Митове & Легенди

Гърнето на дявола

14мин
чете се за

Приказките на Камбринус са вдъхновени от бляскавия крал и са посветени на Александър Фавие от неговия сънародник и приятел Шарл Дюлен.

През отдавна отминалите дни по пътя към Валенсиен имало едно селце, по-скоро махала, на име Ескопон. Цялата земя наоколо била покрита с необятна вековна гора, собственост на местния велможа и макар, че там в излишък имало изсъхнали дърва, на бедняците често се налагало да духат в шепи, за да се топлят, щом завеел северняка.

В онези времена в Ескопон живеел един ковач на име Жан Юло, но му викали – според едни Ловеца, защото бил бракониер, а според други Търсача, защото сякаш непрестанно нещо търсел.

II

Една зимна вечер Ловеца обикалял за дивеч в гората, когато в далечината, някъде към връх Анзен забелязал червена светлина да проблясва между дърветата.

Жан поел натам, защото тази нощ студът бил страшен и зъбите му вече тракали като клюн на щъркел през април. Скоро стигнал до една колиба, надникнал през вратата и видял огромен огън да пламти в средата.

Стаята била обляна в светлина, сякаш десет лампи светели – тъй чисто и силно огънят пламтял. При все това не горял ни с дърва, ни с торф, ни със сухи листа! Пламъците излизали от черни камъни – силни и мощни, сякаш горели стъбла рапица.

Три джуджета, черни от главата до петите, клечали и се греели около огъня.

Друг на мястото на Жан веднага би избягал, но Ловеца имал силни като менгеме ръце и не се страхувал ни от вятър, ни от ураган. Бил безкрайно изненадан от горивото за този огън и решил, че в ковачницата камъните ще му вършат чудеса работа, защото биха нажежили с лекота и едри късове желязо.

Той извадил лулата си, открехнал вратата и казал:
– Добри хора, ще ми услужите ли с огън за лулата?
Едно от джуджетата му махнало с ръка да влезе и докато Жан си палел лулата, успял да поразгледа своите домакини. И тримата били голи и космати като мечки.
– Простете любопитството ми, Господа, с какво гори този огън? – попитал Жан Юло.

Трите джуджета се разсмели и първото заговорило на другите с тревожен поглед към земята:
– Само да знаехте какво се крие в дълбините. Богатства, по-ценни от злато и сребро!
Замълчал и след това добавил:
– Когато котката я няма, мишките хоро играят!
– Само да знаехте, – добавил вторият, – че ще дойде ден, когато земните недра ще се отворят и слънцето ще светне вътре, каруци ще се движат без коне, кораби ще плават без платна и лампите ще светят без гориво!
Помълчал малко, а после добавил:
– След залез слънце, всички живинки седят на тъмно! – и завършил с насмешлив поглед.
– Само ако знаехте, – заговорил накрая третият, докато си подърпвал мустаците, – че когато човекът изчерпа малко по малко всички земни запаси, царуването му ще свърши и ще дойде ден, когато гърнето му ще се претърколи!
– Кой човек? За кого говорите? – извикал Жан.

В този миг от дълбините се разнесло остро свирване. Бързи като катерици, трите джуджета скочили и изчезнали през огромна дупка, която Търсача едва тогава забелязал.
– В името на лулата ми! Ще науча какво се крие зад това! – и хукнал подир тях.

III

Жан Юло се спускал в нещо като кладенец по ужасно стръмни стълби близо час, докато се озовал в кръгло помещение, откъдето тръгвали множество галерии – като спици на колело.

Безброй светлинки се движели из тези коридори. Търсача различил хиляди джуджета с ярки лампи на челата си да вършат много странни неща.

Някои клечали или лежали на една страна и вадели огромни блокове остри черни камъни, други ги товарели в мънички вагони, а трети теглели товарите през другите галерии.

