Котаракът в чизмиили приказка за господаря котарак

Имало едно време един мелничар, който оставил в наследство на тримата си сина мелница, магаре и котарак. Те бързо поделили всичко. Не търсили нотариус нито адвокат, защото предпочитали наследство да си остане за тях. Най-големият взел мелницата, вторият – магарето, а котаракът се паднал на най-малкия брат.

Бедният момък хич не бил доволен от своя малък дял.
– Братята ми – рекъл той – ще съберат каквото имат и ще си осигурят добър живот, а аз – изям ли котарака, от кожата му мога да направя ръкавици и после да умра от глад.

Котаракът чул това, но се престорил, че не е. Помълчал, а после казал с достолепен глас:
– Не се страхувай, добри ми господарю. Ако ми дадеш една торба и чизми по мярка, за да тичам с тях из калта и трънаците, ще се убедиш, че делът ти не е толкова лош, колкото предполш.

Момъкът не вярвал много на думите на котарака. Но често бил го наблюдавал как измисля невероятни хитрини, за да хване мишка – висял на задните си лапи или се заравял в брашното и се правел на умрял – та все пак имал някакви надежди, че може тежката му участ да се облекчи.

Щом получил каквото пожелал, котаракът се обул чевръсто и преметнал торбата си през рамо. Затегнал връзките ѝ с предните си лапи и отишъл на една поляна, където имало зайци в изобилие. Пъхнал малко зеленина и трици в торбата, после легнал като мъртъв на земята. Чакал млади и наивни зайци, които още не били научили колко коварен е светът, да дойдат и надникнат в торбата.

Едва се проснал на земята и получил каквото пожелал. Глупав безразсъден заек скочил право в торбата, а господин котаракът затегнал връзките ѝ в миг. После го убил без капка жалост.

Горд с тази плячка, той отишъл право в двореца и поискал да говори лично с Негово Величество. Поканили го на горния етаж в покоите на краля и след нисък поклон той казал:
– Ваше Величество, нося Ви един заек – подарък от моя знатен господар, маркиз дьо Караба (защото това била титлата, с която котаракът решил да нарече своя господар).
– Благодаря на твоя господар – отвърнал кралят – и му кажи, че съм предоволен от подаръка.

Друг път котаракът се скрил в една нива. Заложил отново торбата и когато двойка яребици се вмъкнали вътре, той дръпнал връзките и хванал и двете. Занесъл ги на краля, точно както предния път бил занесъл заека. И този път владетелят с радост приел яребиците и наредил да почерпят котарака.

Два-три месеца хитрецът носел понякога дивеч като подарък от своя господар.

Веднъж котаракът научил, че кралят ще излезе на разходка край реката с дъщеря си, най-красивата принцеса на света, и казал на своя господар:
– Ако следваш моите съвети, ще станеш богат. Единственото, което трябва да направиш, е да се изкъпеш в реката там, където аз ти кажа. Останалото остави на мен.

Маркиз дьо Караба послушал котарака без да разбира защо. Докато се къпел, каретата на краля се задала и котаракът се развикал:
– Помощ! Помощ! Моят господар, Маркиз дьо Караба ще се удави!

При тази врява, кралят подал глава през прозорчето на каляската и като видял, че това е котаракът, който често му носел чудесен дивеч, наредил на пазачите си веднага да помогнат на маркиз дьо Караба. Докато измъквали горкия маркиз от реката, котаракът доближил до каретата и разказал на краля, че докато господарят му плувал в реката, дошли разбойници и му задигнали дрехите, макар че няколко пъти извикали „Крадци! Крадци!“ със всички сили. Всъщност, хитрецът бил скрил дрехите под един голям камък.

Кралят наредил на офицерите си веднага да донесат от личния му гардероб най-хубавите дрехи за господин маркиз дьо Караба.

Щом момъкът се пременил, кралят заговорил много любезно с него. И тъй като фините дрехи го направили много красив (защото той и без това си бил добре сложен и красив), кралската дъщеря се възхитила на хубостта му. После само два-три погледа на маркиз дьо Караба, пълни с уважение и нежност, били достатъчни да завъртят от любов главата ѝ. Кралят го поканил да се качи при тях в каляската и да се поразходят заедно.

