Дванайсест танцуващи принцеси

Някога, през отдавна отминалите дни, в селцето Монтини-сюр-Рок живеело едно краварче, което нямало ни майка, ни баща. Името му било Мишел, но всички го наричали Звездоброеца, защото докато карал кравите на паша, очите му все били обърнати нагоре и се взирали в нищото.

Момчето имало прекрасна бяла кожа, сини като сапфир очи и къдрава коса. Бил толкова красив, че селските момичета често го задявали:
– Хей, Звездоброецо, какво правиш?
А Мишел отвръщал:
– Ех, нищо – и продължавал пътя си без да ги погледне даже.

Причината била в това, че му изглеждали ужасно грозни – със загорели от слънцето лица, едри червеникави ръце, бухнали поли и дървени обувки. Той бил чувал, че има по света момичета с бяла кожа, мънички ръце, винаги облечени в най-финната коприна и дантели, които се наричали принцеси. Вечер край огнището другарите му не виждали в огъня нищо друго освен пламъци, докато той мечтаел, че един ден ще се ожени за принцеса.

Един августовски ден около обяд, когато слънцето е най-горещо, Мишел изял обяда си – комат сух хляб, легнал под едно дърво и задрямал. В съня му се явила прекрасна дама, облечена в златна рокля и му казала:
– Иди в двореца Белейл и там ще се ожениш за принцеса.

Момчето не можело да спре да премисля тези думи и вечерта разказало съня на своите другари. Но както често става, всички в стопанството му се  присмели.

На следващия ден по същото време и пак под същото дърво, Мишел легнал и заспал. Дамата се явила за втори път и му казала:
– Иди в двореца Белейл и ще се ожениш за принцеса.

Вечерта Мишел пак разказал съня на своите другарите, а те му се присмели още повече.
– Все едно – си рекъл той, – ако дамата ми се яви за трети път, ще направя всичко както казва.

На следващия ден, за удивление на хората, в два часа след обяд из селото се разнесла тази песен:

Пеело краварчето, докато карало стадото си към обора. Ядосан, че се връща толкова рано, стопанинът му се развикал, но момчето отвърнало със спокоен глас:
– Аз заминавам.

После сбрало дрехите си на вързоп, сбогувало се с всички и решително поело към съдбата си.

В селото бързо се разнесла новината. От върха на хълма селяните се заливали от смях, докато наблюдавали сирачето да пресича с бодра крачка долината, нарамило тояга, на която се люшкал насам-натам вързопа.

Имало защо.

На двайсет левги от замъка Белейл се знаело, че там живеят дванайсет чудно хубави принцеси – толкова горди, колкото красиви. Освен това били така префинени и благородни, че биха усетили грахово зърно в леглото си, ако ще да е под десет дюшека.

Шушукало се, че живеят точно както принцесите е редно да живеят – спели до късно сутринта и никога не ставали преди обяд. Имали дванайсет легла в една и съща стая и колко чудно! – макар че всяка вечер с три ключа заключвали вратата им, на сутринта сатенените им пантофки били скъсани.

Когато ги питали какво са правили цяла нощ, винаги отвръщали, че спели в леглата си. И наистина – от стаята им никога не се разнасял шум и никой не можел да разбере как пантофките им всяка сутрин се оказвали износени!

Най-накрая графът на Белейл заповядал да се разгласи, че който разбере как износват дъщерите му обувките си, за награда ще си избере една от тях за жена.

Принцовете на тълпи се струпали – всеки искал да опита късмета си. Вечер заставали да пазят пред открехнатата врата на принцесите, но на сутринта ги нямало и никой не знаел какво им се е случило.

Когато пристигнал в палата, Мишел отишъл при градинаря и предложил своите услуги. По случайност предишния ден били изгонили помощника му и макар че Звездоброеца не изглеждал много як, човекът се съгласил да го наеме, защото си помислил, че хубавото му лице и златните къдрици ще се харесат на принцесите.

Първото, което му поръчали, било – когато принцесите се събудят, да занесе на всяка по един букет цветя. Мишел решил, че ако това излезе най-тежката му работа, е случил добре.

Застанал пред вратата на принцесите с дванайсет букета в кошницата си. Подал един на всяка от сестрите и те ги взели с надменно вдигнати глави, без дори да го погледнат. Но Лина, най-малката, вперила в момъка кадифените си очи и възкликнала:
– Ах, колко е сладък новият ни цветар!

Останалите избухнали в смях и най-голямата посочила, че една принцеса никога не бива да се унижава толкова, че да обръща внимание на градинар.

