Някъде си в един двор живееше един петел. Той пееше хубаво, имаше пъстра лъскава перушина и се мислеше за най-красивия петел на света.
Той смяташе гъските, патките и другите животни, които живееха в същия двор, даже и собствените си кокошки, за много глупави. И затова се държеше много важно и ги презираше Само на пауна завиждаше тоя петел. Завиждаше на хубавата му дълга опашка и беше го яд, че и той нямаше такава.
И ето веднъж му се случи да намери в двора една метла, направена от паунови пера. С тая метла господарката на къщата чистеше лакираните неща от прах.
– Ето – каза си петелът, като взе тая метличка, – ето и за мене една паунова опашка. Сега вече няма да има пó хубавец от мене.
И Петльо закачи опашката на себе си, изпречи се сред двора, изкукурига и почна важно да се разхожда.
Събраха се наоколо му гъски, патки и кокошки – и вместо да се учудват и да го хвалят, почнаха да му се смеят и да го подиграват Дойде паунът и почна също да се смее на глупавия петел. Чу тоя шум стопанката, излезе и остана смаяна. Но тя не се смя. Тя се разсърди на петела, който мъкнеше хубавата ѝ метла по мръсния двор, и подгони престъпника.
Тя го сграбчи за яката на врата и го понесе към вкъщи за уплаха и учудване на всичките пернати животни от двора. И бедният глупчо вечерта беше изяден на яхния от гостите на стопанката. Всички хвалеха хубавото му месо, но се смееха на глупостта му.
КРЕДИТ: „Гордият петел“ – Елин Пелин; КОРИЦА: Валерий Карик;
