Колко хубаво беше през лятото на село, пшеничните ниви жълтееха, овесът беше зелен, сеното беше събрано на високи купи в тучните ливади, а щъркелите се разхождаха край тях с дългите си алени крака и бърбореха на египетски, защото това е техният майчин език.
Нивите и полетата бяха обрамчени с обширни гори, насред които имаше дълбоки езера. Да, на село беше чудесно!
На най-слънчевото място бе разположено старинно имение, заобиколено с дълбоки канали. От стената на къщата, чак долу до водата, растяха огромни репеи, толкова високи, че под най-големите можеха да стоят прави малки деца. Вътре беше същински пущинак като в най-гъстата гора.
Там беше свила гнездо една патица и мътеше своите патенца. Заради дългото лежане вече бе започнало да ѝ дотяга, пък и толкова рядко някой я посещаваше. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да се катерят нагоре, да седят под репеите и да си приказват с нея.
Най-сетне едно след друго яйцата се пропукаха:
– Пи! Пи! – разнесе се от всички страни и от черупките се показаха главички.
– Па! Па! – отвърна младата майка.
Малките закрякаха с колкото имаха сили и се заоглеждаха под зелените листа.
Майка им ги остави да гледат на воля, защото зеленото е полезно за очите.
– Колко голям е светът! – ахнаха децата, защото бяха на много по-широко място от вътрешността на яйцата.
– Да не мислите, че това е целият свят! – засмя се майката, – той се простира далеч след края на градината, чак до нивата на пастора, но аз не съм ходила там! Май всички вече сте тук! – и тя се надигна. – Не, не са измътени всички! Най-голямото яйце още е цяло. Ох, колко още ще продължава това! Скоро ще започна да съжалявам – и тя се отпусна надолу отново.
– Как върви, а? – попита една стара патица, която беше пристигнала на гости.
– Едно яйце още се бави! – отвърна лежащата майка. – Не мога да го оставя! Ама я виж другите – най-сладките патенца, които съм виждала! Всички приличат на татко си, този хубостник, дето ни веднъж не дойде да ме види.
– Я да погледна яйцето, което не ще да се счупи! – рече старицата. – Прилича на пуешко! Веднъж и аз се подлъгах – толкова мъка и ядове имах с малките, защото ги е страх от водата. Казвам ти! Вряках и кряках без никаква полза! – Хм, май яйцето е пуешко! Зарежи го и научи другите да плуват!
– Ще полежа още малко! – отвърна майката. – Толкова лежах, че ще изтърпя още малко!
– Добре, добре! – отвърна старата патица и си тръгна.
Най-сетне голямото яйце се пропука.
– Пи! Пи! – изпиука малкото и се измъкна.
Беше тъй едро и грозно. Другите го погледнаха.
– Ама че грамадан! – смая се майката. – Никое друго не е като него. Но не е пуйче! Е, скоро ще разбера! Ще влезе във водата, та ако ще и сама да го бутна вътре!
На другия ден времето беше прекрасно. Слънцето огряваше зелените репеи.
Майката с цялото си домочадие слезе при канала и пльос! – скочи във водата.
– Па! Па! – изкряка тя и едно подир друго патета скочиха след нея.
Водата в миг ги погълна, но те веднага се показаха и заплуваха прекрасно. Крачетата им ритмично гребяха. Плуваха всички, даже сивкавият грозник.
– Не, не е пуйче! – рече майката. – Я виж, как сръчно си използва крачетата, как изправено седи! То си е моето малко! Всъщност е доста красиво, като се загледаш внимателно! Па! Па! Бързо след мене, ще ви покажа света и ще ви представя в патешкия двор, но стойте близо до мене да не ви стъпче някой и се пазете от котката!
Тя ги въведе в курника. Вътре цареше страшна олелия, защото две семейства се бореха за една глава на змиорка. Накрая котката я отмъкна.
– Вижте как става в живота! – отбеляза мама патица и отърка гага, защото и на нея ѝ се беше дощяла рибешката глава. – Сега оправете с крачета перушината си и се поклонете на онази възрастна патка! – подкани ги тя. – Испанска кръв тече в нейните жили, затова живее охолно. Вижте алената лента на крака ѝ – най-чудесното нещо, най-великата почест, която една патка може да получи, което значи, че не бива да сваля лентата от себе си, защото по нея я разпознават и животни, и хора! Възпитаните патета не си събират краката, разделете ги като мама и татко! Сега се поклонете и кажете „Па“.
