Вълшебни приказки

Как Славчо научи езика на птичките

Препоръчва се за възраст над 5 год.
6мин
чете се за

Славчо беше на шест години. Той нямаше баща. Майка му, бедна жена, ходеше да служи у богатите хора. Когато излизаше от къщи, тя оставяше Славчо на съседите, които живееха в същия двор.

Насред двора растеше стар орех. В клоните му бяха свили гнезда много птички. От всичко на света Славчо най-много обичаше песните на птичките. Той често лягаше на тревата под ореха и слушаше как подсвирват косовете, как чирикат врабченцата и как грачат гаргите.
– Какво ли си приказват птичките? – мислеше си той. – Ех, защо не мога да разбирам техния език?

Понякога той се напрягаше, утихваше. Струваше му се, че ако се вслуша още малко, ще разбере какво си приказват птичките. Но все се случваше нещо да му попречи. Ту някоя тревица му гъделичкаше ухото. Ту слънцето му нагряваше носа и го караше да киха. Ту сън го налягаше. Той често заспиваше под ореха. Това най-много го ядосваше.

Corvus albicollis (White-necked raven), 1777 – 1789, Robert Jacob Gordon, Rijks Museum

– Някой магьосник нарочно ме приспива, – мислеше си Славчо. – Затова не мога да науча езика на птичките. И този магьосник навярно се преструва на птица, която живее на ореха. Той е някой стар побелял гарван, с очила, с червен клюн и със златна верига на шията.

И Славчо реши да открие магьосника. Магьосниците знаят всичко. Славчо ще го помоли и този магьосник ще го научи на езика на птичките. Но Славчо знаеше, че магьосниците излизат само нощем, когато хората спят.

II

Една нощ Славчо реши да излезе на двора. Той изчака да заспи изморената му майка, стана от леглото, наметна си дрехата и тихичко се измъкна от стаята. Но още на прага се спря учуден. Пълнолик месечко светеше на небето. Листата на ореха изглеждаха като изковани от сребро. Когато полъхваше ветрец, те тихо звънтяха, сякаш пееха.

Всичко наоколо беше тъй тихо, че Славчо не смееше да мръдне. Но тъй много му се искаше да види магьосника!

Славчо се престраши и на пръсти пристъпи под дървото. Той простря дрехата си на тревата, легна и се загледа нагоре. Лъчите на месеца се провираха през листата на ореха и падаха като парцали сняг върху земята. Пръстите на ръката му блеснаха като посребрени. И тогава на Славчо му се стори, че с тия пръстчета той ще може сам да изтъче сребърно килимче. С килимчето ще лети навсякъде, ще види всички страни на света и ще намери царската дъщеря.

Докато мислеше за килимчето на царската дъщеря, за чудните страни, където текат реки от мед и мляко, Славчо не усети как му се затвориха очите.

Изведнъж върху един клон на ореха се появи магьосникът. Той беше точно такъв, какъвто си го представяше Славчо – голям бял гарван, с очила, с червен клюн и със златна верига на шията.

Гарванът свали очилата си и попита:
– Защо си излязъл тайно от майка си?
Славчо се разтрепери и прошепна:
– Искам да те попитам, защо така често ме приспиваш и не ми даваш да науча езика на птичките.
– Защото най-напред искам да разбера дали си достоен да го научиш, – отговори гарванът. – Но ще видиш, че аз не съм лош. Дръж сега тия неща!
Магьосникът спусна кълбо сребърни конци и две златни куки. Славчо си спомни как майка му плетеше топли елечета и започна сам да плете със златните куки сребърно килимче. Пръстите му се движеха тъй бързо, че докато гарванът обърше очилата си, килимчето беше готово.
– Покачи се сега на него! – рече гарванът.
Славчо се качи на килимчето. Гарванът кацна до него. Двамата литнаха нагоре.
– Не бой се! – каза гарванът. – Гледай пред себе си!
Славчо погледна и видя, че летят съвсем близо до месечината. Тя се усмихваше като топла питка.
– На добър час! – извика месечината, отчупи едно късче от ухото си и го подхвърли на Славчо. Късчето светеше и беше много вкусно. Славчо не го глътна цялото. Той запази половината за майка си и за съседските деца.
– Гледай! – рече пак гарванът, и отново почисти очилата си.
Славчо видя, че летят ниско над една земя, населена само с врабци, косове и гарги, големи колкото човеци. Перата на птиците бяха златни. Гласовете им звучаха омайно.
– Чичо, – замоли се Славчо, – нека останем тук при тези сладкопойни птички. Те ще ме научат да разбирам техния език.
– Не може, – отговори гарванът. – Трябва да летим нататък. Но вземи това за спомен.

