Митове & Легенди

Господарката на блатата

Препоръчва се за възраст над 9 год.
13мин
чете се за

Приказките на Камбринус са вдъхновени от бляскавия крал и са посветени на Александър Фавие от неговия сънародник и приятел Шарл Дьолен.

Много отдавна в селцето Палюел, близо до Камбре, живял беден тъкач. Жена му очаквала дете и една нощ ѝ се присънило, че ще роди момиче с най-красивата коса на земята, ако яде салата от Незабравка. Според съня ѝ билката трябвало да се набере в полунощ от градината на Господарката на блатата.

Според съня ѝ щяла да роди момиче с най-красивата коса на земята ако хапне салата от незабравка.

По онези времена блатата стигали чак до Палюел. Три четвърти от мочурливата земя граничела с гора, а в средата имало езеро с малко островче, потънало в цветя, но хората шушукали, че било омагьосано.

Никой не смеел да припари във владението на Господарката, за да не я разсърди. При все това жената на тъкача така изтормозила съпруга си, че една нощ, тъмна като утробата на пещ, той се качил на малка лодка и загребал с весла към островчето.

Пристигнал без произшествия, промъкнал се на пръсти в градината и на светлината на фенера си откъснал най-нежните стръкчета незабравка.

Тъкмо напълнил кошницата си, когато изневиделицата се появила Господарката на Блатата.
– Какво правиш тук? – попитала тя.
– Простете ми, добра госпожо, – отвърнал той, – набрах малко стръкове незабравка за моята съпруга, която умира от желание да ги изяде.
– Прощавам ти, но при условие, че ми дадеш онова, което утре се роди в дома ти.

Тъкачът не очаквал скоро своето дете, но имал коза, която скоро щяла да роди. Той обещал всичко на дамата и тръгнал към дома си със салатата.

Жена му веднага я изяла и на следващия ден, точно в полунощ родила дъщеря, която имала чудно хубава коса, златна като пшенични класове. Козата родила един час след нея.

Тъкачът и жена му много съжалявали, но какво можели да направят?! След една година и двамата умрели от чума, а Вероник – така кръстили детето, била осиновена от съседите.

II

Вероник растяла без да знае за Господарката на блатата, но един ден на път за училище я пресрещнала прекрасна дама със зеленикави очи и мокра рокля по краищата.

Дамата хванала Вероник за ръка и я повела към своето имение. Там я затворила в кристална кула, която нямала врата и стълби. Влизало се само през един прозорец на върха на кулата.

Кулата била толкова прозрачна, че и на слънце и на сянка тя се сливала с въздуха, така че отдач никой не можел да я забележи.

III

Господарката на блатата настанила момичето пред една маса, отрупана с парчета плат, изтъкани от паяжина.
– Ще си изкарваш прехраната като ми шиеш ризи. Обичам да са много фини и да имам много. Ще те науча на този занаят много бързо. И наистина, скоро Вероник станала много изкусна шивачка.

Минали няколко години, през които косата на момичето пораснала – станала гъста и нежка като коприна. На седемнайсет, русата коса била същинско злато, стигнала ѝ до петите и колко странно – движела се сама, натам накъдето девойката поиска.

Господарката често ходела при нея и от подножието на кулата извиквала:
– Вероник, пусни косата си да вляза.

Вероник развързвала златните си плитки, те се извивали през прозореца като вихрушка и се спускали до земята, а дамата се качвала по тази странна стълба. Единственото разнообразие за пленницата било в края на работния си ден да реши на прозореца косата си и да съзерцава лебеди и диви патици как плуват в езерото.

Бедното момиче скучаело ужасно. Мислела, че няма никога да се омъжи и ще прекара в кулата живота си. Мислела си, че ако можеше да се венче като другите девойки, щяла да е вярна и любяща съпруга и би дарила с щастие съпруга си.

Понякога, за да разсее скуката, тя пеела с чист и звънък глас като сребро, който се носел далече над гората. Хората, които дръзвали да навлязат в околността, мислели, че пее ангел.

IV

Една вечер на връщане от лов, младият граф д’Оази преминавал през блатата и чул песента на Вероник. Търсил къде ли не, но не успял да разбере откъде идва този прекрасен глас.

На следващия ден се върнал и по същото време чул същия глас. По природа не бил страхлив, качил се на една лодка и загребал към островчето на Господарката.

Приближил и забелязал високо над водата млада девойка с неземна красота да реши дългата си златна коса на заревото на залеза.

Той не успял да забележи кулата заради прозрачността ѝ, та му се сторило, че младото момиче стои във въздуха.

