Избраникът на краля

Крал Хеламунд бил готов да потегли на кръстоносен поход към Светите земи. Затова поискал от шестимата си съветници да положат клетва, че докато го няма, съвестно ще управляват кралството и ако не се завърне от Свещената война, ще бдят над неговата кралица и малкия му син и ще опазят трона за момчето. Ала кралят все още имал колебания кой точно от всички да провъзгласи за Върховен съветник и управник на държавата. Първият му изглеждал стар, вторият – млад, третият – прибързан, четвъртият – твърде муден, петият – неразумно смел, а шестият бил прекалено предпазлив.

Една нощ, докато разсъждавал кой е най-подходящ, забелязал гънка на дамска рокля между завесите в прозоречната ниша. Той се надигнал в леглото и смаяно се вгледал във видението, което бавно тръгнало към него.
– Коя сте Вие? – попитал кралят смутено.
– Аз съм феята на замъка. Живея тук от толкова време, че на трона се изредиха мнозина. На всеки се опитвах да помогна в тежки времена, ала малцина можаха да ме видят или чуят. Отпусни се в леглото.

Върху лицето на краля меко се спуснал сивкав воал. Обхванало го странно вцепенение, той притворил очи и потънал в пълно забвение. Воалът докоснало челото му и на краля се присънил чуден сън.

В съня си вече участвал в кръстоносния поход. Бил далече от замъка, но виждал всичко, което става там. Видял своите съветници, насядали около заседателната маса, да спорят. Само един стоял настрани и се опитвал да прекрати спора. После видял шестимата как отиват в съкровищницата и тъпчат злато в джобовете си. И отново един от тях не докоснал нищо, ами се изправил като страж пред останалите. После видял как онзи, който сам бил посочил за Върховен съветник, препуска с армия, обявява крал Хеламуд за мъртъв и провъзгласява себе си за новия крал.

Крал Хелмунд видял как самозванецът се жени за неговата кралица, а невръстния му син затваря в кула и как оковава във вериги съветниците, които са му останали верни. Кралят тъкмо щял да се нахвърли към неверния съветник, когато внезапно се събудил, като диво размахвал ръце.

Сивият воал все още бил на леглото му. Кралят бързо се успокоил, защото осъзнал, че това е просто сън, а не действителност. Но в същото време бил много уплашен. Дали видяното насън не е предвестие за онова, което може да се случи?

Феята поклатила глава, сякаш му четяла мислите:
– Да, в съня си Вие прозряхте колко струват положените клетви и обещания.
В гнева си кралят свил юмрук:
– Само да знаех кой беше Върховният съветник и кои ми останаха верни – промърморил той. – Но не успях да видя лицата им.
– Това не мога да Ви кажа – отвърнала феята на замъка, – но ще Ви помогна да узнаете. Наредете утре на шестимата съветници да отидат на рицарския турнир със златната Ви лодка. Вие препуснете натам през гората. Аз ще Ви очаквам на мястото, където гората и реката се срещат.
След тези думи феята развяла за сбогом своя воал и изчезнала зад гънките на завесата.

На следващия ден кралят постъпил както му казала феята и накарал съветниците да отплават за турнира с лодката. Той самият се метнал на коня, скоро пристигнал до мястото и продължил бавно да язди по брега на реката. Внезапно конят изцвилил уплашено. В този миг феята се появила между дърветата.
– Вържи коня за този дъб – рекла тя – и ела с мене.

Хеламунд се подчинил. Когато се обърнал, феята го приближила, погледнала го с дълбоките си очи, развяла нежно своя воал и запяла:

В миг кралят бил разтърсен от вълшебната промяна. Той се смалил, но усетил, че сега притежава по-голяма здравина и сила. Блестящата му дреха се превърнала в бедняшка риза. Косата и брадата му се разрошили и за свое изумление мечът в ръката му се преобразил в брадва.
– Какво правиш? – извикал той ужасен.
– Не бой се! – успокоила го феята. – Скоро ще възвърнеш предишния си вид. Сега гледай.
Тя развяла воала си над тревата и запяла отново:

И като гъбка от земята изникнала схлупена къщурка. Имала мънички прозорци, а покривът ѝ бил обрасъл с мек мъх като кадифе.
– Тук живееш – рекла феята на замъка. – След малко ще помогнеш на съветниците. Поискай за награда след три дни да дойдат в скромния ти дом на празненството, което ще устроиш.

Хеламунд отворил уста да попита още нещо, но феята вървяла вече по водата и пред очите му се стопила като мъгла над реката.

От същата посока омагьосаният крал доловил гласове и плясък на весла. Скоро пред очите си видял златната му лодка да се плъзга по водата. Той застанал на брега и се заслушал в бърборенето на своите съветници. Внезапно се извила яростна буря и разлюляла лодката тъй диво, сякаш всеки миг ще я преобърне.

Без капка колебание Хеламунд се хвърлил в реката. Доплувал до галерата, грабнал веслата от лодкаря и уверено загребал към брега. Скоро съветниците били в безопасност. Изплашени до смърт, те стъпили на твърда земя и поблагодарили на дърваря. Предложили му щедра награда – да му дадат каквото пожелае.

