Дребосъка Пикльо

Много отдавна, на две левги от Брюксел, в гората Бошфор имало малка къщичка. Там живеел беден майстор на дървени обувки заедно с тримата си сина. Една сутрин майсторът видял, че старец спира пред вратата им и с тежка въздишка се отпуска на тоягата си да отпочине.

Човекът имал дълга бяла коса, голяма брада и носел кожена престилка. Изглеждал много уморен, а обувките му били толкова износени, че скоро щели да го оставят бос на пътя.

– Бихте ли ми казали, добри човече – попитал възрастният мъж, – има ли наблизо обущар?
– Тук наблизо няма нито обущар, нито обущарски магазин – отвърнал майсторът. – Ние правим обувки от дърво и през целия си живот не сме обували кожени.

Пътникът изглеждал разочарован.
– Ами ти самият – предположил майсторът като гледал дългата му кожена престилка, – не си ли обущар по професия?
– Бях – отвърнал непознатият, – и въпреки че често обущарите носят много калпави обувки, мен направо ме е срам да прекося столицата на кралството така. Моля те да ми продадеш чифт сабо.

Влезли вътре и когато старият човек намерил подходящи, отворил кесията си да плати. Майсторът забелязал, че в нея имало само пет су. Съжалил бедняка и му казал:
– Запази парите си и бог да те благослови. Не искам да съм онзи дето ще лиши горкия стар човек от последния петак.
– Ти имаш толкова добра душа – отвърнал странникът – и аз искам да ти се отблагодаря. Ще ти разкажа една история. Макар че се е случила отдавна, е съвсем истинска.

Преди онази съдбоносна ябълка, която проклела човешкия род, най-красивото дърво в рая била прасковата. Тя била единственото дърво, което пак се появило на земята след като Градината на Земните Радости изчезнала от този свят заради греха Адамов.

Осемнадесет хиляди години по-късно аз бях осъден защото не проявих милосърдие, да скитам по света и няма скоро да се свърши пътят, постлан пред мен.

Един ден минах през мястото, където някога растяла райската зеленина. Там видях прекрасна праскова и си откъснах три плода. Изядох ги, за да получа сила и да залича умората от безкрайното ми скитане. Запазих костилките, за да ги даря на хора, които искрено обичат ближните си – нещото, в което нямам много опит…

През дългите години, в които бродя по света, дадох две от тях. Едната подарих на Свети Мартин – закрилника на честните пияници, когато пред портите на Амиен, той сподели греховния си навик с преобразения като сакат, не някой друг ами самия Беелзебуб. Втората оставих на крал Робер от Франция, който когато изненадал самият дявол да реже златните ресни на наметалото му, го помолил да се смили и да остави малко и за някой друг.

Ето третата – приеми я! Ти я заслужаваш, защото, макар и всичко да ти липсва, ми подари единственото, което притежаваш, създадено благодарение на тежкия ти труд.

– Благодаря ти, човече божи – отвърнал майсторът и взел костилката, а синовете му стояли отстрани с облещени очи – разтворени по-широко от вратите на хамбар.
– Но господарю – казал Малкия Пиер, най-дръзкият в семейството, – щом бродиш вече осемнадесет хиляди години, то тогава ти си онзи, който…

отговорил Исаак Лакведем, защото това бил той.

После, потропвайки с тоягата, поел към Брюксел, където както всеки знае, го срещнал един умен господин, почерпил го с гърне студена бира и го помолил да му разкаже своята история.

Майсторът посадил костилката в своята градина. Израснала фиданка и се превърнала в удивително дърво, което ги дарявало с чудно хубави плодове четири пъти в годината, през пролетта, лятото, есента и зимата.

Сега идва ред да кажа, че по онези времена кралството се управлявало от много лаком господар, достоен внук на Адам, на когото всички ние сме наследници.

Този крал бил страстен почитател на прасковите и понеже оранжериите още не били изобретени, за да заместят слънцето, направо бил за съжаление, че не можел да яде любимия си плод на Коледа или на Сретение Господне

Веднъж на Бъдни вечер разгласил, че с радост ще ожени дъщеря си за онзи, който пръв му донесе кошница праскови за десерт. Думите стигнали до ушите на нашия майстор обущар.

Чудното дърво било отрупано с плодове. Било необичайна гледка да го видиш – как люлее зарозовелите си праскови на фона на оловносивото небе и побелялата от сняг земя.

