Вълшебни приказки

Храбреца Великанили историята на Жан Мечока

24мин
чете се за

Приказките на Камбринус са вдъхновени от бляскавия крал и са посветени на Александър Фавие от неговия сънародник и приятел Шарл Дюлен.

Някога, много отдавна се случило така, че по пътя към Дуе един дървар от Кантен видял в гората пет мънички зверчета да играят пред входа на една пещера.

Щом го забелязали, животинките избягали освен едно. То се приближило с тихичко ръмжене, което много наподобявало човешки рев.

Пред пещерата селянинът намерил пет мечета.

Макар че дребното създание ходело на четири крака и приличало ужасно на мече, човекът с удивление видял, че това е човешко дете.

Бързо го прибрал, защото се страхувал да не срещне майката мечка и поел веднага към селцето. Занесъл детето направо при кмета, а сеседите се събрали начаса, привлечени от невижданото чудо.

Никой никога не бил чувал за дете, отгледано от мечка. Облекли момченцето с дрехи, поверили грижите за него на дърваря, а той го пратил на училище.

II

Момчето било доста едро и високо, а брадата му вече била започнала да набожда. Съучениците започнали да му се подиграват, защото им приличал на някой чичко.

Кръстили го Жан Желон, на името на осиновителя. Въпреки, че момчето скоро спряло да ходи на четири крака, училищните му другарчета решили, че е ужасно грозен и го нарекли Жан Мечока.

Той бил тихо, замислено дете и говорел малко. Бил надарен с такава доброта, че не би навредил даже на муха, но лошите момчета подложили душата му на изпитание!

– Играй, Мечоко Жан, – подвиквали му, – играй! – и го удряли с пръчка, като имитирали флейта и дайре.

Жан Желон им позволявал, въпреки че вече имал ръст на възрастен човек. Хората забелязали, че макар да не растял красив, ръстът му бил впечатляващ.

В лошотията си децата стигнали до там, че веднъж като играели на сляпа баба, му завързали очите и го заудряли така, че главата му се покрила с цицини.

Накрая търпението на Жан Желон се свършило, свалил кърпата от очите си, грабнал камъче с големина на лешник и го метнал по предводителя на бандата така, че камъчето го ударило като куршум.

При виковете на простреляния се спуснали всички майки и бащи. Хванали стрелеца, завързали го и го повели към затвора. С рязко движение той скъсал въжето на ръцете си. Тогава донесли белезници и закопчали пак ръцете му – хряс! – счупил ги отново.

III

Селяните стояли слисани и се чудели какво да правят, когато престолонаследникът, облечен от главата до петите в кадифе и възседнал чуден кон, пристигнал в галоп на селския площад. Той изсвирил три пъти с тръбата си и после се провикнал със силен глас:
– Добри, почтени хора, Негово Величество Кралят Ви уведомява, че неговите дъщери принцесите Топчица-Злато и Топчица-Сребро са отвлечени от омразен похитител. Кралят ще даде за жена една от тях на онзи, който ги освободи. Победителят има право да избере, която ще.

Щом чул това, на Жан Желон му хрумнала идея:
– Изковете ми, – казал на пазачите си, – хубава тояга от желязо, дебела колкото ръка и ако успея да освободя принцесите, каня всички в селото на сватба.

Хората в Кантен решили, че това е начин да се спасят от затруднението и останали доволни от речта – най-дългата, която Жан Мечока някога бил произнасял. Събрали всичкото желязо в селото и го занесли на ковача.

Жан Желон метнал във въздуха желязната тояга и я хванал с умение на майстор барабанчик. Кметът така се впечатлил, че възкликнал ентусиазирано:
– Името ти вече не е Жан Желон, а Великана. Вярвам, че ще успееш да се ожениш за принцесата и ще донесеш чест и слава на нашето селце!

– Ще се опитам с божията помощ и с помощта на Мари Сагенон, – отвърнал скромно нашия герой. Ето как момъкът получил прякор Великана, но как решил да кръсти желязната тояга Мари Сагенон – никой и до днес не е разбрал.

Без да губи и минута той нарамил торбата си и закопчал гамашите си. После си запалил една лула, защото вече пушел като мъжете и с тояга в ръка, навлязъл в гората.