Всички работели сръчно и с несравнима бързина, смеели се, подвиквали, жестикулирали и се веселели сякаш са маймунки.
– Какво правите тук, приятели? – попитал Жан Юло.
– Ах! Само ако знаеше, – казал един от тях, – че ще му дадем предостатъчно, да готви!
– Какво?… но кого? – извикал Търсача.
– Ах! Само ако знаеше! Само ако знаеше! – завършили в хор джуджетата.
– В името на лулата! Ще разбера! – се зарекъл Жан.

Хукнал към една от галериите подир мъничка количка. Галерията го извела в обширна равнина, където огромната купчина черни камъни все повече растяла.

Наблизо течала река с жълта и зелена вода и по нея плавали големи лодки, натоварени с тези камъни.

Жан се изкачил на купчината, за да погледне по-надалеч. На другия бряг на реката през дебел облак пушек видял огромен котел, и му се сторило, че става свидетел на ужасен спектакъл – там слагали хора да се варят.
– Ще го горят! Ще го горят! – се развикали джуджетата и го забутали надолу.

IV

Тогава се чуло ново изсвирване. Работниците оставили всички инструменти, насядали в кръг и напълнили лулите си. Жан разбрал, че е времне за почивка и също извадил лулата си.

Донесли огромни кани с пенеста бира. Черните работници предложили една и на госта. Истинският фламандец не отказва никога бира, ако ще и самият дявол да я сервеира. Юло приел почерпката без колебание. Извикал:
– За Ваше здраве, Господа! – и изпразнил чашата до дъно. Единственото нещо на света, от което се страхувал, било да не би бирата да има вкус на прегоряло. Но напротив – била свежа и ароматна, хубава като бирата в Ескопон. Доволен, Жан изпразнил толкова много чаши, че скоро легнал и заспал.

Не знам дали заради хмела или по някаква друга причина, но на Търсача му се присънил най-невероятният сън на света.

Над огромно врящо гърне стоял приведен рогат гигант с козя муцуна, очи като на отегчена котка и с криле като огромен прилеп. Въоръжен с огромна лъжица, крилатият демон разбърквал нещо в гърнето. Без капчица страх Жан Юло приближил и с ковашката си кофа намокрил черните камъни в огнището.

Започнали да съскат и да гаснат с бял пушек, но гигантът грабнал огромен мях и раздухал огъня с ярост. После готвачът на преизподнята постепенно се стопил в тъмнината и останали само очите му да светят като пещи в стъкларски работилници.
Тогава се разнесъл глас:
– Още не! Още не! Още не трябва да пипа гърнето!

И на Ловеца му се сторило, че е затворен в ковчег от олово и спи там векове.

V

Търсача се събудил в гората. Луната вече избледнявала и скоро щяла да пукне зората, но птички не пеели, защото било зима. Той се огледал наоколо, разтрил очи и се опитал да прочисти главата си.

– Само какъв сън! – си казал докато се разтягал. Чувствам се съвсем разнебитен. Що за идея да спя като глупак на студа! Бррр! Сигурно Жана ужасно се е разтревожила!

Той станал и поел към дома. Странно нещо! Не успял да познае къде се намира – предната нощ навред разстяла гъста непроходима гора, днес наоколо било чисто и гората не изглеждала особено гъста.

Не успял да си обясни тези промени и тръгнал да слиза от планината с болезнена и несигурна крачка.

След половин час стигнал до малко селце. Все повече се изненадвал, защото Ескопон, както се знае е разположен на час от планината Анзен. Насреща си видял един овчар. Търсача познавал всички овчари в околността, но не и този.
– Как се нарича това село?
– Това е Брюе, мили дядо, – отвърнал овчарят, но не говорел на местния говор.
Жан не разбрал защо човекът го нарекъл „дядо“, след като нямал още трийсет години, но продължил:
– Струва ми се, че това не е Ескопон.
– Ескопон е всичко, което виждаш на половин левга около църковната кула.
Търсача продължил натам и влязъл в Ескопон.

Не успял да познае нито една къща, освен църквата – цялата напукана и скоро щяла да се превърне в руини. До нея се издигала друга съвсем нова.
– Дали сънят ми не се сбъдва? – промълвил. Но каруците, които срещнал ги теглели коне и никъде не видял да горят черни камъни, както горе в планината.