„Я виж ти! – си казал майсторът. – Колко хубава възможност да подредя добре големия си син. Той ще се ожени за принцесата, а след смъртта на тъста си, ще управлява кралството. Това не е така изморително, както да правиш дървени обувки.“

Набрал най-хубавите праскови, внимателно ги подредил в малка кошница и изпратил сина си в кралския дворец. Младежът поел по пътя през гората.

Когато минавал покрай манастира Ла Камбр, през местност на име Дупката на дявола, срещнал стара сбръчкана жена, която събирала сухи съчки.
– Какво носиш в кошницата, синко? – попитала тя.
– Жълъди, старице! – отвърнало момчето, което нямало особено добро държане, както подобава за бъдещ принц.
– Ех така да е, добре! Боже – отвърнала жената, – нека да са най-хубавите жълъди, които някой някога е виждал.

Пратеникът се представил в палата и щом казал, че носи праскови за краля, го завели пред монарха, който тъкмо се канел да обядва. Очарован от тази изненада, той отворил кошницата и можете ли да си представите разочарованието му, когато вместо праскови, намерил жълъди, едри като картофи.

– Да му се не види! Да не си решил, че може да ме разиграваш сякаш съм маймуна? – викнал кралят и захвърлил салфетката си на земята.
Пратеникът едва успял да се измъкне и хукнал с всички сили към къщичката на баща си.
– Е? – го подканил да разказва обущарят.
– Не ме пуснаха да вляза – отвърнал младия калпазанин.

Бащата, който знаел, че големият му син е лаком и лъжец, решил че е излапал плодовете, вместо да ги занесе в двореца. На следващия ден набрал още по-хубави праскови и изпратил средния си син в двореца.

Щом стигнал Дупката на дявола, момъкът срещнал изнемощяла просякиня, която го попитала:
– Какво носиш, драги момко?
– Жабите, дето са те срещнали в неделя, стара вещице – отвърнал момъкът, който бил дори по-калпав от големия си брат.
– Ех, така да е, добре! Боже, нека да са най-хубавите жаби, дето някой някога е виждал.

И наистина, когато отворили кошницата пред краля, отвътре изскочили и заподскачали по бялата покривка огромни жаби – черни, лепкави и отвратителни.

Кралят, кралицата и принцесата скочили и се развикали от ужас.

Владетелят изритал безочливия пратеник с такъв ритник, че го изтърколил към един прислужник, който го изритал към друг, който го изритал към трети и така – подритвали окаяника до вратата – а той все пак бил доволен, че успял да се измъкне толкоз леко.

След тази случка кралят издал заповед – който вместо праскови му занесе жълъди или жаби, ще бъде обесен на върха на часовниковата камбанария.

Майсторът поискал да разбере какво означава това, но синовете премълчали, че заради тяхната нечестност прасковите се преобразили.

Горкият човек не можел да се примири, че ще пропусне толкова добра възможност някой от синовете му да се ожени за принцесата.
– Ще ида аз, ако си съгласен – казал Малкия Пиер.

Той бил далеч по-умен от своите братя, но те изглеждали по-добре – едри, бузести и зачервени, а той бил хилав, дребничък и бледен. Заради това, всички го наричали Скакалеца.
– Как ще харесат Скакалеца повече от двамата му братя? – недоумявал майсторът. – Коя принцеса ще се съгласи да се ожени за скакалец?

Но наградата била тъй изкусителна, че след като премислял цяла седмица, решил да изпрати и Малкия Пиер.

И той, както по-големите си братя срещнал старата жена при Дяволската дупка и когато тя го попитала какво носи в кошницата, учтиво ѝ отвърнал:
– Праскови, добра госпожо, за десерт на краля.
– Ех така да е, добре! Боже, нека да са най-хубавите праскови, които някой някога е виждал.
– Дано бог те чуе, мила бабо!
И Малкия Пиер продължил по пътя си.

Когато пристигнал пред вратата на палата, пазачът съжалил момчето и го спрял, за да го предпази, но то тъй силно настоявало, че накрая го повели да се срещне с краля.

Момъкът събул сабото си пред прага и смело влязъл в трапезарията. Щом отворил кошницата всички ахнали:
– Всемогъщи боже! Какви прекрасни праскови! – викнал кралят и очите му светнали като морски фарове.

Плодовете наистина били прекрасни – нежно розови, покрити с деликатен мъх и едри като сребърните топки, с които награждават победителите в турнирите по тенис.

Владетелят започнал да бели един от плодовете със златния си нож и заоблизвал устни от нетърпение. Плодът бил тъй изкусителен, че забравил всичко. Чак когато посегнал за последната му четвъртина се усетил, че пропуснал да поднесе парченца на кралицата и на принцесата.