Така и стана, но другите патки се загледаха в тях и шумно закрякаха:
– Ха, ново люпило! Тия трябва да ги изхвърлим, сякаш тука сме малко! Уф, какво грозно пате! Него няма да го търпим!
В миг една патка се хвърли към него и го клъвна по шията.
– Оставете го на мира! – изкряка майката. – Никому не е сторило нищо!
– Да, ама е едро и странно! – заяви една зла патица. – Трябва да го убием!
– Майката има красиви дечица! – обади се старата патица с алената лента на крака. – Всички са хубави без едно – то не се е получило. Ще ми се майката малко да го пооправи.
– Няма как, Ваше Превъзходителство! – отвърна младата майка, – то не е красиво, но е добричко и плува като останалите. Да, дори смея да отбележа – доста по-хубаво! Мисля, че ще израсте същински красавец или поне ще се разхубави малко. Застоя се доста в яйцето и затова сега е безформен! – тя го потупа и изглади перцата му. – Освен това е паток – рече тя, – та хубостта не е толкова важна. Мисля, че ще израсне силен и ще се справя в живота.
– Другите патета са чудесни! – повтори старата дама. – Чувствайте се като у дома си и ако намериш глава на змиорка, може да ми я донесеш!
Те наистина се почувстваха като у дома.
Но клетото пате, което се излюпи последно и беше тъй грозно, го кълвяха, бутаха и подиграваха не само патките, а и кокошките.
– Уф, че е голям! – крякаха всички.
Пуякът, който имаше шпори по рождение и се вземаше за цар, се изду като кораб с опнати платна и се втурна към него, изкъркори ядно и главата му съвсем почервеня. Клетото пате се чудеше къде да се дене. Тъжеше, че е грозно и срами целия патешки двор.
Така изтече първия ден, после стана от лошо по-лошо. Всички гонеха клетото пате, даже неговите сестри и братя бяха зли с него и непрестанно повтаряха:
– Котката да те излапа, грознико!
А майка му въздишаше:
– Ще ми се да беше нейде далече!
Патките го хапеха, пилетата го кълвяха, а момичето, което ги хранеше, го риташе с крак.
Накрая патето се засили, прелетя над оградата и птичките в храсталака се разхвърчаха изплашени.
„Сигурно защото съм грозно“ – рече си то и стисна очи, без да спира да бяга.
Скоро пристигна до едно голямо блато, където живееха диви патици. През цялата нощ то лежа – беше тъй изморено и тъжно.
На сутринта дивите патици излетяха и съгледаха новодошлия.
– Ти какво си? – попитаха те и го наобиколиха.
Патето се завъртя на всички страни и ги поздрави възможно най-учтиво.
– Ох, че си грозно! – възкликнаха дивите патици, – но това няма значение, освен ако не решиш да се жениш в нашето семейство!
Горкото! То изобщо не щеше да се жени, искаше просто да лежи в тръстиката и да пийва вода от блатото.
Лежа цели два дена, после пристигнаха две диви гъски, по-скоро два диви гъсока. Наскоро се бяха излюпили, затова хич не се церемоняха.
– Слушай, приятелю – подхванаха те, – толкова си грозен, че чак ни харесваш! Я ела с нас и стани прелетна птица! Наблизо има едно блато с диви гъски, страшни сладурани и всичките са госпожици, които знаят как да крякат. Кой знае, може да ти излезе късметът, макар че си грозен!
– Бум! Бум! – изгърмя нещо и в същия миг двата гъсока се свлякоха мъртви в тръстиката.
Водата стана кървавочервена.
– Фрррр! Бум! – екна отново и цели ята диви гъски излетяха от тръстиките.
Гърмежите пак затрещяха. Ловците бяха обсадили цялото блато, някои дебнеха от клоните на дърветата, за да виждат блатото отвисоко. Понесе се син пушек, същински облак между притъмнелите дървета, и увисна над водата.
Втурнаха се хрътките през калта, цап-цап. Тръстиката навред се разлюля. Горкото пате изтръпна от ужас. Тъкмо врътна главичка да я мушне под крилото си и видя току до себе си огромно куче, езикът му висеше от устата, очите му святкаха страховито. Доближи муцуна до патето, извади остри зъби и… цапа-тапа! Тръгна си, без да го грабне.
– Ох, слава Богу! – отдъхна си патето. – Толкова съм грозно, че и кучето не щя да ме захапе!
После се стаи неподвижно, а куршумите свистяха из тръстиката. Отекваха изстрел след изстрел.
