Вълшебни приказки

Хористите от Света Гудула

Препоръчва се за възраст над 5 год.
9мин
чете се за

Мелничар имал магаренце, което му служело добре, докато било младо и здраво. Ала дошло време, остаряло и вече нямало сили да работи. Мелничарят бил практичен човек и не виждал за какво да храни нечия уста без полза, затова решил да продаде магарето на цената на неговата кожа. “Не очаквам да получа много за нещастното животно“, си казал той за бедния Сивушко, който стоял с провиснала глава в обора, „но поне ще спестя пари от царевицата, което пак е нещо.“

Щом Сивушко останал съвсем сам, започнал да обмисля съдбата, която го очаква. „Така върви светът,“ – размишлявал той. „Докато бях млад и силен, бях незаменим. Сега съм стар и непотребен – ставам само за боклука. Наистина ли съм чак толкова безполезен? Вярно е, че вече нямам сили да тегля каруцата до пазара, но гласът ми все още е прекрасен. Трябва все някъде да има място за добър певец като мен. Ще ида до катедралата Света Гудула в Брюксел и ще стана там хорист.“

Щом взел това решение, Сивушко не губил повече време. Излязъл от обора и поел по пътя към Брюксел. Когато минал край къщата на кмета, видял едно старо ловджийско куче да седи омърлушено на стъпалата.
– Привет, приятелю! – поздравило то. – Какво става? Много тъжен ми изглеждаш тази сутрин.
– Става това, че съм уморен от живота, – отвърнало кучето. – Остарявам, ставам все по-тромав и вече не мога да ловя зайци за господаря както някога. Резултатът е, че сега не ме бива за нищо, а на него му се свиди всяко късче храна, което слагам в устата си.
– Хайде, хайде, зарадвай се приятелю, – му рекъл Сивушко. Не мисли за смъртта! И на мене ми се случи същото. Току-що напуснах господаря си по абсолютно същата причина. Намислил съм да ида в катедралата Света Гудула в Брюксел и там да стана диригент на хора. Не искам да звучи надуто, но съм надарен с прекрасен глас и би трябвало да спечеля предостатъчно от този ми талант, нали така?
– Е, що се отнася до това, – отвърнало кучето, – аз също мога хубаво да пея. Снощи изпях прекрасна песен на луната и ако щеш ми вярвай, всички хора от нашата улица бяха отворили прозорците си да слушат. Пях около час и се канех да продължа още, но един зъл човек от чиста завист метна по главата ми нещо доста тежко.
– Чудесно! – възкликнал Сивушко. – Я ела с мен. Ти ще си тенор, а аз ще пея бас. Ще станем най-прочутия дует.

И така, кучето се присъединило към Сивушко и заедно потеглили към Брюксел. Малко по-нататък видели една котка. Тя лежала върху купчина боклук пред схлупена бедняшка колиба. Горкото същество било полусляпо от старост, а лицето му било издължено като цигулка.
– Хей, как си? Случило ли се е нещо? – я попитал Сивушко, който бил с добро сърце.

„Тъкмо ме изхвърлиха от къщи.“

– Случки да искаш, – отговорила котката. – Току-що ме изхвърлиха от къщи само защото взех мъничко парче бекон. Искам да отбележа, че не беше по-голямо от бебешки пръст, но се вдигна врява, все едно съм изяла цял бут. Набиха ме и ме изхвърлиха навън да умра от глад. Ако можех, както някога да хващам мишки, това нямаше да има някакво значение, но мишките са вече твърде бързи за моите години. Присмиват ми се. Не ми остава нищо друго, освен да умра и дано да стане по-скоро.
– Глупости, – прекъснал я Сивушко. – Ще доживееш времена, когато ще се смееш над сегашните си беди. Ела с нас да пееш в хора на Света Гудула. Гласецът ти е малко тънък за вкуса ми, но определено ставаш за сопрано в трио. Какво ще кажеш?
– Та ти ми дари нова надежда! – възкликнала котката. – Разбира се, че ще дойда!
И така, тримата продължили заедно.

„Те ми се присмиват!“

Привечер стигнали до двора на някакво стопанство. На входната му порта един петел кукуригал прекрасно.
– Здравей! – казал Сивушко. – Защо си се разпял така?
– Пея последната си песен на земята, – отговорил петелът. – Преди час бях подхванал една песен, макар че нямам навика да пея след обяд, и когато свърших, чух жената на стопанина да казва: „Чуй го само, наш Петльо. Пее, за да бъде утре времето добро. Чудя се, дали пак щеше да пее, ако знаеше, че утре идват гости, а той ще иде в тенджерата за супа на гостите!“ Тази жена има ужасяващ смях. Винаги съм я мразел!

„Какво друго мога да направя?“ – казал Петльо.

– Да не искаш да кажеш, – казал Сивушко, – че имаш намерение кротко да седиш, докато не дойдат да ти извият врата?
– Че какво друго да направя? – попитал Петльо.
– Ела с нас и използвай своя певчески дар за прехрана. Всички ние сме добри певци и сме тръгнали към Брюксел, за да станем хористи в Света Гудула. Бяхме трио, с теб ще станем квартет и така ще бъде още по-добре!

