Вълшебни приказки

Гърбавото момче

Препоръчва се за възраст над 5 год.
3мин
чете се за

Имало едно време две братчета. Едното момче било право като тополка и хубаво като ябълка. Другото било ниско, гърбаво и грозно. Родителите им обичали хубавото и мразели грозното – чудели се как да се отърват от него. Мислили, мислили и накрая решили да го изпратят на самодивската воденица, та дано самодивите го удушат или удавят.

Наистина, много надалеч, в най-мрачния край на тъмната гора имало една воденица. Без да спира тропала и се въртяла тя, ала никой не ходел там да мели жито, защото се говорело, че влезе ли там някой, не излиза жив. Викали ѝ самодивската воденица.

Родителите натоварили една кола и пратили гърбавото си дете там да мели житото. Момчето не се противило и поело право там, където го изпратили. По пътя, близо до воденицата го срещнала една чудно хубава мома-самодива. Разпитала го кой е и защо идва, а то всичко ѝ разказало.
– Мама и тате не ме обичат, – отвърнало. – Пратиха ме на тази воденица, че дано загина. Така да е! Идвам тук на драго сърце. Хората ме мразят и ми се подиграват, дано поне тази воденица е добра с мен и ме отърве от хорската омраза… Ах, колко ще съм ѝ благодарен! – и като казало това, сълзи потекли от очите му.

Самодивата го съжалила.
– Не бой се, – казала му тя. – Ти си мой гост и аз ще те закрилям. Влез във воденицата и смели зърното си. Довечера с музика, смях и викове ще пристигнат самодивите. Каквото и да правят – ти не се плаши!

Отишло момчето, запалило си една свещ, да му свети и се захванало за работа. Точно в полунощ писнали зурли и гайди, чуло се топуркане, викове и смях. Шумът все повече се приближавал. Скоро нахлули във воденицата безброй страховити едри черни хора. Момчето стояло без да мърда. Новодошлите го заобиколили и започнали да му се карат. Изведнъж се разнесъл хубав ясен глас:
– Момчето ми е гост! Оставете го!

Всички спрели и разсмели. Един ритнал гърбицата на момчето, друг го опънал за ушите и нещо като паяжина покрило цялото му лице. На мига гърбицата изчезнала – момчето оздравяло и се изправило. Всички страшни хора се превърнали в хубави моми и момци в бели премени. Вдигнали голяма веселба и извели момчето на полянката пред воденицата. Месечинката греела като ден. Гайда пак засвирила и на полянката се извило чудно хубаво хоро, все че има сватба. Цяла нощ свирили, играли и се веселили.

Призори птичка изписукала в гъстака и за миг играчите изчезнали. Останало само нашето момче. То надникнало във воденицата – житото му смляно и събрано в чували. Натоварило колата и тръгнало да се прибира.

Цяло село се събрало да го гледа и да се чуди на здравото му тяло и красивото лице, а майка му и баща му се разплакали от радост. Ала тази радост не била за дълго – продължила само ден. Момчето им замръкнало, но не осъмнало и никой не разбрал къде се дянало.

Едни разправят, че на селяните им се присънило, че са го видели, други пък твърдели, че самодивите отново го прибрали някъде в горите си.

в.Славейче, бр.10, 1906г., редакция: Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020

prikazki.eu