Вълшебни приказки

Хористите от Света Гудула

10мин
чете се за

Мелничар имал едно магаренце, което добре му служило, докато било младо, но дошло време, остаряло и нямало повече сили да работи. Мелничарят бил практичен човек, който не виждал смисъл без полза да се храни нечия уста, затова решил да продаде магарето си на цената на неговата кожа. “Не очаквам да получа много за нещастното животно“, си казал той за бедния Сивушко, който стоял с провиснала глава в обора, „но поне ще спестя пари от царевицата, което пак е нещо.“

Оставен сам, Сивушко обмислял съдбата, която го очаквала. „Така върви светът,“ разсъждавал той. „Когато бях млад и силен, бях незаменим, сега съм стар и непотребен и ставам само за боклука. Но наистина ли съм толкоз безполезен? Вярно е, че вече нямам сили да тегля каручката до пазара, но гласът ми все още е прекрасен. Все някъде трябва да има място за добър певец като мен. Ще ида до катедралата Света Гудула в Брюксел и ще стана там хорист.“

Щом взел това решение, Сивушко не губил много време. Излязъл от обора и поел по пътя за Брюксел. Като минавал покрай къщата на кмета, видял едно старо ловджийско куче да седи омърлушено на стъпалата.
– Здравей приятелю! – поздравило то. – Какво става? Изглеждаш толкоз тъжен тази сутрин.
– Става това, че съм уморен от живота, – отговорило кучето. – Остарявам и ставам все по-тромав и не мога вече да ловя зайци за господаря както някога. Резултатът е, че сега не ме бива за нищо, а на него му се свиди всяко парче храна, което слагам в устата си.
– Хайде, хайде, зарадвай се приятелю, – му казал Сивушко. Недей да мислиш за умиране! И на мене ми се случи същото и току-що напуснах господаря си по абсолютно същата причина. Намислил съм да ида в катедралата Света Гудула в Брюксел и да там стана диригент на хора. Не искам да звучи надуто, но съм надарен с прекрасен глас и би трябвало да спечеля предостатъчно от този ми талант, нали така?

– Е, що се отнася до това, – казало кучето, – аз също мога хубаво да пея. Снощи изпях прекрасна песен на луната и ако щеш ми вярвай, всички хора от нашата улица отвориха прозорците си, за да слушат. Пях около час и се канех да продължа още, но един зъл човек от чиста завист метна по главата ми един стар ботуш.
– Чудесно! – казал Сивчо. – Я ела с мен. Ти ще си тенор, а аз ще пея бас. Ще станем прочут дует.

И така кучето се присъединило към Сивушко и заедно потеглили към Брюксел. Малко по-нататък видели котка, легнала върху купчина боклук пред бедняшка колиба. Горкото същество било полусляпо от годините си, а лицето му се било издължило като цигулка.
– Хей, как си? Случило ли се е нещо? – попитал я Сивушко, който бил с добро сърце.

„Тъкмо ме изхвърлиха от къщи.“

– Случки да искаш, – отговорила котката. – Току-що ме изхвърлиха от къщи само заради това, че взех мъничко парче бекон. Искам да отбележа, че не беше по-голямо от бебешки пръст, но се вдигна врява, все едно е цял бут. Набиха ме и ме изхвърлиха навън да умра от глад. Ако можех както някога да хващам мишки, това нямаше да има някакво значение, но мишките вече са твърде бързи за моите години. Присмиват ми се. Не ми остава друго, освен да умра и дано да стане скоро.
– Глупости, – му казал Сивушко. – Ще доживееш времена, когато ще се смееш над сегашните беди. Ела с нас да пееш в хора на Света Гудула. Гласецът ти е малко тънък за вкуса ми, но определено ставаш за сопрано в трио. Какво ще кажеш?
– Ти ми дари надежда! – възкликнала котката. – Разбира се, че ще се присъединя!
И така, тримата продължили по пътя заедно.

„Те ми се присмиват!“

Някъде към полунощ стигнали до двора на едно стопанство и на неговата порта един петел кукуригал прекрасно.
– Здравей! – казал Сивушко. – Защо си се разпял така?
– Пея последната си песен на земята, – отговорил петелът. – Преди час тъкмо пеех една песен, макар че нямам навик да пея след обяд и когато свърших, чух жената на стопанина да казва: „Чуй го само Петльо. Пее утре времето да е добро. Чудя се дали щеше да пее така ако знаеше, че утре идват гости и ще иде в тенджерата да ги нагостим със супа!“ Тази жена има ужасяващ смях. Винаги съм я мразел!

„Какво друго мога да направя?“ – казал Петльо.

– Да не искаш да ми кажеш, – казал Сивушко, – че имаш намерение кротко да седиш, докато не дойдат да ти извият врата?
– Че какво друго да направя? – ги попитал Петльо.
– Ела с нас и използвай своя певчески дар за прехрана. Всички ние сме добри певци и сме тръгнали към Брюксел, за да станем хористи в Света Гудула. Бяхме трио, с теб ще станеме квартет и така ще бъде още по-добре!

Петльо бил така доволен, че ще се спаси. С радост се присъединил към групата и всички заедно продължили по пътя. Малко след това стигнали до една гъста гора, която била убежище на прочута банда разбойници. Там решили да си починат през нощта, затова Сивушко и кучето легнали под клоните на голяма бреза, котката се настанила на един от клоните, а Петльо хвръкнал и кацнал най-отгоре на върха. От чудесния си пост той виждал цялата гора и не след дълго забелязал в далечината светлинка, която трепкала между дърветата.
– Там някъде трябва да има къща или нещо подобно, – казал той на своите другари. – Дали да не отидем и да видим? Може да намерим някаква храна.
– Или поне сено, на което да полегнем, – добавил Сивушко. – Тази влажна земя ще докара ревматизъм на старите ми кости.
– И аз това си мислех, – добавило кучето. – Нека да вървим.