Стигнал до своята къщурка, или по-скоро до мястото, където се намирала – вместо нея се издигала хубава къща под клоните на огромен дъб.

Спомнил си, че шест месеца по-рано, когато се родила дъщеря му, той посял жълъд в двора. По необясним феномен, за шест месеца жълъдът успял да се превърне във вековен дъб.

VI

Жан Юло не знаел дали сънува сега или преди, дали се връща от дълбините на земята и дали наистина е имал работа със Сатаната.

Влязъл в къщичката и видял жена, която държала дете в ръцете си, но това не било нито неговата съпруга, нито дъщеря му.
– Какво търсиш тук, човече божи? Нямаме нищичко за даване, – му казала младата жена.
– Не искам подаяния, – търся Жана.
– Коя Жана?
– Жана, жената на Търсача, или иначе казано Жана Юло.
– Никога не съм чувала това име.
– Тук наистина ли е Ескопон?
– Разбира се.

Жан се отпуснал на един стол с горестен стон:
– Ах, сякаш полудявам!
При този плач жената се изплашила.
– Хайде, махай се, – казала тя, – с тази стогодишна брада, приличаш на Скитника Евреин.

Жан посегнал към лицето си и разбрал, че наистина има дълга бяла брада. Над огнището висяло малко огледалце, огледал се там и надал отчаян вик. Вдигнал календара и се строполил на стола в безсъзнание.

Бедният човек току-що разбрал, че за една нощ бил остарял със сто години.

Жената хукнала да каже на съседите, че Скитника Евреин се е появил в къщата ѝ. Съседите дотичали веднага.

Скоро Търсача се свестил. Хванал с ръце главата си и гледал сякаш бил изгубен.
– Откъде си? – го попитала жената.
– От Ескопон.
– Отдавна ли напусна?
– Снощи, а днес и аз и селото сме остарели сто години.
– Къде беше през нощта?
– Слязох в дълбините на земята.
– Дълбоко под земята! И там какво видя?
– Гърнето на дявола.
– Излиза, че човекът е магьосник, – се обадил нечий глас.
При тези думи, жените се дръпнали назад. Любопитството отстъпило пред страха, а скоро и на яростта.
– Магьосник! Магьосник! …
Този вик събрал всички хора в селото.
Дошъл и кметът с останалите и с много труд успял да отърве стареца от ръцете на тълпата, която искала да го убие с камъни. Отвели го във Валенсиен, под охраната на селския полицай.

VII

Заключили Юло в затвора, за да го съдят на следващия ден, но станало така, че вечерта внезапно починал съдията и процесът се отложил с една седмица.

Когато се изправил пред съда, бедният човек бил така превит от старост и страдание, че нямал сили да вдигне дори главата си.
– Вярно ли е, че си слязъл в дълбините на земята и си видял гърнето на дявола? – попитал съдията.
– Истина е, – отвърнал Търсача.
– Видя ли нещо друго там?
– Богатства, по-ценни от злато и диаманти.
– Какви бяха тези богатства?
– Камъни, които могат да горят. Един ден с тях каруците ще се движат без коне, корабите ще плават без платна и лампите ще светят без гориво.
– Единствено с магия могат да се появят такива чудеса. Човекът е магьосник!
Съдията произнесъл тези думи с толкова омраза, че за пръв път Жан вдигнал очи.

С изключение на височината съдията изглеждал точно като ужасяващия образ, който Юло срещнал под земята, само дето бил скрил под шапката рогата си, прилеповите криле под мантията, козята муцуна под рунтава брада и дебнещите котешки очи зад очила.

Погледите на съдията и осъдения се пресекли. Очите на съдията се разширили също като миналата нощ. При вида на двата пламъка, Търсача разбрал, че е загубен.

Съдията започнал да говори, но от неговата реч Жан чул само тези думи:
– Утре човекът да се изгори!
Под проклятията на тълпата прибрали осъдения във затвора.

На следващия ден повели Жан към стълба на Големия Площ.