IV

Не вървял и четвърт час, когато насреща си видял да приближава мечка, следвана от четири мечета. Той разпознал своята млечна майка и се хвърлил в лапите ѝ.

Мечката се изправила на задни крака, за да го прегърне по-добре. После разцелувал всяко от горските си братчета, а майката попитала на мечешки език:
– Къде си се запътил, натоварен с всички тези неща?
– Да освободя принцеси Топчица-Злато и Топчица-Сребро.
– Значи знаеш къде са?
– Още не.
– Добре! Върви след мен, ще те заведа там.

Поели заедно, стъпка след стъпка напред, както невестулка върви по снега. Мечката била начело, следвали я четирите мечета, а Великана, нарамил здравата тояга, крачел отзад.

Изминали стотина крачки и чули как нещо ужасно скрибуца. Тогава видели един здравеняк, който бил сграбчил ствола на дебел дъб и го усуквал, сякаш перачка усуква пране, за да изцеди от него водата.

– Привет на шестима ви! – поздравил ги чудакът. – Искате ли да ми помогнете?
– Бързаме много, човече.
– Накъде сте поели?
– Да освободим принцесите Топчица-Злато и Топчица-Сребро.
– Идвам и аз – с моите здрави ръце ще освободя принцесите и ще се оженя за Топчица-Злато, защото съм онзи, когото наричат Усуквача-на-Дърва!

И като казал това, се присъединил към групата.

Макар че Великана можел първо да понаучи малко повече за него и въпреки, че Дъбопресуквача се предложил без много да се церемони, нашият герой се съгласил да го приеме в компанията, без да му придиря за горделивостта и безочливостта му.

Скоро гората станала така непроходима, че спътниците не можели да продължат напред – дърветата били израсли гъсто едно до друго като зрънца в житен клас.
– Вече приближаваме, – казала дойката.

С помощта на Усуквача-на-Дърва и Мари Сагенон се отворил път и накрая всички се озовали пред един великолепен замък.

– Тук са заключени принцесите, – казала мечката на осиновения си син. После му пожелала всичко най-добро, целунала го и избягала с мечетата си.

V

Двамата другари позвънили на вратата „дрън, дрън, дрън“, но никой не отворил. Тогава те решили да влязат без покана, пребродили палата отдолу до горе и не срещнали жива душа.

В кухнята видели удивително гърне и хубава редица окачени тенджери и тигани да блестят като безчет луни.

В килера намерили само кутия сол, гърне масло и един черен хляб. Великана слязъл долу в мазето и донесъл кана отлежала бира.
– Да изпием по едно и да проясним главите си. Ето какво предлагам аз – тъй като храната в килера не е достатъчна, нека един от нас да иде на лов в гората, а другият да остане тук и да свари супа.
– Оставам тук! – възкликнал на мига Усуквача-на-Дърва, – и ако похитителят посмее да си подаде носа, нямам нужда от тояга или сопа, ще го поваля с един юмрук!
– Добре, – отвърнал Великана, който добре знаел, че най-слабото колело в една каруца най-силно скрибуца. – Само не забравяй да удариш камбанката, когато стане време за обяд.

Щом останал сам, Усуквача-на-Дърва наклал огън в огнището, донесъл свежи подправки от градината, сложил супата да ври, а после запалил лулата си. Гърнето тъкмо започнало да къкри, когато от комина се разнесло „тик, тик, тик“.

Тогава забелязал дребен възрастен човек, облечен в жълти дрехи, а на глава носел малка тривърха шапка във френски стил. Дребосъкът държал в едната си ръка купа, а в другата, макар че било посред бял ден малка запалена лампа. По него нямало нищо голям, освен носа и брадата му, които преливали едно в друго като на лешникотрошачка.

– Кой си ти и какво искаш? – викнал Усуквача-на-Дърва.
– Аз съм Малкия-Биду, добри ми господарю и искам, в името на Божията обич, да помоля за малко супа!
– Вън от тук! Земен червей!

Усуквача-на-Дърва даже не довършил тези думи, когато Малкия-Биду оставил на земята купата и лампата, скокнал като ручей по планински склон, сграбчил краката му със страшна сила и го блъснал в стената. После го измъкнал от кухнята и го бутнал под огромна купчуна дърва за разпалки. Накрая грабнал купата и лампата и се провикнал:
– Дребосъкът пак е жив!

