Ела

Много, много отдавна, имало едно момиченце, което се казвало Ела. То живеело със злата си дойка и нейните три по-големи дъщери. За бедното дете това не било никак леко. От сутрин до вечер не чувало ни една добра дума – мързеливите ѝ, нескопосни сестри по цял ден го хокали, а дойката не можела да го търпи и го карала да върши най-черната къщна работа.

Веднъж в дома им дошла една стара женица. Тя заговорила тъй добродушно на децата, че те забравили страха си и щом ги повикала, те спокойно приближили. Старицата извадила от торбата си една книжка и поискала да ѝ почетат, а после ги накарала да ѝ покажат как пишат на една плоча. Малката Ела така четяла и пишела, че било удоволствие да я слушаш и гледаш. Злата осиновителка се учудила, защото не знаела как малката е смогнала да се научи – никога досега не била държала в ръцете си книга или плоча за писане. Другите три момичета се оказали невежи и глупави. Не можели ни да четат, ни да пишат, затова старицата ги посмъмрила. После похвалила Ела за ученолюбието и усърдието и ѝ казала, че един ден ще има голям късмет. На тръгване дала на всяко дете по една книга и една плоча за писане.

Ела старателно използвала двата подаръка и ден след ден ставала все по-умна и разумна, а сестрите ѝ си останали мързеливи и мудни и затова – невежи и глупави. Съвсем скоро си загубили плочите и си скъсали книжките. Когато дойката видяла, че Ела във всичко надминава нейните собствени дъщери, намразила детето още повече – взела му книжката и плочата и ги хвърлила в огъня, а на дъщерите си купила книжки с хубави картинки и сребърни плочи със златни калеми. Но те пак си останали мързеливи и мудни, значи глупави и невежи, докато Ела всеки ден научавала по нещо ново и било истинско чудо как бедното дете успява във всичко.

Един ден най-голямата сестра си загубила книжката и сребърната плоча със златния калем. Накарали Ела да ги търси от сутринта до вечерта и когато нищо не открила, осиновителката ѝ казала:
– Ако до изгрев слънце не намериш книжката, плочата и калема, си мъртва!
Момичето се уплашило и когато всички си легнали и здраво заспали, то се измъкнало от къщата в тъмната нощ и отишло в една голяма гора. Вървяло, вървяло, докато не се уморило. Приседнало на земята, облегнало се на едно дърво и заспало. На сутринта, когато се събудило, в скута си видяло книжката и плочата със златния калем, а наблизо чакала мъничка каляска с впряг от три бухала. Ела се качила, птиците в миг полетели и я завели до дома, преди да се събудят втората ѝ майка и сестрите ѝ.

Малко след това милата старица се появила отново. Този път извадила от торбата си един недоплетен чорап и казала на четирите момичета:
– Елате и ми помогнете с този чорап, искам да видя какво умеете.
Ела взела чорапа от ръцете ѝ и макар че никога не била плела, се справила се доста добре. Старицата я потупала по рамото и ѝ казала:
– Ти ще имаш голям късмет!
Затова пък трите сестри изобщо не посегнали да плетат, защото били твърде несръчни и мързеливи. Майка им искала и дъщерите ѝ да получат похвали, та ги подканила и те да се научат. А преди старата женица да си тръгне, дала на всяко момиче по един недоплетен чорап с игли и им напомнила да бъдат усърдни и да довършат плетивата, защото това щяло да им донесе късмет.

Ела използвала иглите толкова сръчно и бързо, че те почти не се виждали под плетивото и скоро плетяла така хубаво, че всички се смаяли. Сестрите ѝ нищо не правели, подмятали плетивата, сякаш са играчки, не полагали грижи и много бързо ги изгубили. Майка им искрено искала нейните дъщери да се научат да плетат и да бъдат щастливи, затова им купила копринени чорапи със златни игли, а на осиновената си дъщеря ужасно се ядосвала за сръчността ѝ, взела ѝ плетивото и иглите и ги хвърлила в огъня. Тогава Ела си направила дървени игли за плетене и изплела с тях толкова възхитителни неща, че никой не можел да разбере как го е направила. Сестрите ѝ продължили да се инатят и мързелуват и нищо не изплели, макар че иглите им били златни.

Един ден втората сестра загубила златната си игла. Накарали Ела да я търси от сутринта до вечерта, но иглата я нямало никъде. Майката се ядосала и рекла на Ела:
– Ако не ми донесеш иглата до утре заранта, си мъртва!
Бедното момиче се изплашило и когато всички си легнали и заспали дълбоко, то станало и тръгнало през тъмнината. Стигнало до една ливада, която била толкова голяма, сякаш нямала край. Скоро Ела се уморила, легнала до едно бълбукащо поточе и заспала. И тогава в съня ѝ се появила скъпата ѝ мъртва майчица. Тя приседнала до нея, успокоила я и ѝ казала да не губи кураж.

Когато Ела се събудила, вече просветлявало. Тя погледнала и що да види – златната игла лежала в скута ѝ. Наблизо стояла малка каляска с впряг от шест бели лебеда, в която Ела трябвало да се качи. Едва седнала и лебедите полетели и скоро пристигнали благополучно в къщата, точно преди изгрев слънце. Майката и сестрите били още в леглата си и много се учудили, че преди даже да станат, Ела донесла златната игла.