VIII

Било събота – пазарен ден и много жени от съседните села се стекли да продават масло и яйца, след това да се почерпят с бяла бира в кабаретата.

Жан се появил с въже около врата си и с мъка вървял едвам-едвам. Старецът бил толкова изтерзан, че нямало как жените да не го съжалят.

Колкото до него – вече се бил предал. Толкова мъка изтърпял откакто фаталното му любопитство го отвело до дълбините на земята, че вече предпочитал смртта вместо живота.

И все пак, с горчивина размишлявал за съдбата си. Държал в ръцете си такава тайна, която можела да донесе благоденствие на хората, а щял да я отнесе на онзи свят със себе си!

Внезапно, всред тълпата, струпана в шпалир по пътя му, видял млада селянка с детенце на ръце. Нещастния човек извикал:
– Жана! Мила моя Жана!

И преди да успее да се спре, покрил майкака и детето с целувки, а сълзите му се стичали надолу по бялата брада. Жената и детето приличали тъй много на съпругата и дъщеричката му, че Жан забравил, че и двете трябва отдавна да са умрели.

Младата селянка съжалила стария човек и му позволила да я прегърне и дори самата се разплакала.
– Спомняш ли си Жан Юло, Жан Ловеца, – я попитал той.
– Жан Търсача? Често слушах баба да произнася това име – така се казвал нейния дядо.
– Това съм аз, аз съм Жан Търсача!

IX

Тогава приближила една възрастна жена на осемдесет години.
– Ако ти си Жан Юло, по прякор Жан Търсача, аз съм твоя внучка, а това е твоята пра-пра-внучка.
И тълпата изкрещяла: Чудо! – защото не се било виждало двама толкова стари хора да се срещнат.

Жан притиснал внучката си до сърцето.
– Значи си дете на горкичката ми дъщеря Жанет. Уви! Къде е тя сега, хубавото ми момиченце?
– Тя почина преди двайсет години на осемдесет.
При тези думи всички се разплакали.
– Какво се случи, че вече не живеете в Ескопон? – попитал Жан Юло.
– Баба често ми разказваше, че след изчезването на баща ѝ, напуснали селцето и се установили в Олной, от другата страна на Валенсиен.
– На кладата! – извикал злостен глас, гласът на съдията.
Но жените оградили обречения и се развикали:
– Той не е магьосник! Това е Жан Търсача, дядото на Жанетон и по-скоро ще убиеш нас, отколкото него!
– Човекът знае къде има заровени съкровища, – се провикнал някой отстрани.
И хората освободили осъдения от ръцете на пазачите.

– Послушайте ме, добри хора, – казал Жан Юло, – и вече няма да студувате през зимата. Под връх Анзен лежи огромна купчина черни камъни, които горят сякаш са стъбла на рапица. Ще дойде ден и благодарение на тези камъни, колите ще се движат без коне, кораби ще плават без платна и хората ще живеят в радост и охолно.
– И ти искаш, – обвинили селяните съдията, – да ни попречиш да получим тези благини! На кладата да се завърже съдията! На кладата – злодеят!

Хората сграбчили съдията, вързали го на стълба и разпалили кладата.

Внезапно денят помръкнал, черен облак се разстлал над кладата и всички видели, че съдията се превърнал в гигантски прилеп. Той кръжал известно време над тълпата, кацнал на камбанарията, издал три злокобни крясъка и отлетял към връх Анзен.

X

На следващия ден двадесетина решителни мъже, начело с Юло, се качили с кирки и лопати на връх Анзен.

Нямало колиба, огнище или кладенец със стълба. Започнали да копаят там, където Юло им посочил и открили въглища, както нарекал Юло черните камъни. Изкопали дълбок кладенец и слънцето осветило недрата на земята.

За отмъщение понякога, Дяволът пали в рудниците светлини, които се нарича „гризу“, но въпреки това миньорите продължават да вадят неговите запаси и да носят радост и богатства на земята.

La marmite du diable, Contes du roi Cambrinus, 1874, АВТОР: Charles Deulin, КОРИЦА: Старинна френска игра на име „Гърнето на дявола“, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2021

Всичкитворби