Напразно ловецът се ослушвал по обяд – камбаната не позвънила. Уморен от чакане, той се върнал в замъка. Намерил гърнето със супата съборено, а огънят почти изгаснал – наоколо нямало никой.

Хукнал от стая в стая и силно завикал:
– Хей! Усуквачо-на-Дърва, ехо!
Никой не се появил и Великана решил да сготви сам вечерята. Излязъл навън да събере разпалки за огъня и когато доближил огромната купчина, чул гласа на Усуквача-на-Дърва:
– Насам, приятелю!
Видял, че спътникът му е затрупан от купчината дърва и запретнал ръкави да го освободи. Когато свършил, Усуквача-на-Дърва разбрал, че няма да му искат обяснение и казал сконфузено:
– Тъкмо събирах дърва, когато купчуната се срути върху мен.

Великана не отвърнал нищо. Останали без супа, но излапали двата заека и фазанът, които ловецът бил донесъл. Спътниците пазели на смени през нощта, но не се появила даже някоя котка.

VI

На следващия ден Великана останал в кухнята. Сложил тоягата си до огнището в ъгъла и се захванал с къщната работа.

По обяд супата била готова и той се надигнал да удари камбаната. Изведнъж се чуло „тик, тик, тик“, обърнал се и видял Малкия-Биду с малката си лампа и купа в въце.
– Малко супа, в името на Божията милост! – тихичко помолил дребният човек.

Готвачът грабнал Мари Сагенон с едната си ръка, а с другата вдигнал капака на гърнето, но както се казва „държал под едно око гърнето, а под другото – котака”.

Внезапно дребосъкът скочил и го сграбчил за краката, но само с един удар на добрата си тояга Великана го съборил на земята. Мислел, че му е строшил главата, но с удивление видял, че успял само да му откъсне ръката.

Дребният човечец използвал изненадата – грабнал си ръката и лампата, която още светела и хукнал към гората с викове:
– Дребосъкът пак е жив!

Великанът се втурнал подир него, но а-ха да го настигне и старчето се шмугнало в една огромна къртичина. С такава сила момъкът забил тоягата си вътре, че едва не я изпуснал в  кухината.

В това време се появил и Усуквача-на-Дърва. Двамата другари разчистили храсталака, обрасъл около къртичината и открили широк и много дълбок кладенец.

– Ако имахме въже, можехме да се спуснем и да видим какво има там, – казал Великана.
– Нека първо да си хапнем супа, пък после ще издим свирките – на сит корем се танцува по-добре! – рекъл Усуквача-на-Дърва, който хич не бързал да се захваща с Малкия-Биду.

VII

Докато другарят му похапвал, Великана претърсил замъка, но не намерил даже един къс въже. Затова решил да обели кора от липите по алеята и да оплетат въже.

Усуквача-на-Дърва, добре заситен, се присъединил и започнал да оплита с невероятна бързина лентите, които Великана белел от вековните дървета.

Три дни и три нощи работели безспир, докато въжето им не стигнало хиляда крачки дължина.

– Кой ще слезе пръв? – разтревожено попитал Усуквача-на-Дърва.
Великана скромно си мълчал, когато другарят му предложил:
– Нека теглим жребий.
– Добре!

И късметът, който не служи на никого, избрал Усуквача-на-Дърва да опита приключението пръв.

Той започнал да се приготвя лека-полека – прибрал камбанката от кухнята в джоба си, завързал въжето за колана си и взел в ръка огромен камък, за да провери дълбочината на кладенеца.

Щом се развили шестстотин крачки от въжето, позвънил с камбаната и другарят му го издърпал горе обратно.
– Хвърлих камъка, – казал той, – и ми се вижда, че до дъното не стигат петстотин крачки въже.
– Ако ще хиляда да не стигат, аз отивам! – извикал Великана.

Той грабнал тоягата в едната си ръка, а с другата се хванал за въжето, което се спускало надолу, надолу, докато се развило до края. Тогава нашият герой се пуснал от въжето и се оставил на милостта на дълбините и на грижата на бога. Тупнал долу, потрошен и смазан – падал близо петдесетина крачки.