Не минало много време и старата женица дошла за трети път в къщата. Момичетата вече я познавали и скочили да я посрещнат.
– Ах, мили деца – казала старицата, – бързо ми сварете една топла овесена каша, че да се подкрепя, защото много се уморих от дългото пътуване.
Извадила за всяко от момичетата по едно глинено гърне и кесийка с овес и белен ечемик. Първата сестра не могла да свари каша, защото забравила да сложи вода. Втората преварила кашата, а третата я загорила. Майка им скришом се ядосвала, но се утешавала с мисълта, че и Ела не разбирала от готвене. Но Ела взела съда, изсипала вътре зърната, заляла ги с вода и направила чудесна каша. Старицата похапнала и казала:
– Дете мое, бъди винаги добра и внимателна към хората. Тогава те очаква голям късмет.
Другите момичета също получили добри съвети и по едно глинено гърне и кесийка с овес и ечемик. После старицата си тръгнала.

Сега майката си помислила: „Какъв ли ще е този късмет, дето ще споходи това омразно дете и за който старата вече три пъти споменава? Този късмет не бива да се пада на Ела. Ще се погрижа той да се случи на моите собствени дъщери.” И за да се научат нейните дъщери хубаво да готвят, им купила златни гърнета, защото глинените отдавна били счупени, нищо че изобщо не били слагани на огъня. А гърнето на сирачето тя строшила на парчета в камъните пред вратата. Тогава Ела събрала парчетата, залепила ги и скришом продължила да вари толкова вкусни супи и каши, че никой не можел да разбере как става това. А трите сестри си останали все така мързеливи и несръчни. Даже и със златните гърнета не се научили да готвят.

Този път третата сестра загубила гърнето си. Ела пак трябвало да го търси от сутринта до вечерта, но не успяла да го намери. Майката отново се ядосала, застанала се пред бедното момиче и го заплашила:
– Ако не намериш до сутринта златното гърне, си мъртва!
Ела толкова се уплашила, че не могла да остане в къщата. Когато всички си легнали и заспали дълбоко, тя си събрала нещата и излязла в тъмната нощ. Дълго, дълго бродила тя и стигнала до планината. От умора не можела да направи повече и крачка, седнала под една скала и заспала. И тогава отново ѝ се присънила любимата ѝ майчица, която отдавна била покойница. С мила усмивка тя утешила дъщеря си, че скоро ще бъде свободна и много щастлива. Скъпият образ изчезнал. Момичето се събудило и видяло златното гърне в скута си. В утринната дрезгавина от небето се спуснала каляска, с впряг от дванайсет орела. Ела се качила в каляската и полетяла толкова бързо, че преди изгрев слънце пристигнала у дома. Майката и сестрите ѝ, разбира се, били много изненадани, че и този път Ела успяла да открие изгубеното златно гърне.

Но скоро майката се съвзела от изненадата и нейното слисване бързо преляло в гняв и озлобление. С дрезгав глас тя захокала Ела:
– Почакай, ще си платиш за това, безбожно създание! Как би могла през нощта да намериш калема, иглата и гърнето, ако преди това не си ги откраднала от моите дъщери и не си ги скрила някъде на тайно място?
Но Ела отвърнала:
– О не, мила майко, донесох през нощта калема от гората, иглата – от ливадата, а гърнето – от планината.
Но майката не искала да повярва и я пресякла:
– Млъквай, крадло, ти все пак ще си платиш. Събуй си веднага обувките и чорапите и върви на стърнището да намериш три златни пшеничени класа, за да ги вплета в косите на моите дъщери. И да не ми се мяркаш пред очите без златните класове.

Ела тръгнала из стърнището, а босите ѝ крака се разкървавили и тя почти заплакала от болка. Колкото и да търсела, никъде нямало златни класове и тя си пожелала, ако може, най-добре да умре. Тогава пак се сетила за своята майчица, която идвала в съня ѝ, и това я утешило. Докато бродела из стърнището, изведнъж се появила каляска с шест бели коня, в която седяла кралицата с две придворни дами. Щом кралицата видяла как детето се лута само из стърнището, накарала кочияша да спре и повикала Ела при себе си. Момичето трябвало да разкаже защо е толкова наранено и се разплакало. Когато чула всичко, кралицата казала:
– Искаш ли да дойдеш с мен, дете? Но ще си ми полезна, само ако си сръчна и наистина искаш да работиш усърдно.
А Ела отговорила:
– Да, почитаема кралице, много искам да дойда с вас. Мога да работя и с голямо удоволствие ще го правя.
И така, тя се качила в каляската и тръгнала с кралицата към кралския палат.

На следващия ден кралицата дала на Ела плоча и калем и пожелала да види дали може да чете и да пише. Щом Ела показала колко хубаво чете и пише, кралицата останала много доволна. На другия ден тя дала на Ела един недоплетен чорап, за да види дали може да плете и понеже Ела плетяла чудесно, получила много похвали. Накрая кралицата ѝ дала едно гърне и казала:
– Направи ми супа, но внимавай, искам да е много вкусна.
Супата на Ела така се усладила на кралицата, че тя казала:
– Щом си толкова добро и сръчно момиче, можеш да останеш при мен толкова дълго, колкото желаеш, аз ще ти бъда като майка.

И ето, Ела останала в кралския дворец при кралицата цели седем години и живяла толкова добре, че по-добре не можело да бъде. А когато пораснала и станала много хубава млада дама, от далечна страна у дома се завърнал кралският син и получил кралството в наследство. Когато зърнал красивата Ела, той веднага се влюбил в нея и помолил майка си да му я даде за жена. Девойката била тъй мила и добра, тъй внимателна и сръчна, че кралицата не се противила и вдигнали сватба за чудо и приказ.

А какво станало със злата дойка и дъщерите ѝ? Когато остаряла и изнемощяла, те трябвало да се грижат за нея, но понеже не можели нищо да правят, изпаднали в голяма мизерия. И ако не била Ела да се смили над тях, те всички щели да умрат от глад.