Говорящото котле

Живели някога съпруг и съпруга в схлупена къщурка – най-малката и бедна в цялото село. Хората били добри и работливи, но колкото и да се трудели, от ден на ден обеднявали и все по-често оставали дори без хляб. Полека-лека разпродали кажи-речи всичко – само хубавата си крава успели някак да опазят. Но ето че дошъл денят и с нея да се разделят. С натежало сърце мъжът я подкарал към пазара.

По пътя срещнал един странник, който го попитал дали животното се продава и колко иска за него.

– Струва ми се – отвърнал стопанинът, – че сто крони са добра цена.
– Аз пари нямам – отвърнал непознатият, – но имам нещо много по-ценно от сто крони. С радост ще ти дам това черно котле за твоята крава – и извадил трикрако чугунено котле с дръжка.
– Ха! – възкликнал собственикът на кравата. – Защо ми е котле, като нямам какво да сложа вътре? Как ще нахраня децата си?! Не го ща, искам пари.
Както двамата се препирали, внезапно трикракото котле проговорило с човешки глас:
– Спри да се разправяш и ме вземи!
Беднякът си рекъл, че щом котлето може да говори, сигурно умее и много други неща. Приел размяната и поел към дома.

Върнал се, но първо влязъл в обора, където живеела кравата, защото го било страх да се изправи пред жена си. Вързал гърнето за яслата, влязъл в кухнята и поискал нещо за хапване. От дългия път бил огладнял.

– Е – попитала жена му, докато слагала трапезата, – изгодно ли продаде кравата? Изкара ли добри пари за нея?
– Да – отвърнал съпругът. – Добре ми платиха.
– Хубаво – отвърнала тя. – Парите ще ни стигнат за дълго време.
– Не – въздъхнал той. – не взех пари за кравата.
– Мили Боже! – ахнала тя. – Ами какво взе?
– Иди в обора да видиш – рекъл той.

Щом жената разбрала, че трикракото котле е всичко, което мъжът ѝ получил за хубавата им крава, яростно се нахвърлила върху него.
– Какъв си глупак! – развикала се тя. – Да бях завела аз с кравата на пазара! Досега не бях чувала такава глупост! – безспир нареждала тя.

Внезапно котлето се развикало:
– Я спри да се караш! Бързо ме измий и ме сложи на огъня!
Жената разтворила широко очи и на свой ред си казала, че щом гърнето говори, сигурно може още много неща. Излъскала го хубаво, изплакнала го и го турила на огъня.
– Отивам, отивам! – неочаквано се развикало котлето
– Къде ще вървиш? – смаяла се жената.
– В богаташката къща, в богаташката къща! – отвърнало то, скочило от огнището и се втурнало към вратата.
Прекосило двора и хукнало по пътя колкото може по-бързо с трите си къси крачета.

Наблизо живеел един богаташ, алчен и зъл, който все се оглеждал от кого какво да отмъкне. Жена му тъкмо щяла да прави сладкиш, когато котлето скочило на масата пред нея.
– Ха! – зарадвала се тя. – Чудесно! Точно ти ми трябваш за сладкиша, който ще меся.
И тя изсипала в котлето всички продукти – брашно, масло, стафиди, ароматни подправки и какво ли още не. А котлето поемало всичко на драго сърце.

Тъкмо забъркала сладкиша и посегнала да го пъхне във фурната, когато… туп-туп, затопуркали трите къси крачета и котлето се озовало на къщния праг.
– Мили Боже, къде хукна с тестото? – смаяла се жената.
– В бедняшкия дом – отвърнало то и хукнало с все сили по пътя.

Щом бедните хора видели, че котлето се връща, много се зарадвали. Мъжът на мига попитал жена си какво мисли сега – добра сделка ли е сключил.
– Да – съгласила се доволната и щастлива съпруга.

На сутринта котлето пак се развикало:
– Отивам, отивам!
– Къде? – учудили се хората.
– В хамбара на богаташа! – отвърнало то и вече тичало по пътя.

– Виж това черно котле! – ахнали ратаите, които тъкмо вършеели житото. – Я да видим колко зърно побира.
Изсипали вътре една крина жито – не могли да го напълнят. Изсипали втора – едва се преполовило. Сипвали и сипвали, но все оставало място.

Накрая житото свършило, трите къси крачета се размърдали и докато ратаите се усетят, котлето стигнало пътната порта.
– Спри, спри! – развикали се те. – Къде отиваш с житото?
– В бедняшката къща – отвърнало котлето, спуснало се надолу по пътя, а хората направо онемели от изненада.

Ах, че се зарадвало бедното семейство! Житото, което получили, щяло да им стигне за цяла година.

На третата сутрин котлето пак хукнало нанякъде. Денят бил прекрасен. Слънцето греело тъй ярко, че богаташът бил изсипал жълтиците си на масата да им се порадва и да се напекат. Тъкмо взел да ги брои, както правят всички алчни богаташи, когато котлето скочило през отворения прозорец пред него на масата. Макар да не знаел чие е котлето, си казал, че е чудесно да пази парите си в него.

Тъкмо изсипал вътре всички жълтици и котлето скочило на прозореца.
– Стой! – викнал човекът. – Къде отиваш с парите ми?
– В бедняшкия дом – отвърнало то и тупнало на пътя, а жълтиците звъннали весело вътре.

Скоро котлето влязло в бедняшкия дом и спряло насред стаята. Щом хората видели невижданото богатство, заплакали от радост.
– Бързо ме изтрий, хубавичко ме измий ме и ме качи на рафта.

На следващата сутрин то пак се развикало, че потегля нанякъде.
– Къде отиваш? – попитали съпрузите.
– При богаташа!
Хукнало по пътя и скоро влязло в богаташката кухня.

Господарят тъкмо закусвал. Щом зърнал котлето, ядно извикал:
– Ей го котлето, дето ми отмъкна сладкиша, житото и жълтиците! Сега ще ми върнеш всичко.
И след тези думи се метнал връз котлето, ала какво станало?! О, нещо тъй здраво го сграбчило, че не можел да мръдне.
– Отивам, отивам – развикало се котлето.
– Ако щеш върви на северния полюс! – изтърсил в яда си човекът, като яростно се мъчел да се освободи.
В миг трите къси крачета се размърдали и го понесли надолу по пътя.

Беднякът и жена му видели как котлето профучало край пътната им порта, но и през ум не им минало да го извикат.

Последното, което мога да ви кажа е, че със сигурност отнесло товара си право на северния полюс.

От този ден бедните хора заживели щастливо и честито. Често се сещали за чудодейното котле с трите къси крачета, което ги спасило. Чудели се какво ли е станало с него, но никога повече не го видели.