VIII

Изправил се и се затътрил към едва межделееща се светлинка в края на галерията. Скоро разбрал, че свети лампа и различил две човешки фигури. Приближил с пълзене и видял, че единият е Малкия-Биду.

Старица с побеляла коса, която изглеждала поне на сто години, му оправяла ръката. Мажела по раните мехлем, който вадела от глинено гърне и заниманието така било погълнало и двамата, че нищичко не чували.

Великана забелязал грижата, с която дребничкият дядка пази своята лампа и се досетил, че е вълшебна. Угасил я на мига и като събрал всичките си сили, с един удар на своята тояга строшил главата на Малкия-Биду.

Старата жена възкликнала от удивление, а възгласът бил по-скоро вик на радост, отколкото на ужас. Победителят запалил лампата отново.
– Какво има в гърнето? – попитал той.
– Това е мехлем, добри ми господарю, за лекуване на рани.

Осакатен от падането, момъкът натрил цялото си тяло и усетил веднага облекчение и радост. Мехлемът останал на половина и той прибрал гърнето в торбата си.

– Ах ти, спътнице на дявола, ще ми кажеш ли къде са принцеси Топчица-Злато и Топчица-Сребро.
– Веднага. Огледай се наоколо.

Храбрецът вдигнал очи и забелязал огромна сграда отпред със сводове.
– Зад тези сводове, – казала старата жена, – са принцесите, които търсиш. Вляво зад вратата от бронз е Топчица-Злато, но внимавай и се пази!

Той натиснал вратата и от дълбините на бърлогата се разнесло ужасяващо съскане. Една змия, по-дълга и дебела от хмелова върлина се хвърлила напред с раззината уста. Великана замахнал към нея с тоягата и тя се навила по цялата ѝ дължина. Тогава показал гърчещото се животно на старата жена ѝ казал:
– Може да я изпечеш на шиш. Готова е.

Настъпил главата на умиращото чудовище и освободил Мари Сагеном, след което влязъл в тъмницата. Поздравил любезно принцесата и ѝ подал ръка, за да излезе навън.

IX

Топчица-Злато била сияйна като слънцето и трудно можел някой да устои на красотата ѝ. Тя подала на своя освободител върха на пръстите си и казала високомерно:
– Много добре, момчето ми. Ти си грозен по красив начин, но все едно – вземи и пази златната ми топка. Когато излезем горе, я предай на краля, моят баща и той ще признае твоите заслуги.
– Няма да се посрамя, хубава госпожице.
– Но как ще успееш да ме извадиш от тук?
– Имайте търпение! Ще дойде време за всичко. Най-важното сега е да освободим госпожица сестра Ви.
– Направи го! – отвърнала Топчица-Злато.

После приседнала на едно стъпало и започнала да оправя гънките на роклята си.

X

Входът към тъмницата, където била скрита Топчица-Сребро нямал врата, но бил закрит от гъста паяжина с нишки, по-здрави от желязо.

В дълбината Великана мернал страшна гледка – паяк, огромен като теле. Чудовището го гледало с осемте си очи, които святкали в тъмницата като горящи въглени. Бил изправен на крака, готов да се нахвърли върху всеки, който посмее да го нападне.

В дълбината Великана мернал страшна гледка – паяк, огромен като теле.

Великана пристъпил решително напред и разбил паяжината с тоягата си, а паякът се хвърлил върху него. Героят не се изплашил, но при вида на осемте космати крака, които щели да го сграбчат, замрял за миг.

Горкият момък щял да умре, ако Мари Сагенон сама не връхлетяла върху гадината като светкавица.

С първия си удар поразила четири от краката, а с втория размазала главата на гнусното чудовище. Великана ритнал с крак останките и се втурнал вътре да спаси Топчица-Сребро.

Топчица-Сребро блестяла, скромна и самотна като утринна звезда. Тя се хвърлила към своя освободител и казала:
– Умолявам те, освободи и моята сестра.
– Вече е свободна! – отвърнал победителят.

И после поел с двете принцеси към дъното на кладенеца, където висяло въжето.