Хеламунд си спомнил думите на феята. Свалил си шапката и дълбоко се поклонил:
– Благородни господа – рекъл той, – Аз съм скромен прост човек и не смея да ви искам нищо, но след три дни ще вдигна тържество в дома си за съседи и приятели. Ако дойдете тогава, за мен ще бъде най-голямата чест, която някога съм получавал.
Съветниците избухнали в смях:
– Това ли е всичко? – попитали те.
– Да, благородни господа.
Хеламунд се поклонил още веднъж и ги поканил на тържеството два часа преди залез слънце.

Съветниците не можели да спрат да се смеят. Те взели дърваря за наивен глупак, но един след друг му подали ръка и обещали да дойдат отново след два дни. После поизцедили мокрите си дрехи, качили се на лодката, където ги чакал лодкарят, и продължили надолу по реката.

Щом се изгубили в далечината, Хеламунд отново се превърнал във висок, внушителен владетел. Метнал се на коня и пристигнал много преди своите съветници на турнира. Когато те дошли, не обелили и дума за приключението, защото смятали за унизително, че не успели сами да се справят с бурята и трябвало дърварят да ги спасява. Те мълчали, затова и кралят мълчал.

През следващите два дни Хеламунд не срещнал феята на замъка, но на втората нощ той се събудил, защото някой го викал по име. Отворил очи и видял сивия воал до леглото си.
– Кралю Хеламунд, утре трябва да вдигнете голямо пиршество – казала феята. – Поканете всички знатни рицари и дами и разбира се, шестимата съветници.
– Но те обещаха да идат на тържеството на дърваря – възразил кралят.
– Точно затова – отвърнала феята и в следния миг вече я нямало.

Хеламунд останал учуден, но полежал, поразмислил и разбрал. На следващата сутрин той разпратил покани за кралското тържество, което щяло да започне точно два часа преди залез.

Когато уреченият час настъпил, огромната празнична зала се изпълнила със знатни господа, смели рицари и прекрасни дами. Кралят влязъл, придружен от кралицата и малкия принц. Неговият поглед настойчиво обхождал гостите в залата – търсел съветниците. Да, били там. Те застанали пред него в редица и почтително го поздравили. Значи са решили да пропуснат тържеството на дърваря.

Ала щом кралят ги преброил, разбрал, че шестият съветник го няма. Това бил Измарил – онзи, за когото мислел, че е твърде млад за Върховен съветник.
– Не виждам Негово Благородие Измарил – рекъл кралят.
Приближил се майордомът на двореца и отвърнал:
– Ваше Величество, Негово Благородие извести, че не може да присъства, защото по-рано е приел друга покана.
Кралят се изправил и смръщил вежди, уж ядосан:
– Ще ми каже ли някой чия благородна компания предпочете Измарил пред тази на своя крал?
Петимата съветници се спогледали един друг, ужким се чудели какво да правят. Но те отдавна завиждали на Измарил и нямали намерение да изпускат случай, при който младият благородник да изпадне в немилост. Затова разказали за приключението с лодката, за дърваря и нелепата му покана, която трябвало насила да приемат. Накрая всички дълбоко се поклонили.

Кралят извикал няколко слуги при себе си:
– Идете там, където гората и реката се срещат – наредил той. – Намерете Измарил и веднага го доведете.
Слугите излезли и пиршеството започнало.

Не минало час и слугите довели младия съветник, когото заварили да обикаля из гората в напразни опити да открие къщурката на дърваря. Измарил, с високо вдигната глава и безстрашен поглед, пресякъл величествената зала и се изправил пред краля, който тихо го наблюдавал.
– Е – подел кралят, – ти пренебрегна моето тържество заради това на дърваря.
Измарил го погледнал право в очите.
– Бях дал обещание – отвърнал той.
Кралят замълчал за миг.
– Значи държиш на поканата на един дървар повече, отколкото на поканата на краля.
– Бях дал обещание – повторил съветникът.
Кралят вдигнал глава:
– Искаш да кажеш, че обещаното на най-незначителния поданик в кралството за теб значи повече от моето благоволение и благоразположение?
Измарил също вдигнал глава:
– Да.
Кралят се изправил.
– Какво наказание заслужава? – обърнал се владетелят към присъстващите в залата.

Ала гостите се разшумяли, зашушукали помежду си и отбягвали да го погледнат в очите.
– Всички мълчите – рекъл кралят. – Тогава аз ще отредя наказанието, което смятам, че заслужава.
Той се изправил от трона, доближил Измарил и нежно го прегърнал. После вдигнал малкия си син и го положил в ръцете на съветника.
– От днес нататък определям Измарил за Върховен съветник на кралството. Знам, че със сигурност мога да поверя моята земя, моя живот и онова, което е най-ценно за мене на онзи, който цени дадената дума на най-простия поданик повече от благоразположение и подаръци.