Каквото повикало, такова се обадило

Тибер Котарака и Кучето Кoртой били много добри приятели или по-точно казано, обичали се толкова, колкото природата им позволява.

И двамата били безподобни лакомници и егоисти. Котаракът бил зъл, а кучето – враждебно. Господин Тибер бил винаги готов да отстъпи на приятеля си онова, от което няма нужда и от своя страна Кoртой никога не посягал на храната на котарака пред очите му. Нямал също никакво желание да му погажда мръсни номера, ако съществува някаква опасност да се нарани. С изключение на тези дреболии, те много си допадали и чудесно се погаждали един с друг.

Но веднъж се случило така, че въпреки изобретателността на Тибер и силата на Кортой, не успели да намерят нищичко за ядене. От два дни не били яли и това много пречело на настроението им.

– Ще ми се, хич да не те бях срещал – казал Кортой на Тиб. – На думи уж си ми голям приятел, а не можеш да намериш никаква храна за нас. Къде отиде цялото ти остроумие, с което все ми се надуваш?
– В главата ми е – сприхаво отвърнал Тиб. – И понеже е така, ще свърши работа за двама ни. Ако приказваше по-малко, а мислеше повече и използваше очите си, щяхме да сме доста по-добре. Виж, по пътя се приближава една каручка, може в нея да се вози нашата вечеря!

Скоро тежкият фургон затрополил към тях по пътя. На капрата седял един селянин с кръгло и глупаво лице. Когато наближил, Тиб и Кортой подушили въздуха и лиги потекли от устата им.
– Риба – въздъхнал Тибер с копнеж.
– Риба! – повторил като ехо Кортой. – Ето случай да упражниш изобретателността си. Как ще я докопаме?
– Имам план – отвърнал Котарака. – Бързо да се скрием в канавката, докато отмине фургонът и ще ти кажа какво съм намислил!

Така и сторили. Фургонът преминал край тях, рибешката миризма изпълнила въздуха навред, а каруцарят спокойно пушел лулата си без да подозира, че два чифта прегладнели очи втренчено го наблюдават зад шубрака.

– Ето, че дойде и нашето време – казал Тибер. – Следвай фургона и не го изпускай из очи, но се старай, каруцарят да не те забележи. Аз ще изтичам напред и ще се просна на пътя, все едно съм умрял. Залагам главата си, че като ме види, каруцарят ще се полакоми за кожата ми, ще ме вдигне и ще ме метне отзад в каруцата. Щом се озова там, ще ти хвърлям риби, а ти знаеш какво да правиш с тях.
– О да, определено знам – си казал Кортой с озъбена усмивка. И хукнал след каруцата, като се пазел човекът да не го види.

Планът на Тибер се изпълнил съвършено. Котаракът хукнал напряко през нивята, за да не го забележат и се изтегнал в цялата си дължина насред пътя с отворена уста, сякаш бил умрял.
– Охо-о! – викнал селянинът от каруцата. – Какво ли е това? Умряла котка! Ще я взема и ще ѝ продам кожата за някое друго су. Следващата седмица по това време, някоя изтънчена госпожа ще я увие около врата си, като си мисли, че е самур.
И след тези думи слязъл, вдигнал котката и безгрижно я метнал върху купчината риба.

Човекът едва се обърнал, когато Тибер скочил и започнал да мята на пътя най-едрите и тлъсти риби. Трябвало много да внимава, защото от време на време селянинът поглеждал назад.

Когато метнал една особено голяма риба, шумът от падането стреснал селянина и той се обърнал, а Тибер съвсем навреме успял да се просне върху купчината, престорен на умрял като преди.

Щом изхвърлил толкова риби, колкото му изглеждали достатъчно, Тибер изчакал, за да може кучето да прибере и последната. После скочил от фургона и отишъл да прибере своя дял от плячката. Но когато отишъл при Кортой, за свое изумление видял, че от рибата не останало нищо друго освен купчина кости.
– Братко, планът ти беше великолепен – казал му Кортой, докато се облизвал. – Рибата беше много вкусна и вече почти не усещам глад! Не се мотай, ами грабвай своя дял! – и той размахал подканящо лапа към купчината рибешки кости.

Тибер го погледнал и после разтегнал уста сякаш в радостна усмивка от прекрасната шега. Ни с дума, ни със знак показал даже капка от яда си, който го горял отвътре, но взел твърдо решение да си отмъсти.

Ден два по-късно се отворил случай. Докато се мотаел из един селски двор, видял стопанина на къщата да окачва на стената в кухнята един прекрасен бут шунка. Хукнал при Кортой и му казал какво видял.
– Е, че какво от това? – казал Кортой грубо.
– Това, че може двамата с теб да хапнем шунка. Най-лесното нещо на света ще е да я задигнем. Резето на кухненския прозорец е повредено и той не се заключва. Всичко, което трябва да направим е да идем там довечера, ти да се провреш вътре, да смъкнеш бута и да ми го метнеш през прозореца.
– Че защо сам не си го вземеш? – с подозрение в гласа попитал Кортой.
– Ах – отговорил котаракът, – нямам достатъчно сила да го сваля.
– А какво ще кажеш за кучетата на стопанина? Те май са доста свирепи!
– Ех, разбира се, щом те е страх… – отговорил котаракът с презрение.
– Да не мислиш, че ме е страх! – възкликнал Кортой. – Остави тази работа на мен.

И така, същата нощ, щом луната изгряла, двамата се промъкнали в двора и кучето незабелязано се провряло през прозореца в кухнята. В миг съборило бута и го метнало през прозореца на Тибер, който чакал долу. Тибер го сграбчил с уста и хукнал, но когато минавал край портата, измяукал цяла серия смразяващи кръвта звуци и разбудил всички кучета. С настръхнала козина и просветващи зъби те изскочили точно, когато Кортой се измъквал през кухненския прозорец.

Настанала свирепа битка. С гръб опрян в стената, Кортой оказал силна съпротива, но здравата пострадал, преди да успее да избяга. С едно разпрано ухо и едно затворено око, целият в кръв от многобройните си рани, едва успявал дъх да си поеме. В този окаян вид закуцукал към мястото, където чакал котаракът.

– Ах, бедни ми приятелю – провикнал се Тибер. – Зле ли си ранен? Няма никакво значение, защото шунката си заслужаваше и направо се топеше в устата ми. Аз хапнах вече моя дял и с радост ти отстъпвам твоя!
Като казал това, посочил мазната връв, на която бил окачен бута. Тя била единственото, което останало от шунката.
Кортой я погледнал с празен поглед.
– Нали разбираш – обяснил Тибер със спокоен глас, докато се стягал да си върви, – тази връв струва точно колкото онази купчина рибешки кости!