XI

При вида на късото въже, което Великана гледал с разтревожен вид Топчица-Злато се обадила:
– Какво, ти нямаш стълба и се каниш с това грозно въже, да…
– Уви, да принцесо, освен ако не предпочиташ да останеш тука.

Докато отговарял, извадил своя нож, одрал змията като змийорка, нарязал кожата на ленти и ги съединил една за друга. Вдигнал от земята камъка, с който Усуквача-на-Дърва бил измерил кладенеца, намотал около него новото въже и се провикнал на другаря си:
– Внимава, ти там горе! Ще изкачваме принцесите. Ето удължение за въжето, – и после метнал нагоре огромния камък.

Въжето стигнало до долу, той закачил Топчица-Злато за колана и извикал на другаря си да дърпа. Ценният товар пристигнал в безопасност, въжето се спуснало отново и поело пак нагоре отнасяйки принцеса Топчица-Сребро, която също поверила своята топка сребро на спасителя си.

XI

Щом видял Топчица-Сребро спасена, Великана викнал на съдружника си:
– Идва моя ред сега. Хей, ти там горе! Хвърли въжето!

Въжето се спуснало надолу.

Осенен от внезапно прозрение, вместо да се хване за въжето, момъкът завързал Мари Сагенон. Въжето поело нагоре.

Едва изминала и половината от пътя – тоягата паднала обратно върху Великана и едва не го убила. Излязъл прав в най-лошите си подозрения.

Уплашен, хората да не разберат за подлото и самохвалното му поведение, Усуквача-на-Дърво предпочел да изостави другаря си на дъното на кладенеца.

Изоставен безпомощен и сам, храбрият момък долу все по-вече се разтревожвал. Обезсърчен се вглеждал се в двете топки, когато старата жена поклатила глава и му рекла:
– Ще обещаеш ли каквото и да стане да ме послушаш? Има начин да се качиш отново горе.
– Кълна се, – отвърнал ѝ храбреца.
Тогава т извикала:
– Тук, Колибри!

И той видял огромна птица да се появява, три пъти по-голяма от орел и все пак това не било нещо друго, ами Гарван.

Птицата отворила огромния си клюн и изграчила страховито.
– Минутка само, мило мое пиленце, – отвърнала старицата, – скоро ще дойде време за храна.

Тя отхлупила капака на ведро, пълно с осолени късиве телешко месо.
– Вземи това ведро, – се обърнала пак към Великана. – Възседни Колибри и щом изкряка „Гра-а-к!“ слагай по едно парче в устата му. Само така ще се издигне до горе без да се изтощи. Щом се изкачиш, ще ми изпратиш птичето обратно.

XIII

Храбрият младеж поблагодарил на жената, повел гарвана към кладенеца, възседнал го, но не забравил да вземе и Мари Сагенон.
Птицата разперила огромните си криле и казала:
– Грак!
Великанът пъхнал парче месо в устата ѝ.
– Грак!
Дал му второ парче.
– Ако знаех, че си толкова приказлив, щях да взема цяло буре.

Птицата не успяла да измине пътя до средата, а месото вече много намаляло. Великана извадил ножа си и нарязал късовете наполовина, но гракането само зачестило.

Тъкмо наближавали отвора, когато дал последното парче.
– Грак! – казал гарванът.
– Гракай колкото си щеш, но вече нямам нищо, което да ти дам.
– Грак!

Тогава птицата започнала бавно да се спуска.
– Грак! Грак!
– Напъни се много малко, мое хубаво Колибри!

Птицата направила отчаян опит. За малко да успее, но пропаднала надолу и нямала вече сили да се издигне. За да спре пропадането, храбрецът заклещил напреки тоягата си в кладенеца.

В този съдбовен миг горкия момък си спомнил приказката за принцесата, която докато летяла с грифон над Червено море, метнала във водата камък от който начаса се разпрострял обширен бряг и изморената птица кацнала да си почине. Но той уви, не притежавал вълшебни камъни!

Чудел се какво да прави. В този миг му хрумнала една идея и без да се помайва отрязал едно парче месо от крака си. Пъхнал го в човката на гарвана и птицата отново литнала нагоре.
– Грак!

