Веднъж търговецът Ю Пей пътувал със своето магаре. По пътя го застигнал проливен дъжд. Почвата се случила глинеста, пътят ужасно се разкалял и животното едвам влачело крака из дълбоката кал. Ю Пей се измокрил до кости.
– Още малко, само още малко! – говорел на магарето и себе си, докато най-сетне съгледал един крайпътен хан. Помолил ханджията за подслон – да се постопли и изсуши. Ханджията прибрал животното в обора, сложил му сено, а търговеца поканил да седне край огнището, за да се посгрее.
Там наистина горял чудесен огън, но цяла група селяни го били наобиколили и не помръдвали. Ю Пей ги поздравил учтиво, като мислел, че ще му направят малко място, но те не само не се разместили, ами направили така, че да не може да пъхне дори едно рамо до огъня.
Тогава кръчмарят викнал на селяните:
– Я се приберете малко! Пуснете човека да се сгрее и поизсуши!
– Брей, не виждаш ли, че от него тече вода като от стряха? Ще ни измокри всички като пилци! – отговорил един селянин, засукал мустак и се усмихнал дяволито, като смигнал нещо на другите.
Ю Пей не успял да седне до огъня.
– Остави ги – рекъл на кръчмаря и засновал насам-нататък из хана, като от време на време се спирал и уж случайно пръсвал селяните с капки от своята дреха. Но въпреки това, те не помръдвали.
Криво му било на Ю Пей, но не спрял да се движи и да бръщолеви някакви неразбрани думи. Често се спирал, опипвал си дрехите и цъкал, като се биел по челото.
Ханджията го гледал с любопитство и накрая попитал:
– Какво ти е, да не би да си болен? Или се ядосваш на тези нелюбезни хора?
– Не съм болен. Ядосвам се на себе си. Ей тук пред кръчмата, като слизах, неусетно съм изтървал кесията си, пълна със злато. И въпреки всичко не ми се търси в този дъжд и лапавица. Но щом спре дъждът, ще я потърся.
Ю Пей казал всичко това доста високо. Селяните, които седели край огнището, мълчали и се ослушвали. След малко, един по един се заизмъквали навън. Щурали се из дъжда, ровели из калта и търсели кесията.
– Те няма да се върнат докато не намерят кесията! – рекъл ханджията.
Ю Пей се засмял и отвърнал:
– Нека, нека я търсят. Но няма да я намерят. Тя си е в мене.
Ю Пей показал парите си, седнал край огнището и поръчал на ханджията да донесе чай и храна, за да вечерят заедно.
Край огнището вече имало достатъчно място.
КРЕДИТ: Изгубената кесия, китайска приказка – в.Спавейче, бр.2 1941; РЕДАКЦИЯ: Л.Петкова, ©prikazki.eu 2021