И така четиримата хористи, водени от петела, поели към трепкащата светлинка и не след дълго се озовали пред малка къщичка. Прозорците ѝ ярко светели. За да надникнат вътре, животните направили жива пирамида и се качили един над друг. Най-отдолу бил Сивушко, а най-отгоре – Петльо.

Тази къща била свърталището на банда разбойници, които тъкмо били седнали пред маса, отрупана с храна. Те пирували, а устата на горкия Петльо се напълнила със слюнка само като ги гледал.

– Има ли някой вътре, – попитало нетърпеливо кучето.
– Ш-ш-т! – казал Петльо. – Има хора! Седнали са да вечерят!
– Ще ми се аз да бях на тяхно място, – казало кучето. – Какво ядат?
– Най-различни видове салами и риба…, – започнал Петльо.
– Салам! – викнало кучето.
– Риба! – казала котката.
– И още много деликатеси, – продължавал Петльо. – Ех, приятели – нямаше ли да е прекрасно ако можеше да споделим тяхната трапеза? Кълна се, че стомахът ми къркори от глад.
– И моя също, – казало кучето. – Никога не съм било по-гладно през живота си. Но как ще докопаме храната?
– Нека им попеем и може да ни подхвърлят нещо за награда, – предложил Сивушко. – Нали знаете, че музиката омайва и смекчава дори и най-свирепите души.

„Тихо!“ – им казал Петльо.

Идеята много се харесала и хористите без да губят време запели с пълен глас. Магарето ревяло, кучето виело, котката мяучела, а петела кукуригал. Вдигнали шум, сякаш небесата ще се срутят.

Резултатът от удивителния хор бил мигновен. Разбойниците наскачали от масата и се разтичали насам-натам, обхванати от смъртен ужас, препъвали се един в друг, преобръщали столове и вдигнали ужасна глъчка с викове и крясъци. В този миг петелът паднал върху стъклото и го счупил на парчета, магарето натиснало здраво рамката на прозореца и четиримата се озовали в стаята. Това преляло чашата! Разбойниците не издържали повече – обезумели от страх се втурнали навън и изчезнали в дълбините на гората.

Петелът строшил прозореца на парчета.

Четиримата приятели се настанили около масата и се заели с храната. От изминатия дълъг път били толкова огладнели, че излапали всичко без остатък. Сити до насита, те се приготвили да спят. Магарето си направило легло в куп сено на двора, кучето се излегнало на пътното чердже пред прага на вратата, котката се излегнала до изгасналите въглени на огнището, а петелът кацнал на покрива отгоре. Само след няколко минути всички заспали дълбоко.

През това време разбойниците се събрали в гората в очакване нещо ужасно да се случи. Изминал цял час и тъй като нищо не се чувало, взели да се позасрамват от страха си и тръгнали обратно. Наближили къщичката и видели, че всичко е замряло и прозорците не светят.

Накрая главатаря на разбойниците изпратил своя лейтенант да проучи какво става. Човекът влязъл вътре, намерил с опипване пътя до кухнята и решил да запали една свещ. Нямал кибрит, но видял две въгленчета да примигват в огнището и отишъл там за огън.

Но светлината всъщност идвала от очите на котката. Щом усетила, че разбойникът я пипа, тя скочила, изфучала и издраскала лицето му. С вик на ужас той изтървал свещта и хукнал навън, но когато минавал през вратата кучето го ухапало по крака. През това време шумът събудил магарето и то се изправило точно, когато човекът минавал край него. То така мощно го ритнало, че разбойникът изхвърчал на пътя. Като видял това, Петльо разперил криле и изкукуригал победоносно: „Ку-ку-ри-гуу!“

Ще ми се и ти да можеше да видиш как хукнал разбойникът като обезумял! Носел се тъй бързо, сякаш бяга заек! Накрая запъхтян, дотичал при другарите си в гората, които го чакали с нетърпение.
– Ей, – попитал главатарят, – чист ли е пътя? Може ли вече да се връщаме?
– В никакъв случай! – извикал разбойникът. – В кухнята се е настанила ужасна вещица. Щом влязох вътре, скочи върху мен и издра лицето ми с дългите си криви нокти и в същото време започна да зове ужасните си същества да дойдат и да ме погълнат. Хукнах през вратата, а едно от тях злобно заби зъби в крака ми. Малко по-нататък в двора, огромно черно чудовище така силно ме изрита, че едва не ми строши гърба. На покрива пък дребен демон с криле и очи, които светят като горящи въглени се разкрещя: „Спрете го! Изяще го! Спрете го! Изяще го!“ Трябва да ви кажа, че не чаках и миг повече. Цяло чудо е, че успях да си спася живота!

Щом чули страшната история, разбойниците тъй много се изплашили, че без да губят време напуснали гората и заминали в далечна страна.

Така четиримата приятели останали да живеят в къщурката и били щастливи там до края на живота си. И понеже вече имали всичко, от което се нуждаели, се отказали да ходят до катедралата Света Гудула.

КРЕДИТ: The Choristers of St Gudule, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschèreр, КОРИЦА: Котки, Hermann van der Moolen, 1843 – c. 1920 , Rijks Museum

Всичкитворби