Въпреки болката Великана, отрязал ново парче от другия си крак и най-накрая птицата пристигнала догоре.
– Добре дошъл, момчето ми! – си казал сам. – Хайде, връщай се при своята господарка, мое хубаво Колибри.

И гарванът започнал да се спуска надолу на спирали, както лешояд се спуска връз гугутка.

Героят бръкнал в торбата, за да потърси с нещо да превърже своите рани. Тогава напипал гърнето с мехлема, който съвсем бил забравил.

Намазал се добре и скоро усетил, че месото му пораства отново. Бил решен да довърши всичко до края и поел към столицата на кралството на Ниските Земи.

XIV

По пътя сладък спомен го окуражавал – образът на обичната Топчица-Сребро. Не можел да се отърве от мисълта, че Малкия-Биду е проявил изискан вкус щом я поверил на грижите на паяка, много по-ужасното чудовище от двете.

Една прекрасна утрин момъкът пристигнал в столицата. Докато вървял по улиците и се чудел как да се срещне с краля, видял знатен господар да излиза от златарска работилница. Той веднага разпознал Усуквача-на-Дърва, въпреки разкошните му дрехи.

Когато Усуквача-на-Дърва се скрил зад ъгъла на улицата, Великана доближил златаря, който все още стоял на вратата на ателиетъо си.
– Това не беше ли господарят, който освобоиди кралските дъщери?
– Наистина той беше, – отговорил златарят, – и тъкмо ми даде поръчка, която никак не е лесна.
– Каква поръчка? – попитал Великана, на който му хрумнала идея.
– Теб какво те интересува?
– Може пък да реша да ти помогна.
– Значи си златар? – попитал другия с усмивка. – Не ми приличаш на такъв.
– Не мелодията прави песента, – отвърнал Великана.
– Е добре! Всяка от принцесите има топка, едната е златна, а другата е от сребро. По пътя се изгубили и ми поръчаха нови. Кралят не желае принцесите да се оженят без да имат топки.
– А какво те безпокои?
– Това, което ме притеснява сине, е че никога не съм виждал как изглеждат тези проклети топки. Само знам, че са били гравирани…
– Едната има фигура на слънцето, а другата на утринна звезда.
– Кой ти каза това?
– Тези драгоценни топки са направени в работилницата на Свети Елоа, нашия патрон и пазител. Случило се, когато пристигнал в земите ни да проповядва божието слово и ги поднесъл за подарък на нашия крал. Тези топки били изработени от неговия син Окули, мой учител и най-добрият майстор от светите златари.

Великана рядко говорел толкова дълго и при това лъжел за пръв път в живота си – толкова огромно било желанието му да види отново Топчица-Сребро.
– Можеш ли да изработиш същите топки? – запитал златаря.
– Дай ми нужното злато и сребро и работилница, където да работя сам.
– Какво искаш в отплата?
– Всички тези неща и една торба орехи, която искам в аванс.

XV

Златарят приел странната сделка с радостен смях и веднага настанил човека в една стая. Щом останал сам, храбреца се заел да чупи орехи – още от времето, когато живеел при млечната си майка, имал особена страст към тези плодове.

Жената на златаря била любопитна като Ева. Няколко пъти ходила до вратата да подслушва, но единственото, което чула било звук от чупене на орехи.
– Не вярвам, че новият работник си гледа работата, – рекла на съпруга си. Когато и да мина покрай вратата се чува само “трак-трак, трак-трак”.

Преди обяд, майсторът решил да нагледа работата. Когато влязъл се чувало непрестанното чък-трак, а пред новия чирак се издигала гигантска купчина черупки.
– Е, приятелю, усладиха ли ти се орехите?
– Чудесни са, майсторе, а ето ги и топките.
– Вече са готови?
– Да не би нещо да им липсва?
– Напротив, съвършени са!
– Тогава веднага ще ги занеса в двореца.

XVI

Великана се представил от името на кралския златар и пазачите го пуснали да влезе. Кралят и придворните вече се връщали от разходка и тъкмо влизали в палата.

Усуквача-на-Дърво съпровождал Топчица-Злато, кралят водел Топчица-Сребро, а останалите ги следвали по двойки.