Котаракът, преизпълнен с радост, че планът му толкова добре се изпълнява, бързо хукнал напред. Видял няколко човека, които косели ливадите и им казал:
– Добри хора, ако не кажете на краля, че тези ливади принадлежат на Маркиз дьо Караба, ще ви накълцат на кайма.

Кралят не пропуснал да попита косачите чии са ливадите:
– Те са на нашия господар, Маркиз дьо Караба – отвърнали всички заедно, защото заканата на котарака ги била изплашила.
– Хубав имот имате – казал кралят на маркиз дьо Караба.
– Да, Ваше Величество – рекъл маркизът, – всяка година тези ливади дават много купи сено.

Господин котаракът продължил да тича напред. След малко срещнал жътвари и рекъл:
– Добри хора, ако не кажете на краля, че тези ниви са на Маркиз дьо Караба, ще ви накълцат на кайма.

Малко по-късно кралят минал от там и попитал жътварите на кого са нивите, които жънат.
– На нашия господар, Маркиз дьо Караба – отвърнали жътварите, което зарадвало и краля и маркиза. Кралят го поздравил за богатата реколта.

Господин котаракът тичал напред и казвал едно и също на всеки срещнат по пътя. Кралят се смаял от обширните имоти на маркиз дьо Караба.

Накрая господин котаракът стигнал до величествен замък, който принадлежал на един човекоядец – най-богатият в света. Негови били всичките земи, през които кралят минавал. Котаракът, който предварително бил проучил всичко за този човекоядец, поискал да се срещне с него, като рекъл, че не може да мине покрай неговия замък, без да му поднесе своите почитания.

Човекоядецът го посрещнал толкова възпитано, колкото един човекоядец може и поканил своя гост да седне.
– Чувал съм – рекъл котаракът, – че имаш дар да се превръщаш в най-различни същества, каквито пожелаеш.
– Истина е – наперено отвърнал човекоядецът – и за да ти докажа, ще се превърна в лъв.

При вида на жив лъв толкова наблизо, котаракът тъй се ужасил, че се метнал на покрива, което му създало не малко проблеми, защото с чизми изобщо не е лесно да се търчи по керемиди. Скоро човекоядецът възвърнал предишната си форма, котаракът слязъл долу и признал, че наистина много се изплашил.
– Казаха ми също – продължил разговора котаракът, – че умееш да се преобразяваш и в най-дребното животно, например плъх или мишка. Но на това изобщо не повярвах. Трябва да ти кажа, че смятам това за абсолютно невъзможно.
– Невъзможно! – викнал възмутено човекоядецът. – Само стой и гледай!

Той веднага се превърнал в мишка, която затичала насам-натам по пода. Щом котаракът я видял, скочил върху нея и я изял.

През това време кралят, като видял прекрасния замък на човекоядеца, поискал да влезе вътре. Котаракът, който чул каретата на Негово Величество да тропа по подвижния мост, дотичал и казал:
– Негово Величество е добре дошъл в замъка на моя господар, Маркиз дьо Караба.
– Какво! Скъпи Господин Маркиз – извикал кралят – и този замък ли е Ваш? Не съм виждал по красив двор и по-величествени сгради от тези наоколо. Нека влезем вътре, ако нямате нищо против.

Маркизът подал ръка на принцесата и двамата тръгнали след краля. Тримата влезли в просторна зала, където била наредена разкошна трапеза. Човекоядецът я бил подготвил за приятелите си, които щели да дойдат на гости същия ден, но те не посмели да влязат, щом разбрали че кралят е вътре.

Негово Величество бил очарован от прекрасните качества на скъпия маркиз дьо Караба, както и неговата дъщеря, която вече била лудо влюбена. И след като видял несметните му богатства, казал след петата или шестата си чашка:
– Скъпи Маркизе, единствено Ваша ще бъде вината, ако не ми станете зет.

Маркизът се поклонил няколко пъти дълбоко, приел с радост голямата чест и още същия ден се венчал за принцесата.

Котаракът станал велик господар и никога повече не тичал след мишки, освен за забавление.

Голямо предимство е да получиш богато наследство, но прилежността и изобретателността струват повече от богатства, придобити наготово.

Щом мелничарски син набързо може да спечели сърцето на една принцеса, причината би трябвало да се крие в дрехите, външния му вид и младостта. Тези неща имат съществено значение в сърдечните дела.