Един баща имал двама сина. Той толкова обичал децата си, че не ги оставял нищо да работят и всичко вършел вместо тях. Момчетата расли и пораснали, станали големи, ала нищо не похващали. Бащата всичко вършел сам и се надявал, че ще дойде ден, когато децата ще ce сетят да гo отменят в тежката полска работа. Но момчетата все тичали по игри и през ум не им минавало да подхванат каквато и да е работа.
Една есен дошло време да се прибира всичко от полето. Бащата бил много уморен и решил да изпрати синовете си да извадят картофите, които били в една нива съвсем близо до селото.
Взели момчетата чувал, мотики и кошници и тръгнали. Бащата се зарадвал, защото децата на драго сърце се съгласили да работят. Изпълнило се с гордост бащиното му сърце: „Ех, вече имам отмяна!“ – рекъл си той и легнал да си почине.
Минало известно време, станал и що да види – момчетата още ги няма. Почакал малко и накрая тръгнал към нивата. По пътя си мислел: „Сигурно картофите са много и децата още не са ги извадили!”
Стигнал до нивата, но момчетата ги нямало. Слязъл към реката и ги видял, че си играят.
– Какво правите бре, юнаци! – извикал бащата.
– Нищо, тате! – рекъл по-големият. – Докато отпочинем от пътя, решихме малко да поиграем.
– А ти защо не вадиш картофи? – попитал бащата по-малкия син, който бил по-пъргав и сръчен в игрите.
– Ами аз помагам на бате – отвърнал той, като не дочул добре какво отговорил брат му.
– Ех, че отмяна съм отгледал – въздъхнал бащата. – Сто крачки са от дома до нивата и вие се уморихте. А какво ще стане, когато стане време вие да ни храните! Единият не работи, другият му помага.
КРЕДИТ: преразказ на Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021; по „Работен баща, мързеливи синове“, българска народна приказка, „Весели народни приказки“, 1974 НМ;
