънчена госпожа ще я увие на врата си, като си мисли, че е самур.
И след тези думи слязъл, вдигнал котката и безгрижно я метнал върху купчината риба.

Човекът едва се обърнал, когато Тибер скочил на крака и започнал да мята на пътя най-едрите и тлъсти риби. Трябвало много да внимава, защото от време на време селянинът поглеждал назад.

Когато метнал една особено голяма риба, шумът от падането стреснал селянина и той се обърнал, а Тибер съвсем навреме успял да се просне върху купчината, престорен на умрял като преди.

Щом изхвърлил толкова риби, колкото му се струвало достатъчно, Тибер изчакал кучето да прибере всичко. После скочил от фургона и отишъл да получи своя дял от плячката. Но когато се изправил пред Куртоа, за свое изумление видял, че от рибата не било останало друго освен купчина кости.
– Братко, планът ти беше великолепен – казал му Куртоа, докато се облизвал. – Рибата беше много вкусна и сега почти не съм гладен! Не се мотай, ами грабвай своя дял! – и той размахал подканящо лапа към купчината рибешки кости.

Тибер го погледнал и после разтегнал уста сякаш в радостна усмивка от прекрасната шега. Ни с дума, ни със знак не показал и капка от яда си, който го горял отвътре, но взел твърдо решение да си отмъсти.

Ден два по-късно се отворил случай. Докато се мотаел из един селски двор, видял стопанина на къщата да окачва на стената в кухнята един прекрасен бут шунка. Хукнал при Куртоа и му казал какво е видял.
– Е, че какво от това? – казал Куртоа грубо.
– Това, че може двамата с теб да хапнем шунка. Най-лесното нещо на света ще е да я задигнем. Резето на кухненския прозорец е повредено и той не се заключва. Всичко, което трябва да направим, е да идем там довечера, ти да се провреш вътре, да смъкнеш бута и да ми го метнеш през прозореца.
– Че защо сам не си го вземеш? – с подозрение в гласа попитал Куртоа.
– Ах – отговорил котаракът, – нямам достатъчно сила да го сваля.
– А какво ще кажеш за кучетата на стопанина? Те май са доста свирепи!
– Ех, разбира се, щом те е страх… – отговорил котаракът с презрение.
– Да не мислиш, че ме е страх! – възкликнал Куртоа. – Остави тази работа на мен.

И така, същата нощ, щом луната изгряла, двамата се промъкнали в двора и кучето незабелязано се провряло през прозореца в кухнята. В миг съборило бута и го метнало през прозореца на Тибер, който чакал долу. Тибер го сграбчил с уста и хукнал, но когато минавал край портата, измяукал цяла серия смразяващи кръвта звуци и разбудил всички кучета. С настръхнала козина и проблясващи зъби те изскочили точно, когато Куртоа се измъквал през кухненския прозорец.

Настанала свирепа битка. С гръб опрян в стената, Куртоа оказал силна съпротива, но здравата пострадал, преди да успее да избяга. С едно разпрано ухо и едно затворено око, целият в кръв от многобройните си рани, едва успявал дъх да си поеме. В този окаян вид закуцукал към мястото, където чакал котаракът.

– Ах, бедни ми приятелю – провикнал се Тибер. – Зле ли си ранен? Няма никакво значение, защото шунката си заслужаваше и направо се топеше в устата ми. Аз хапнах вече моя дял и с радост ти отстъпвам твоя!
Като казал това, посочил мазната връв, на която бил окачен бута. Тя била единственото, останало от шунката.
Куртоа я погледнал с празен поглед.
– Нали разбираш – обяснил Тибер със спокоен глас, докато се стягал да си върви, – тази връв струва точно колкото онази купчина рибешки кости!

Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.

Помогнете както можете – с дарение или споделяне!

СПОДЕЛИ