Пропукна се бял камък,
не бе вода, ни пламък, –
най излезе юначе
с накривено калпаче:
сабя носи в устата,
боздуганче в краката,
сутрин вика по двора:
– Дигайте се, бре хора!
На крак стои Румянка
посред росна полянка,
крачето ѝ зелено,
лицето ѝ червено
и по него лунички,
като жълти парички.
Зададе се момченце,
гладно като вълченце,
съгледа я в тревата,
как си крие главата –
изяде Румянка
сред зелена полянка.
Златна, златна пшеница,
в синя, синя паница.
Паницата некупена,
над земята захлупена.
Питаме се: къде я?
А сме всички под нея.
Другарче вярно имам аз –
при мен е всеки ден и час.
Подгоня го и мигом: беж! –
иди го стигай ако щеш.
Нo щом оставя го на мира
и то веднага там се спира,
а върна ли се уморен,
и то се връща пак със мен.
Дете бях аз – и то дете,
нараствам аз – и то расте,
но все така е мълчаливо
и все така си е страхливо,
та ходи само в светлина
и ме напуща в тъмнина.
Я елате дечица, та вижте,
как се пени море сред огнище,
а в морето до триста юнаци,
с бели ризи, а пък без калпаци.
Зададе се една люта хала,
сякаш три дни нищичко не яла,
отложи си сламената шапка,
па изсърба морето до капка,
а с морето и триста юнаци,
с бели ризи, а пък без калпаци.
Воденичка
на стеничка,
денем нощем не спира,
работа си намира,
чука, трака, отпява
дига глъчка и врява,
сто години вървяла,
нито зрънце не смляла.
Цял ден яхам и гоня
два коня –
всеки скача и рита
с пет мънички копита.
Аз съм добър къщовник
и грижовен спестовник;
ако някой попита –
де са петте копита –
те са в една подкова,
ту протрита, ту нова.
Мойте храбри жребчета
нямат медни звънчета,
ни яхърче – защото лягат
с мене в леглото.
Край речица на поляна
дреме баба Дебелана,
на едно краче подпряна
и завита в сто кожуха
да я вятърът не духа.
Рано стана леля Стана
хвана баба Дебелана
и посече я, горкана,
па премина равни двори
и в тъмница я затвори:
да я чува за през пости,
за през пости, за пред гости.
Тънка, тънка Стана
с двадесет сукмана,
главата ѝ в затвора,
снагата ѝ на двора.
Отрежи ѝ косата,
па хапни от главата
и самин кажи тогаз
не миришеш ли на:
Железен му езика,
желязна му устата,
започне ли да вика,
събират се децата,
заемат си местата,
нареждат си нещата,
учителят пристига
под мишница със книга.
Пасла свинка
в градинка пасла,
та ми пopacлa,
с крива, бяла гърбина,
а пък жълта сланина.
Не търсете ушета,
не търсете крачета,
ни пък остра четина
по гладката гърбина –
наша свинка юнашка
има само опашка.
[Самодива/dropcap_s] живей във палати,
що ги вятър люлее и клати.
Тя не лети, ходи си с крачката,
ала рядко стъпва по земята
и когато се хвърли да бяга,
с дългата си пола си помага,
а храни ли душата си жива,
гърнето си с уста тя пробива.
Да, помага си с пола,
а не с патеричка
и лети като стрела нашта
Гостенче ни дойде отдалече,
синьото си балтонче съблече
и със шарен език ни разправи
как живей в чужбина бати Слави,
ала името му щом изрече,
млъкна и не каза дума вече.
Туй гостенче доброто,
то е, деца,
Прочута оперна певица
се спря под кичеста върбица,
извади нотен лист от круша
и викна със надута гуша:
„Ой, как си благ, мой свилен злак,
но пак те гази крак на враг!“
Пристъпих, тръгнах аз напред,
за да ѝ поднеса букет,
но скокна тя с крачета здрави
и хвърли се да се удави.
Ганка не е в гатанките слаба
тя познава, че това е
Невяста черна, незнайна
заспа на черга безкрайна,
а като стана зарана,
скъса си в здрача гердана,
с бисерни зрънца посея
чергата, що бе под нея,
но дойде момче напето,
прибра зрънцата в небето.
То се знае, зрънцата
туй е, деца,
Не зная отде-накъде
сладко е, а се не яде,
не може да се попипа –
няма ни тяло, ни ципа,
не се и вижда с очите –
при вас кога е, жумите.
И най обича тишина,
не иска твърде светлина
и бяга то от шум и звън,
и се нарича сладък
Слезе ли мрак от горите,
то ти затваря очите.
Трийсетина сестрици
все от тънки чертици.
Станеш ли със тях другар,
туй ще ти е ценен дар:
с тяхна помощ най-добре
ум и разум се бере.
Ето пред мене Еленка,
а пък до нея и Ленка,
шават с ръце и оттук ви те
шепнат, че туй ще са
Ний сме девет момчета,
девет чудни братлета
и едничка сестричка,
кръгла като паричка.
Ний за думи сме неми,
но сме бройци големи,
но сме чудни сметачи –
само дай ни задачи?
Потъркайте си челата
и отвърнете:
Юначага златокос,
без очи, уши и нос,
всичко лапа и поглъща –
пръчка, книга, дреха, къща.
Но дадеш ли му вода,
пуща синкава брада
и заплаква с тънък глас,
и умира той за вчас.
Дълга, дълга Бърборанка
няма кости, нито сянка,
пей и тича пълзешката
през нивята, npeз полята.
Щом я слънце дълго грее,
тя започва да слабее,
тя започва да се свива
и да става мълчалива.
Но заплиска ли я дъжд,
тя набъбва изведнъж,
тя расте и дебелей,
и лудува, и се смей.
КРЕДИТ:„Деветиятъ братъ – приказки, стихотворения и гатанки“, Асен Разцветников, Издателство Хемусъ, 1934;