Поразен, стоял и гледал няколко минути, а после още по-усърдно започнал да гребе към натам. Когато наближил, видял, че хубавите златни плитки не висели между небето и земята, а били затворени във висока кристална кула. Потърсил вратата, но видял, че няма.

Внезапно се разнесъл шум и забелязал Господарката на Блатата, която идвала да види Вероник. Скрил се бързо зад едно дърво, а Господарката извикала:
– Вероник, спусни косата си да се кача!

Вероник спуснала косата си, която за огромно изумление на младия граф, плавно пристигнала до подножието на кулата и дамата се изкачила.

Той почакал известно време, но разбрал че гостенката на младата госпожица скоро няма да си иде. Поел към своя замък, но не можел да спре да мисли за странното си приключение.

V

На следващия ден се върнал пак и щом нощта се спуснала, извикал с глас, който се опитал да преправи като гласа на Господарката:
– Вероник! Пусни косата си да се кача!

Вероник спуснала косата си и графът се качил. Когато го видяла, девойката извикала от страх. Въпреки това той скочил в стаята, паднал пред нея на колене и се опитал да я успокои. Успял, без много да се затрудни.

Срещнали се втора вечер. Вероник внимателно го наблюдавала, сторил ѝ се строен и красив и си казала в дълбините на сърцето, че онази която му стане жена ще бъде щастлива.

Той предложил да я освободи и да я заведе в замъка си и да се оженят. Говорел ѝ с тъй мек и нежен глас, че скоро тя се съгласила.

На следващия ден той донесъл въжена стълба. Затегнали я за прозореца и двамата слезли на земята, после се качили на лодката и графът загребал с всички сили.

Щом стъпили на твърдата земя, Господарката загубила власт над тях. Обърнали се и я видели върху водата само на няколко крачки зад тях.
– Граф д’Оази, ти ми отне пленницата! Горко ти, ако някога те заловя в моите владения!

VI

Пристигнали в замъка и се оженили. Съпрузите се обичали с най-предана любов и небесата с радост благословили техния съюз. Девет месеца по-късно, красавицата със златни плитки родила на съпруга си две момченца. Близнаците били невиждано красиви.

Графинята настоявала сама да ги кърми и да се грижи за тях. Прекарвала дните си да ги люлее, приспива и пази.

Щом децата проходили, тя ги държала под око и нямало по-прекрасна гледка от това да я видиш как се разхожда в парка, следвана от двете си момченца, хванати за плитките ѝ. Уви! Щастието не продължило много дълго – в края на петата година едно от момченцата се разболяло и умряло. Огромна скръб се настанила в замъка и графинята изплакала очите си.

Нямала покой при мъсълта за мъничкото беличко телце, положено във влажната студена земя – мъката ѝ била неутешима.

VII

Една нощ мъртвото дете ѝ се явило, приседнало до нея и започнало да си играе. Останало до сутринта, а графинята цяла нощ го наблюдавала и плачела.

Няколко дни по-късно, понеже сълзите ѝ не можели да спрат, детето се явило пак. Било облечено с ризката, с която го погребали и короната от бели рози още стояла на главата му. Приседнало до края на леглото и ѝ казало:
– Мамо, сълзите ти мокрят дрешката и ми пречат да заспя в ковчега. Мила мамо, спри да плачеш и дари цялата си любов на моя брат.

Вероник спряла да плаче, но скоро и другият ѝ син се разболял. Отчаянието на майката било безгранично. Мъртвото дете пак ѝ се явило, този път с три златни ябълки в ръцете си.
– Мамо, – казало то, – ето, вземи тези ябълки от рая, дай ги на братчето ми, когато болестта най-много го измъчва.

Тя взела ябълките и всеки път, когато детето се разплаквало, тя му давала една. Детето си играело с ябълката, мъката му намалявала и то радостно тичало при майка си, която силно го прегръщала.

VIII

За да разсее мъката си, графът ходел всеки ден на лов – от ранна сутрин обикалял и навлизал все по-дълбоко в гората.

Графинята помнела заканите на Господарката на Блатата. Всеки път тя изпращала любимия си с думите:
– Мили мой съпруже, моля те, недей да ходиш към блатата.
А той ѝ отговарял:
– Не се страхувай, моя красавице обична, никога няма да отида в онази посока.

Веднъж графът видял ослепително бяла кошута. Преследвал я с часове и все му се струвало, че малко му остава да я хване. Увлечен от преследването, той не забелязал, че животното го води полека-лека към блатата.

Изведнъж, през една пролука в храсталака той мернал белоснежната кошутата да скача към езерото, потънало в мъгла. Графът стрелял и ранил животното, а то потънало във водата.