Гарванът се наведе, откъсна от крилата на една птица златно перо и го сложи зад ухото на Славчо.
Килимчето отново полетя.
– Гледай! – каза пак гарванът.
Славчо видя един грамаден орех. Листата му бяха сребърни и тъй големи, че само с един от тях можеше цял човек да се покрие. Всеки лист звънеше като камбанка и имаше свой глас. А всички заедно звучаха така хубаво, сякаш хиляди певци пееха в голяма църква от сребро.

Килимчето се спря върху един клон на ореха. Веднага около него долетяха хиляди врабчета, косчета и лястовички. Те гледаха Славчо право в очите. Чакаха сякаш да им каже нещо.
Гарванът свали очилата си, изкашля се и рече:
– Нали искаш, къдрокоско, да научиш езика на птиците? Добре! Откъсни едно парче от някой лист и приготви перото да пишеш!
После гарванът се обърна към птичките и им рече:
– Започвайте.
– Цвирик – цвирик – цви-чи-рик! – изпяха птичките
– Запиши със златното перо, – каза гарванът. – „Цвирик – цвирик – цви-чи-рик!“, значи „Добро утро!“
– Славчо взе златното перо от ухото си, почеса си носа с него, сви устни, сякаш се готвеше да заплаче и промълви шепнешком:
– Аз…. аз не зная да пиша!
Гарванът изпляска с крила, затрака с клюн и викна разгневено:
– Ти още не знаеш да пишеш, а си дошъл да учиш нашия език! Махай се от тука! Да не те виждат очите ми, докато не се научиш да пишеш бързо и леко, както бързо и леко оплете килимчето!
Гарванът отново изпляска с криле. Славчо се уплаши и отстъпи, подхлъзна се и падна от ореха….

III

Когато Славчо отвори очи, наоколо му беше вече светло. Птичките пееха от ореха:
– Цвирик – цвирик – цви-чи-рик!
Славчо потърка чело. Помъчи се да си спомни какво значеха тези думи. Но беше забравил. Пък и му се спеше. Той залитна към стаичката, влезе, падна на леглото и заспа. Когато се събуди, той не помнеше нито къде е ходил през нощта, нито кого е срещал и какво е видял. Само едно знаеше, че трябва час по-скоро да се научи да чете и пише. Славчо се зае от сърце за тази работа и много скоро се научи да пише хубаво и бързо.

Когато порасна, писалката започна да играе в ръцете му, както иглата играеше в пръстите на майка му. Тогава той си припомни за думите на магьосника и тръгна да го намери. Искаше му се да се похвали, как знае да чете и пише.

Казват, че Славчо намерил магьосника и той го научил как да разбира езика на птиците.

След дълго ходене по чужбина, Славчо се върна в родния си край. Той знаеше вече да пее и да пише хубави песни. Хората, които го слушаха, пляскаха с ръце и казваха:
– Тези песни ти трябва да си ги научил от птичките небесни!

КРЕДИТ:Из „Златни клонки“, изд.Т.Ф.Чипев 1933, Корица: A rooster with Hens and Chicks от Albertus Verhoesen, 1855 – експонат в Rijks Museum

prikazki.eu