Без да каже дума, Великана започнал да жонглира с топките, а те проблясвали на слънцето тъй ярко, че царедворците решили, че виждат звезди по обяд.
– Моята топка! Моята топка! – викнали Топчица-Злато и Топчица-Сребро и пуснали бързо ръцете на своите кавалери.
– Ще ви ги върна, госпожици, – отвърнал той – ако разкажете на баща си, защо ги доверихте на мен.
– Той лъже! – отвърнал Усуквача-на-Дърво. – Не познавам това мечешко лице.
– Но откъде идва тогава, – попитал кралят, – щом има топките?
– Той ги е откраднал!

Великана се канел да метне топките по самозванеца, но владетелят го спрял с ръка.
– Какво ще кажете, госпожици? – се обърнал към принцесите.

Принцесите мълчали – Усуквача-на-Дърво ги бил принудил да се закълнат във вечното им спасение никога да не разкриват какво се случило.

XVII

В този миг страховито гракане се разнесло из въздуха и всички видели гарван, огромен като щраус да се появява, а на гърба му седяла дребна старица и го хранела с парчета месо.

– Добрата фея Маглор! – казал изненадан владетелят и побързал да отвори прозореца на новодошлите.
– Да, Ваше Величество, феята Маглор, която този млад герой изтръгна, както и вашите две дъщери от ноктите на Малкия-Биду.
– Ела да те прегърна, зетко! – се провикнал кралят, – и понеже не може да се ожениш за двете ми дъщери едновременно, избери която искаш.
– Избирам обичната Топчица-Сребро, – казал Великана, – стига тя да иска мечка като мен.

Топчица-Сребро поруменяла до бялото на очите си, което в този случай било най-добрия отговор. Нейният спасител ѝ изглеждал толкова добър и смел, че ѝ се струвал избщо грозен като мечака – в нейните очи бил хубав като лъв.

– А колкото до този господин, – добавил монархът, – вместо ръката на дъщеря ми, ще му дадем ръката на някоя кобила.
– Не, Ваше Величество, той ми помогна да свърша тази работа и освен това докосна сърцето на младата госпожица.
– Така ли мислиш?
– Вижте сам.

Топчица-Злато наистина се приближавала към Усуквача-на-Дърва, който бил пребледнял като беглец от гробището.
„Ако не греша“ – си казал Великана, – „горкия дявол ще бъде достатъчно наказан, ако се ожени за сестрата на жена ми.“

XVIII

Двойната сватба се вдигнала осем дни по-късно. Великана поканил жителите на Кантен, които пристигнали с каруци, карети, каляски и двуколки.

Тъкмо гостите да седнат на трапезата и се задала мечаката, следвана от четирите мечета.

После долетяла със своя гарван феята Маглор, шестдесет години по-млада, облечена в прекрасни дрехи. Великана, отново тих и скромен, крачел с Топчица-Сребро и Мари Сагенон.

Храната била прекрасна – яли ядки, хрупкави бисквитки, кашу и пили Лувенска бира. Кралят открил танците за ръка с млечната майка на Великана и всички били много щастливи.

XIX

В чест на тези незабравими дни, всяка година на Дукас в Дуе се провежда процесия на Великана. Храбрецът (толкова красив, колкото бил грозен приживе) крачи по улиците триумфално с жена си и децата си под звуците на музика. По странна грешка хората в Дуе наричат съпругата на Великан Мари Сагенон и я правят висока, колкото съпруга си.

Семейството на Великана от Дуе (1780), АВТОР: Louis Joseph Watteau, картината е експонат в Musée de la Chartreuse de Douai, ИЗТОЧНИК: Wikipedia.

Из фламандските земи Жан Желон, познат на всички като Великана е също толкова прочут колкото Зелени-Панталони, рицарят на Свети Георги. Празникът Дукас в Дуе е тъй весел, колкото турнира в Монс. Процесията на Великана по нищо не отстъпва на процесията на Лумсон.

Случи ли се да срещнете Дуезианец или Монтоанец, стига да се прехласнете по славния марш или разкошния турнир, ще видите как очите на добрите хора радостно се насълзяват от спомена за великите им прадеди – Великана и Зелени-Панталони.

L’Intrépide Gayant, Contes du roi Cambrinus, 1874, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2021

Всичкитворби