Без да мисли, той скочил подир плячката, но в този миг Господарката със зелените очи го сграбчила с мокрите си ръце. Завлякла го тъй бързо на дъното на езерото, че водното му огледало едва се сбръчкало.

Щом не се завърнал, Вероник започнала да се тревожи. До полунощ обикаляла гората с фенер, а на следващия ден продължили търсенето, но напразно.

Вечерта графинята решила, че въпреки обещаното, графът е ловувал близо до блатата. Отишла там, плакала и с протегнати ръце викала своя любим, но никой не ѝ отговорил. Обиколила езерото и не се уплашила да призове самата Господарка, но навред царяла тишина.

Водната повърхност стояла неподвижна и рогът на луната се отразявал без да помръдва.

Решена на всичко, графинята се качила на една лодка и отишла сама до островчето, но кристалната кула вече не била там. Наредила да се претърси езерото, но не открили съпруга ѝ – ни жив, ни умрял.

IX

Четирийсет дни и нощи тя жалела изгубения си съпруг. После утешила мъката си с грижи за детето, но пред очите ѝ стоял все образът на нейния любим. Всяка вечер скитала със сина си около блатата, неспособна да се отърве от мисълта, че той е там.

Една вечер, когато пълната луна блестяла на небето, детето се разплакало тъй жално, че графинята му дала една златна ябълка, за да се успокои.

То се заиграло и търкулило ябълката към брега. Плодът паднал във водата и тя закипяла на мига, в езерото се надигнала вълна, достигнала ябълката и я отнесла със себе си.

Детето се спуснало към своята играчка. Уплашена, вълната да не отнесе детето, майката се спуснала и го дръпнала назад.

Щом ябълката стигнала на дъното, главата на графа се показала над езерото. Без да казва нещо, той дълго се взирал с тъга в жена си.

Надигнала се следваща вълна и покрила главата на ловеца. Еезерото отново замряло, а на повърхността му блестяла единствено смълчаната пълна луна.

Вероник толкова се трогнала, че едва не припаднала. Седнала да се съвземе направо долу на черната зема. Вече знаела, че съпругът ѝ е жив и тя благодарила на Небесата.

Ала за беда, бил пленен от Господарката и живеел на дъното на езерото.

X

Чудела се дали да не хвърли и втората ябълка в плаха надежда пак да го види?! Но от друга страна той надали щял да остане за дълго. Дали не било по-добре да пази ябълката, заради радостта и здравето на мъничкото си момче!

„Стига ли, изобщо“, си казала тя „той да покаже главата си от езерото? Щом не може да се върне при мен, това не е ли дори по-жестоко?“

Но нещастната жена не устояла на решението си: детето пак се разплакало и тя му дала втората ябълка.

Както преди то я търколило към езерото – водата завряла, надигнала се вълна, стигнала брега и грабнала ябълката. В миг водната пелена пак се разтворила, графът се показал до кръста и протегнал ръце към жена си.

Внезапно с грохот се надигнала втора вълна, обляла го и той изчезнал.
– Уви! – казала графинята, – каква полза има в това да те намеря и да те загубя веднага?

И въпреки това я обзело още по-силно желание пак да го види – нямало съмнение, че този път щял да излезе над водата целия!

Но оставала последната ябълка и ако я жертва, как после ще лекува и радва сина си!

XI

Горката жена гледала ту езерото, ту бледото личице на детето, без да знае какво да направи.

Изведнъж тя го грабнала в ръце и избягала с плач:
– Не, не, не мога да жертвам живота на детето си за радостта да видя своя съпруг!

Но малкото момче се разплакало така, сякаш невидима ръка го удря с камшик до кръв. Веронк спряла, оставила детето на земята. Решила, че е достатъчно далеч от водата и му дала последната ябълка.

То едва я взело в ръце и се затичало обратно към езерото. Преди майка му да успее да го спре, то хвърлило ябълката във водата и се развикало:
– Моят татко! Моят татко!

Веднага графът се показал целия от езерото. Бърза като светкавица, графинята подала дългата си златна плитка. Графът я сграбчил, плъзнал се по водата като лебед и скочил на брега. Усмирена от трите златни райски ябълки за подарък, Господарката на Блатата позволила на графа да излезе.

Той прегърнал детето и жена си и тримата забързали към палата в Оази. Там тримата живели дълго и щастливо.

Казват, че в чест на уменията, които дъщерята на тъкача усвоила в кристалната кула, Вероник била провъзгласена за светица пазителка на тъкачките на ленена батиста и дантели. Пак тогава, в памет на голямата любов на графинята, незабравката била избрана за цвете на преданноста.

La Dame des Clairs, Contes du roi Cambrinus, 1874, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2021 КОРИЦА:

prikazki.eu