Сега Мишел разбрал защо са изчезнали всички принцове, но въпреки това прекрасните очи на принцеса Лина го изпълвали с неудържим копнеж и той да опита късмета си. За беда не смеел, защото се боял, че ще му се присмеят или по-зле – направо ще го изпъдят от палата заради безочието му.

И все пак през нощта момъкът сънувал отново. Дамата в златна дреха пак му се явила, като държала в едната си ръка две мънички дръвчета – лавър и олеандър, а в другата – златно гребло, златна лейка и кърпа от коприна. После му рекла:
– Засади тези дръвчета в големи гърнета, прекопавай ги с греблото, поливай ги с лейката и чисти листата им с тази кърпа. Когато станат високи колкото петнайсетгодишно момиче, кажи на всяко от тях:

После поискай от дръвчетата каквото щеш и ще го получиш.

Мишел благодарил на дамата в златна дреха, а когато се събудил, видял до себе си две дръвчета и грижливо спазил заръките на дамата.

Дръвчетата бързо-бързо пораснали и щом станали високи колкото петнайсетгодишно момиче, той казал на лавъра:

В този миг разцъфнал прелестен бял цвят, Мишел откъснал цветето и го затъкнал на ревера си.

Вечерта, щом принцесите се прибрали в стаята си, той ги последвал бос, за да не вдига шум и се мушнал под едно от леглата. Щом затворили вратата, принцесите разтворили гардеробите и измъкнали разни кутии.

Извадили великолепни украшения, пременили се пред огледалата и започнали да се въртят насам-натам, възхитени от външния си вид.

От скришното си място Мишел не виждал нищо, но чувал всяка дума, чувал как се смеели принцесите и подскачали от радост. Накрая най-голямата пресякла веселбата:
– Побързайте, сестрици, партньорите ни вече чакат.

След около час шумът замрял. Звездоброеца надникнал и видял дванайсетте сестри в прекрасни дрехи, с чисто нови сатенени пантофки на краката и в ръце с букетите, които сутринта им бил занесъл.
– Готови ли сте? – попитала най-голямата.
– Да – отвърнали останалите в хор и застанали една след друга.

Тогава най-голямата принцеса плеснала три пъти с ръце и се отворил капак на пода. Една след друга принцесите се спуснали по тайна стълба и Мишел поел след тях.

Той вървял след принцеса Лина, но се разсеял и без да иска настъпил роклята ѝ.
– Някой върви след мен – извикала малката принцеса – и закачи роклята ми.
– Ех, че си глупаче – рекла най-голямата сестра, – непрекъснато се плашиш. Роклята ти се е закачила на пирон.

Слизали все по надолу и надолу, докато накрая стигнали до дълъг проход, в дъното на който имало врата, залостена с мандало. Най-голямата принцеса я отворила и навлезли в удивителна гора – листата на дърветата били осеяни с капчици сребро, които блестели на лунната светлина.

После навлезли в следваща гора, където листата били поръсени със злато, а по листата в третата гора искрели диаманти.

Накрая Звездоброеца видял огромно езеро. До брега стояли дванайсет малки лодки, в които седели дванайсет принца с ръце на веслата и чакали принцесите.

Сестрите се качили, а Мишел се промъкнал в лодката на най-малката сестра. Една след друга се понесли по водата, но заради тежестта, лодката на Лина изоставала.
– Никога не сме се движили тъй бавно – забелязала принцесата, – каква ли може да е причината?
– Не знам – отвърнал принцът. – Уверявам те – греба с всичка сила.

На отсрещния бряг се издигал разкошно осветен, прекрасен замък и от него се леела весела музика от цигулки, тимпани и тромпети.

Щом слезли на брега, принцовете завързали лодките, помогнали на принцесите да слязат и ги въвели в замъка.

Мишел поел след тях и се озовал в бална зала, озарена от ярка светлина. Стените били окичени с безброй цветя, кристални огледала и приказни гоблени. Гледката направо смаяла Звездоброеца.

Свил се в един ъгъл и се наслаждавал на хубостта и грацията на принцесите. Имало брюнетки, блондинки, светло кестеняви, а други – златокоси. Никой вкупом не бил виждал тъй възхитителни принцеси, но на краварчето най-хубава от всички му изглеждала най-малката принцеса с кадифените очи.

Само как танцувала! Свела глава към партньора си, тя се носела като вихрушка. Бузите ѝ розовеели, очите ѝ блестели и било ясно, че за нея танцът е приказно удоволствие.

Бедното момче ужасно завидяло за късмета на младия човек, с когото тя танцувала толкова изящно, макар все още да не знаело колко малко основание има да ревнува.

Тези красивите кавалери били онези принцове, около петдесетина, които опитали да разкрият тайната на принцесите. Сестрите им дали да изпият отвара, която сковала сърцата им и там не останало друго, освен любовта им към танца.

