Гаргата си остава гарга

Живял някога един учен брахмин, който много обичал гнездящите птици. Веднъж на един висок бряст забелязал прекрасно гнездо и когато се изкачил на дървото, видял, че е пълно с малки птичета. Едно от тях изглеждало толкова очарователно, че човекът го прибрал в шапката си и го занесъл у дома.

След време гарджето пораснало и понеже непрестанно слушало възвишените разговори на брахмина и неговите приятели, много поумняло и се образовало. Научило всички строфите на божествените Веди и накрая нямало въпрос, по който да не може да говори.

Славата на ученото гардже се разнесла надлъж и шир и стигнала до ушите на раджата. Брахминът отдавна се надявал да стане така и специално го подготвял. Съжалявам, че трябва да ви кажа, но той бил алчен по природа. Надявал се да припечели за сметка на раджата и затова научил гарджето да лети към всичко, което блести, особено ако е златно.
„Когато царят ме накара да покажа гарджето – казал си той – ще поискам да му плати с онова, което гарджето избере. То със сигурност ще литне към неговата корона и аз ще стана раджа!“

В началото всичко тръгнало според плана. Раджата изпратил вест, че иска да види гарджето и брахминът го довел. Владетелят със златна корона на главата, заобиколен от своите придворни, посрещнал гостите в градината и пожелал да чуе как ученото пиле декламира първия химн от Риг Веда.
– С радост, господарю – отвърнал брахминът, – стига Ваше Величество да обещае награда на гарджето каквато то пожелае. То е добре изучено и не бива даром да работи.
– Така да е – приел раджата, – ще му дам каквото си избере за награда.

При тези думи брахминът измъкнал гарджето от шапката си. То изрецитирало химна отпред назад и отзад напред без ни една грешка. Раджата бил очарован – по-добре от това не можело да се желае.
– А сега, господарю – рекъл брахминът, – нека птичето си избере награда – и освободил гарджето.
Щом усетило, че е свободно, то хвъркнало към златната корона. Ала по пътя – що да види – една умряла котка! В миг се врътнало обратно и се спуснало към мъртвото животно.

Нали знаете, че гаргите обичат мърша и отпадъци. Та и това не било по-различно – предпочело да вечеря мъртва котка, вместо да грабне златната корона.

Раджата се разсмял, а царедворците се развикали.
– Човече – рекъл владетелят, щом успял да се успокои, – май на твоето гардже лесно се угажда! Е, то само си избра наградата и има царската ми дума, че ще я получи!

Всички мъки на клетия брахмин отишли напразно! Той поклатил глава и оклюмал си тръгнал, а по пътя не спрял да мърмори ядосано: „Вари я, печи я, гаргата си остава гарга.“