Когато всичко утихна, денят вече преваляше, но клетият младок не смееше да помръдне и изчака още няколко часа, за да огледа наоколо. И тогава с все сили се втурна да избяга от блатото. Прекоси ниви и ливади. Беше ветровито, та хич не му беше лесно.
Привечер стигна до една бедняшка къщурка. Беше толкова порутена, че не се знаеше коя стена се кани първа да падне, затова седеше още изправена. Изви се такава вихрушка, че патето седна на опашка да ѝ устои. Ставаше от лошо по-лошо. Тогава забеляза, че пътната портичка виси на една панта и се мушна през пролуката в стаята.
Там живееше възрастна жена със своя котарак и своята кокошка. Котаракът, на когото тя викаше „Синко“, можеше да мърка и мърка, да прави гърбица и дори да пуска искри, ако го галиш наобратно. Кокошката имаше къси крачета, затова се казваше „Късокрачка“ и снасяше чудесни яйца. Стопанката я обичаше като родна дъщеря.
На сутринта всички видяха странното пате – котаракът замърка, кокошката закудкудяка.
– Ама че чудо! – ахна жената и го огледа, но понеже не виждаше хубаво, патето ѝ се стори охранена патка, която се е загубила. – Бре, че късмет! – зарадва се тя. – Сега ще има и пачи яйца, само да не е мъжко! Трябва да проверя!
И патето изкара триседмична проверка, но яйца не се появиха. Котаракът беше господарят на къщата, кокошката беше мадам и през цялото време двамата повтаряха „ние и други по света!“, защото си мислеха, че са половината, при това по-добрата част от света. Патето считаше, че може да не е точно така, но кокошката не можеше да понася това.
– Можеш ли да снасяш яйца? – питаше тя.
– Не!
– Млъквай тогава!
А котаракът питаше:
– Можеш ли да правиш гърбица, да мъркаш и да пускаш искри?
– Не!
– Тогава слушай, когато умниците ти говорят!
Патето се сви в ъгъла ужасно потиснато. Замисли се за свежия въздух и слънцето. Толкова му се щеше да поплува. Накрая повече не можеше да издържа – реши да каже на кокошката.
– Какво ти става? – попита го тя. – По цял ден нищо не правиш, затова ти щукват тези неща! Снасяй яйца или мъркай и тези мисли ще изчезнат.
– Ама плуването е хубаво! – възрази патето. – Толкова е приятно да се гмуркаш с глава надолу чак до дъното!
– Да, да, страшно приятно! – фръцна се кокошката. – Да не си откачил! Я питай котарака, той е най-умният, когото познавам, обича ли да плува или да се гмурка! Даже не говоря за себе си. Ако щеш, питай нашата господарка – на света няма по-умна от нея! Да не мислиш, че ѝ се плува и ще ѝ е приятно да завре глава във водата!
– Ти не ме разбираш! – възрази патето.
– О, не сме те разбирали, то кой би те разбрал! Никога няма да поумнееш колкото котарака и стопанката, да не говоря за себе си! Не се надувай, детенце, и благодари на Бога за всички добрини, дето е сторил за тебе! Не дойде ли ти в топлата стая да понаучиш едно-друго! Ама не си ми много забавен. Само неприятни неща ми бърбориш, но всеки трябва знае кои са истинските му приятели! Сега или започвай да снасяш яйца, или се научи да мъркаш, или да пускаш искри.
– Май трябва да тръгна по белия свят – отвърна патето.
– Да, най-добре заминавай! – тросна се кокошката.
И патето тръгна – плува и се гмурка, но всички животни го избягваха, защото беше грозно.
Дойде есента, листата в гората пожълтяха и изсъхнаха, вятърът ги подхвана и понесе в танц. Застудя и облаците натежаха от суграшица и сняг. Гарванът кацна на живия плет и заграчи от студ:
– Га-га! Га-га!
Да, само като си помислиш за това и те побиват ледени тръпки.
Клетото пате хич не беше добре.
Една вечер по залез цяло ято прекрасни птици излетяха от храсталака – патето не беше виждало нищо по-красиво. Те бяха бляскаво бели с дълги, гъвкави шии – лебеди. Издадоха чудесен звук, разпериха широко разкошните си грамадни криле и отлетяха от студената земя на по-топло в морето! Издигнаха се високо, високо.
Малкият грозник се развълнува ужасно. Въртеше се като търкало във водата и протягаше шия след тях.