Танцували, докато обувките на принцесите съвсем се окъсали. Щом пропели трети петли, цигулките спрели и черни арапчета поднесли вкусна вечеря – захаросани сладки, хрупкави бисквитки, гофрети, бонбони, вафли и всички други десерти, които, както е известно на всеки, са любимата храна на принцесите.

След вечеря танцьорите се върнали на своите лодки, но този път Звездоброеца се качил при най-голямата принцеса. Прекосили отново гората с диаманти по листата, гората със златни капки по листата и гората със сребърни капки по листата. За доказателство какво е видял, момъкът начупил малки клончета от последната гора. Лина се обърнала при звука на счупените клонки.
– Какъв е този шум? – попитала тя.
– Няма нищо – отвърнала най-голямата сестра. – Чува се само как буха бухала от високата кула на замъка.

Докато говорела, Мишел се промъкнал пред тях, хукнал по стълбите нагоре и пръв се качил в стаята на принцесите. Отворил прозореца и се спуснал надолу по лозата, която пълзяла по стената. Озовал се в градината, тъкмо когато слънцето се вдигало нагоре и ставало време да се залавя за работа.

Този ден, когато приготвял цветя за принцесите, Мишел скрил клонките със сребърни капки в букета на най-малката принцеса.

Когато Лина ги забелязала, много се изненадала, но не казала и дума на сестрите си. Докато се разхождала в градината, срещнала случайно момчето, внезапно се спряла и сякаш искала нещо да каже, после размислила и продължила по пътя си.

Същата вечер дванайсетте сестри тръгнали отново на бала. Звездоброеца пак ги последвал и пресякъл езерото в лодката на Лина. Този път принцът бил този, който се оплакал, че лодката се движи много тежко.
– Заради горещината е – отвърнала принцесата. – На мен самата ми е ужасно горещо.

По време на танците тя се оглеждала навсякъде за градинарчето, но никъде не го видяла.

По пътя обратно Мишел накъсал клончета със златни капки от гората и този път най-голямата принцеса била тази, която забелязала шума.
– Това не е нищо – казала Лина, – чула си само как буха бухалът от кулата на замъка.

Щом принцеса Лина станала, видяла клончето със златни капки в букета си. Когато сестрите ѝ тръгнали надолу, тя малко се забавила и попитала градинарчето:
– Откъде имаш това клонче?
– Ваше Кралско Височество знае много добре – отвърнал Мишел.
– Значи си вървял след нас?
– Да, принцесо.
– Как успя? Ние изобщо не те забелязахме.
– Скрих се – отвърнал тихо Звездоброеца.

Принцесата замълчала за миг и после казала:
– Ти умееш да пазиш тайни. Това е награда за дискретността ти – и му подхвърлила кесия злато.
– Аз не продавам своето мълчание – отвърнал Мишел и тръгнал без да се навежда за кесията.

През следващите три нощи Лина нито видяла, нито чула нещо необичайно, на четвъртата нощ тя чула пукот в гората, където листата били поръсени с диаманти. На сутринта в букета ѝ се появило такова клонче.

Тя дръпнала Звездоброеца настрана и му казала с твърд глас:
– Знаеш ли каква отплата баща ми обеща за тайната?
– Знам, принцесо – отвърнал Мишел.
– Няма ли да му кажеш?
– Нямам намерение.
– Да не би да се страхуваш?
– Не, принцесо.
– Тогава какво те кара да мълчиш така?

Мишел нищо не ѝ отговорил.

Сестрите на Лина забелязали, че говори с градинаря и започнали да ѝ се подиграват.
– Какво ти пречи да му станеш жена? – подела най-голямата. – И ти ще станеш градинарка. Това е очарователна професия! Ще живееш в мъничка къщурка в дъното на парка и ще помагаш на съпруга си да вадите вода от кладенеца, а когато се събудим, заедно ще ни поднасяте букетите.

Принцеса Лина много се ядосала и следващия път, когато Звездоброеца ѝ подал букета, тя го поела с огромно презрение.

Мишел се държал с най-голямо уважение – дори не вдигнал очи, но тя цял ден усещала погледа му, без да успее някъде да го забележи.

Един ден тя променила мнението си и споделила всичко с най-голямата сестра.
– Какво! – извикала тя, – глупакът знае нашата тайна и ти си мълчала до сега! Няма време за губене – трябва да се отървем от него начаса.
– Но как?
– Много просто, ще го заключим в кулата с тъмницата, разбира се.

В ония времена това бил единствения начин красивите принцеси да се отърват от хората, които знаят прекалено много.

