Вълшебни приказки

Две сестри

Препоръчва се за възраст над 5 год.
2мин
чете се за

Нощ преди Нова Година. Земята е покрита с бяла снежна покривка. Горе на небето трепкат звездите, а долу блести снегът. Светло е като денем. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз се чува кучешки лай от близкото село. Там хората спят и сънуват утрешния радостен празник.

Към полунощ, малко преди да звънне дванайстият час, накрай селото излезе престаряла жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От забрадката й се подаваха кичури бели коси.

Тя крачеше, спираше се от време на време и се взираше напред, сякаш очакваше да види някого. След миг нещо профуча над нея. Тя извърна глава. На близкото дърво кацна бухал.
– Буху! Буху! – провикна се бухалът. – Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?
– Заминавам – отвърна бабичката. А после попита: – Къде е сестра ми? Иде ли вече? Видя ли я?
– Иде! – избуха бухалът. – Погледни напред. Ей там, хеее!
Бабичката погледна. Далече по равния сняг се мяркаше светлина. Тя идеше все по-близо и по-близо.

Бабичката спря. Срещу нея префуча шейна, возена от два буйни елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше царска корона. Златошита шуба загръщаше русите ѝ коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.
– Коя си ти? – попита младата жена, като изгледа зачудено бабичката.
– Аз съм тази, която ще бъдеш ти след дванадесет месеца! – тихо отвърна бабичката, като гледаше в очите царицата.
– Ах, сестро, мила сестро! – извика младата жена. – Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!
– Не се чуди, и ти ще остарееш като мене – отвърна бабичката. – Така ни е съдено – само дванадесет месеца да живеем. Лани и аз бях като тебе. Помниш ли? Но на земята има много злощастни хора. Всички чакаха помощ от мене. И аз им помагах. За цената на короната си купих хляб на бедните. Затова на главата ми е тази проста кърпа. Облякох голите с царската си дреха и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси и косите ми от скръб побеляха. Сега съм бедна и стара. Безсилна съм вече. Върви, сестрице, бързай! Отнеси радост на хората. Хиляди те те чакат. Дано господ благослови пътя ти.

Бабичката млъкна.
– Буху! Буху! – провикна се пак бухалът. – Да вървим ли вече?
– Да вървим! – отвърна бабичката и закрета из дълбокия сняг.

А младата вдигна пак юздата.
– Довиждане, сестро! – извика тя и размаха бича. Елените полетяха напред и шейната потъна в бялата нощ.
Скоро откъм селото екнаха радостни викове. Там децата посрещнаха със сурвакници в ръце светла гостенка – Новата година.

Корица: Портрет на млада и възрастна жена, автор John, 1790 – 1810, експонат в Rijks Museum

prikazki.eu