Накрая изкряка тъй шумно и странно, че чак сам се стресна. Ах, не можеше да забрави тези чудни птици, тези щастливки. Щом ги изгуби от поглед, той се гмурна до дъното и когато изплува, направо не беше на себе си. Не знаеше какви са, ни къде отлетяха, и все пак ги обичаше, както никога не беше обичал някого. Не им завиждаше, как може да пожелаеш толкова красота, щеше да е доволен поне патките да го търпят край себе си! Горкият грозник!
Зимата ставаше от люта по-люта. Патето трябваше непрестанно да плува, за да не замръзне водата, но всяка вечер мястото за плуване все повече намаляваше. Стана толкова студено, че леда запука от студ. Патето трябваше непрестанно да гребе с крачета, за да не замръзне водата. Накрая изгуби сили, сгуши се неподвижно и замръзна в леда.
Рано сутринта един селянин мина наблизо. Видя го, разчупи с дървените си обувки леда и го отнесе у дома при жена си. Там патето се съживи.
Децата искаха да си поиграят с него, но то реши, че го нападат. И от страх цопна право във ведрото с мляко – разплиска го из цялата стая. Стопанката се развика и плесна с ръце.
То изпърха и се озова насред качето с масло, после падна в кацата с брашно и литна отново. Ох, на какво приличаше само. Жената се развика и го погна с машата. През смях и писъци децата се спуснаха да го хванат. Добре, че вратата беше отворена, то се понесе към храсталака, тупна в пресния сняг и остана там да лежи като заспало.
Твърде печално ще е да ви разказвам всички мъки и нещастия, които клетото пате преживя през тежката зима. То лежеше в блатото сред тръстиките, когато слънцето отново се стопли и запяха чучулигите – пролетта беше прекрасна.
Внезапно то надигна криле, те засвистяха много по-мощно от преди и го понесоха с огромна сила. И без да разбере, патето се озова в обширна градина с разцъфнали ябълки, а уханните люляци бяха провесили зелените си клони над лъкатушещите поточета. О, тук беше толкова хубаво, свежо и пролетно. Внезапно от гъстака излязоха три разкошни бели лебеда. Прошумоляха с пера и леко заплуваха по водата. Патето позна великолепните птици и го обзе чудна тъга.
„Ще ида при тях, при тези царствени птици! Сигурно ще ме изпохапят до смърт, защото аз, който съм толкова грозен, е посмял да ги доближи. Все едно! По-добре те да ме убият, отколкото патките да ме хапят, кокошките да ме кълват, да ме рита момичето, което се грижи за курника, и да мръзна през зимата!“. И патето литна към водата и заплува към прекрасните лебеди. Щом го видяха, те се спуснаха към него и засвистяха с криле.
– Убийте ме! – промълви клетото птиче, сведе глава към водата и зачака смъртта.
Но какво видя в кристалната вода! Собственото си отражение, но вече не беше онова сивкаво, тромаво пате, грозно и смешно. Сега беше истински лебед.
Все едно дали си се родил в патешко люпило, щом си излюпен от яйце на лебед!
Почувства се толкова радостен, въпреки всичката мъка и горест, които беше изпитал, защото точно затова можеше по-добре да оцени красотата и щастието си. Големите лебеди закръжиха край него и го погалиха с клюнове.
В градината дойдоха няколко дечица, хвърлиха хляб и зърно във водата и най-малкото извика:
– Ето един нов!
Другите деца го поздравиха:
– Да, пристигнал е нов!
Запляскаха с ръце, затанцуваха и хукнаха към мама и татко. После всички хвърлиха хляб и сладкиши във водата и казаха:
– Новият е най-хубав! Толкова е млад, толкова прекрасен!
Старите лебеди му се поклониха, той се смути и мушна глава под крилото си, дори не знаеше защо! Беше толкова радостен, но не беше горд, защото доброто сърце не е горделиво! Спомни си как го преследваха и му се присмиваха, а сега всички казваха, че е най-хубавият от най-красивите птици. Даже люлякът сведе клони пред него, а слънцето заблестя тъй ярко, тъй топло. Младият лебед размаха криле и от все сърце се зарадва: „Толкова щастие не съм и сънувал, когато бях грозното пате!“
КРЕДИТ: „The ugly duckling (Den grimme ælling (Грозното патенце))“, 1843г. – Hans Christian Andersen (Ханс Кристиан Андерсен); ИЛЮСТРАЦИИ: Theo van Hoytema (1863 – 1917); ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2024г.;