Но от всичко най-удивително било, че най-малката сестра изобщо не била склонна да приложи изпитания метод и да запуши устата на младия градинар, който в крайна сметка нищо не бил казал на баща  ѝ.

Решили да обсъдят всичко с останалите десет сестри. Всички взели страната на най-голямата. Тогава най-малката обявила, че ако посегнат на градинаря, тя сама ще иде при баща им и ще разкрие тайната на скъсаните обувки.

Накрая се разбрали да подложат Мишел на изпитание, да го заведат на танците и в края на вечерята да му поднесат вълшебната отвара, която да го омагьоса като останалите.

Те повикали Звездоброеца и го попитали как е разкрил тайната им, но той отново нищо не казал. Тогава със заповеден тон най-голямата сестра му наредила каквото се били споразумели.
А той отвърнал само:
– Ще се подчиня.

Принцесите не знаели, че преди това, невидим, той присъствал на съвета им и знаел всичко, но взел решение да се пожертва заради щастието на своята любима и да изпие отварата.

Единствено не искал да седи на бала като просяк до другите танцьори. Затова отишъл при дръвчетата и казал на олеандъра:

Веднага разцъфнал прекрасен розов цвят. Мишел го откъснал и на мига се озовал облечен в кадифе, тъмно като очите на най-малката принцеса. На главата си имал разкошна шапка с диамантена украса, а розовият цвят бил закичен на ревера му.

Пременен като същински принц, той се явил пред графа на Белейл и получил разрешение да се опита да разкрие тайната на неговите дъщери. Момъкът изглеждал толкова впечатляващо, че трудно някой би разпознал младия градинар.

Вечерта дванайсетте принцеси се качили в стаята си ужким да си лягат. Мишел поел след тях и чакал пред отворената им врата. Когато станали готови, сестрите го повикали да тръгват.

Този път той не плавал в лодката на Лина. Подал ръка на най-голямата сестра, а после танцувал с всяка от принцесите толкова грациозно, че всички останали очаровани. Накрая дошъл реда да танцува и с най-малката. Тя си казала, че е най-добрият танцьор на света, но той не отронил и дума.

Когато я повел обратно към нейното място, тя му казала с насмешка в гласа:
– Ето, че достигна до върха на своите желания – всички се отнасят към теб като принц.
– Не се бой – отвърнал Звездоброеца с нежен глас. – Ти никога няма да станеш съпруга на прост градинар.

Лина се взряла в него с изплашено лице и той си тръгнал, без да чака отговор.

Когато сатенените пантофки на принцесите се износили, цигулките замрели и арапчета поднесли угощението. Настанили Мишел до най-голямата сестра, но мястото му било точно срещу най-малката принцеса.
Поднасяли му най-изискани блюда, наливали в чашата му най-омайно вино и за да завъртят главата му докрай, го обсипали с комплименти и ласкателства.

Но той се постарал да не се поддава на омаята – нито на виното, нито на хвалбите.

Накрая най-голямата сестра подала знак и един паж поднесъл на Мишел широка златна чаша.
– Омагьосаният замък повече не е тайна за теб – рекла тя на Звездоброеца. – Да пием за твоята победа.
– Не пий! – извикала внезапно най-малката принцеса. – По-добре да съм жена на градинар!
И след това избухнала в сълзи.

Мишел плиснал питието от чашата зад себе си, прескочил масата и паднал в краката на Лина. Останалите принцове последвали неговия пример и коленичили пред своите принцеси. Магията се разрушила.

Дванайсетте принцеси се качили в лодките, с които многократно пресичали езерото, за да отведат принцовете. Всички заедно пресекли трите приказни гори и когато прекрачили прага на вратата към подземния проход, се разнесъл оглушителен трясък и омагьосаният замък се разпаднал на парчета.

Всички заедно отишли в стаята на графа на Белейл, който тъкмо се събуждал. Мишел, със златната чаша в ръка, разкрил тайната на скъсаните обувки.
– Сега избери принцесата, която предпочиташ.
– Моят избор отдавна е направен – отвърнал градинарят и подал ръка на най-малката принцеса, която поруменяла и склонила очи.

Принцеса Лина не станала жена на градинар, а напротив – Звездоброеца станал принц, но преди сватбената церемония принцесата настояла нейният любим да ѝ каже как е успял да разбере тайната.

Тогава той разказал за помощта на двете вълшебни дръвчета. Тя, като благоразумно момиче, решила, че те дават прекалено голямо предимство на съпруга ѝ и затова ги отрязала и изгорила в огъня.

Та ето защо селските девойки пеят песента:

и танцуват в кръгове през лятото на лунна светлина.