Петльо останал много доволен, че ще се спаси. С радост се присъединил към групата и всички заедно продължили нататък. Малко след това навлезли в една гъста гора, която била убежище на прочута банда разбойници. Четиримата хористи решили да отпочинат там през нощта. Сивушко и кучето легнали под клоните на голяма бреза, котката се настанила на един от клоните, а Петльо хвръкнал и кацнал на върха на дървото. От чудесния си пост той виждал цялата гора. Скоро забелязал в далечината светлинка, която потрепвала между дърветата.
– Там някъде май има къща или нещо подобно, – рекъл той на другари си. – Дали да не идем да видим? Може да намерим храна.
– Или поне сено, на което да полегнем, – добавил Сивушко. – Тази влажна земя ще докара ревматизъм на старите ми кости.
– И аз това мислех, – добавило кучето. – Нека да вървим.

И така, четиримата хористи, водени от петела, поели към мъждукащата светлинка и не след дълго се озовали пред една къщичка. Прозорците ѝ ярко светели. За да надникнат вътре, животните направили жива пирамида и се качили едно върху друго. Най-отдолу бил Сивушко, а най-отгоре – Петльо.

Тази къща била свърталището на разбойниците. Те тъкмо били седнали да вечерят, а масата била отрупана с храна. Те пирували, а устата на горкия Петльо се напълнила със слюнка само като ги гледал.
– Има ли някой вътре, – попитало нетърпеливо кучето.
– Ш-ш-т! – казал Петльо. – Има хора! Седнали са да вечерят!
– Ще ми се да бях на тяхно място, – казало кучето. – Какво ядат?
– Най-различни видове салами и риба…, – започнал Петльо.
– Салам! – викнало кучето.
– Риба! – измяукала котката.
– И още много деликатеси, – продължавал Петльо. – Ех, приятели – нямаше ли да е прекрасно, ако можеше да споделим тяхната трапеза? Кълна се, че стомахът ми къркори от глад.
– И моя също, – казало кучето. – През живота си не съм усещал такъв глад. Но как ще докопаме храната?
– Нека им попеем и може да ни подхвърлят нещо за награда, – предложил Сивушко. – Нали знаете, че музиката омайва и разнежва дори най-свирепите души.

„Тихо!“ – им казал Петльо.

Идеята много се харесала на хористите и без да губят време, те запели с пълен глас. Магарето ревяло, кучето виело, котката мяучела, а петелът кукуригал. Вдигнали шум, сякаш небесата се срутват.

Резултатът от удивителния хор бил незабавен! Разбойниците наскачали от масата и се разтичали насам-натам. Обхванати от смъртен ужас, те се препъвали един в друг, преобръщали столове и вдигнали ужасна глъчка с викове и крясъци. В този миг петелът паднал върху прозореца и счупил стъклото на парчета, магарето натиснало здраво рамката и хоп! четиримата се озовали в стаята. Това преляло чашата! Разбойниците не издържали повече – обезумели от страх, те хукнали навън и изчезнали в дълбините на гората.

Петелът строшил прозореца на парчета.

Четиримата приятели се настанили около масата и се заели с храната. От изминатия дълъг път били така огладнели, че излапали всичко без остатък. После се приготвили да спят. Магарето си направило легло в купа сено на двора, кучето се отпуснало на пътното чердже пред прага на вратата, котката се излегнала до изгасналите въглени на огнището, а петелът кацнал на покрива отгоре. След няколко минути всички заспали дълбоко.

През това време разбойниците се събрали в гората в очакване нещо ужасно да се случи. Изминал цял час, но тъй като нищо не станало, взели да се позасрамват от страха си и тръгнали обратно. Наближили къщичката и видели, че всичко там е замряло, а прозорците не светят.

Главатарят на разбойниците изпратил своя лейтенант да проучи какво става. Човекът влязъл вътре, намерил пипнешком пътя до кухнята и решил да запали една свещ. Нямал кибрит, но видял два въглена да примигват в огнището и отишъл там за огън.

Но всъщност светлината идвала от очите на котката. Щом усетила, че разбойникът я докосва, тя скочила, изфучала и издраскала лицето му. С вик на ужас той изтървал свещта и хукнал навън, но когато минавал през вратата, кучето го ухапало по крака. През това време шумът събудил магарето и то се изправило точно, когато човекът минавал край него. То така мощно го ритнало, че разбойникът изхвърчал на пътя. Като видял това, Петльо разперил криле и изкукуригал победоносно: „Ку-ку-ри-гуу!“

Ще ми се и ти да можеше да видиш как хукнал разбойникът като обезумял. Бягал по-бързо от заек! Накрая, съвсем запъхтян, дотичал при своите другари, които го чакали с нетърпение.
– Е, – попитал главатарят, – чист ли е пътят? Вече може ли да се връщаме?
– В никакъв случай! – извикал разбойникът. – В кухнята се е настанила ужасна вещица. Щом влязох вътре, скочи върху ми, издра лицето ми с дългите си криви нокти и в същото време започна да призовава ужасните си същества да ме погълнат. Хукнах през вратата, ала едно от тях заби злобно зъби в крака ми и едва се отървах. Малко по-нататък в двора, огромно черно чудовище така силно ме изрита, че едва не ми строши гърба. На покрива пък дребен демон с криле и очи, светещи като жарава, се разкрещя: „Спрете го! Изяжте го! Спрете го! Изяжте го!“ Трябва да ви кажа, че не чаках миг повече. Цяло чудо е, че си спасих живота!

Щом чули тази страшна история, разбойниците толкова се изплашили, че без да губят време, напуснали гората и избягали надалече.

Така четиримата приятели останали в къщурката и живели там щастливо до края на дните си. И тъй като вече имали всичко, от което се нуждаели, се отказали да стават хористи в катедралата Света Гудула.

КРЕДИТ: The Choristers of St Gudule, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschèreр, КОРИЦА: Котки, Hermann van der Moolen, 1843 – c. 1920 , Rijks Museum

prikazki.eu