Чинията му вече била препълнена с костилки, когато забелязал, че Малкия Пиер все още е пред него. Изгледал го от главата до петите и намръщено попитал:
– Какво правиш още тук, Дребосък?
– Чакам, Ваше Превъзходителство – отговорил почтително Скакалеца.
– Какво?
– Наградата, която Ваше Величество е обещал.
– Ах!… Как ти е името?
– Малкия Пиер.
– И как изкарваш прехраната си?
– С дървени обувки, господарю.
– Но аз не искам да се женя за майстор на дървени обувки! – извикала принцесата.
– О! Ще променя занаята си, мадмоазел, ако сегашния не Ви харесва.
– И ще се научиш да бъдеш крал? – попитал владетелят.
– Да господарю, стига Ваше Величество да пожелае да ме научи.
– Добре, синко. Чирачеството ти започва веднага.

Кралят бил прочут с безупречното си небце, но не и с безупречната си честност. „Глътнат залък няма вкус“ – както казват хората. Той търсел някакъв претекст, за да се отметне от дадената дума.

Владетелят прошепнал нещо в ухото на един слуга, който веднага излязъл и скоро се върнал с голям панер. Вътре имало дванадесет малки бели зайчета.

– Слушай, Дребосък – казал кралят на Скакалеца, – кралете не са по-различни от овчарите, само дето хората се управляват по-трудно от овцете. Виж тези зайчета. Ще отидеш в гората и ще ги пасеш три дни. Ако накрая върнеш цялото стадо в двореца, ще знаем, че имаш заложби да си крал и щом му дойде времето ще можеш да се справиш.

Щом чули тази реч, придворните избухнали в бурен смях. Малкия Пиер ясно осъзнал, че кралят му се подиграва, но нямало какво друго да направи и казал без да се смущава:
– Ще опитам.

Поклонил се и тръгнал към гората, следван от слугата, който носел зайчетата.

Когато стигнали до Дяволската дупка, слугата отворил кошницата, а зайчетата изскочили и се разбягали на всички страни. После с насмешка казал на новия пастир:
– Сбогом и на теб, тринадесети! – но момъкът сякаш изобщо не го чул.

Малкия Пиер не си губил времето да тича след животинките. Гледал ги как бягат и щом последното се изгубило, с тежка стъпка поел по пътя към Бошфор.

Мислел си колко хубава била принцесата и колко би било приятно ако можеше да опази зайчетата, поне като отмъщение заради избухналия смях. Колко много му се щяло тъпкано да си го върне на владетеля заради подигравката.

Едва изминал десетина крачки и старата жена изневиделица се появила пак.
– Е, сине – казала тя, – позабавлява ли се в двореца?
– Не много, бабо. Кралят изяде прасковите и ме изпрати да паса… зайчета.
– А ти не щеш?
– Свърши всичко.
– Как?
– Ех, как! Щом ги пуснаха в гората, те си плюха на петите.
– Извикай ги обратно.
– Но как?
– С това.
И тя му подала мъничка сребърна свирка.
– Благодаря ти, бабо – казал Скакалеца и без да губи време свирнал силно.

Скок-подскок, зайчета дотичали веднага. Момъкът опитал пак два-три пъти и чудото все се повтаряло.

Безкрайно очарован, Пиер оставил стадото да хрупа дива мащерка и риган и поел към близката кръчма Черното агне, за да се почерпи с кана бира и да изпуши една лула.

А вечерта – познайте кой гледал като овца – великият владетел! Когато Малкия Пиер се върнал в двореца, бутнал дванадесетте си зайчета под носа на краля и викнал над главата му:
– Бре-е-ей! Бре-е-ей!

– Не е ли този момък истински магьосник? – казал владетелят на своите придворни. – Но и така да е, не е възможно този дребосък да се ожени за наследницата на трона.
– Ако Негово Величество ми позволи – осмелил се господарят на Нивел, – ще се погрижа Дребосъка да не успее да прибере стадото си утре вечер.
– Много добре, приятелю – отговорил кралят, – и ако успееш, ще ти дам дъщеря си, въпреки че не си кралски син и изглеждаш бая дебел, за да можеш да ѝ дариш щастие.

Истината е, че господарят на Нивел бил огромен като буре и тази случка била единствената му възможност да поиска ръката на принцесата.

На другия ден той отишъл в гората с кучето си и започнал да търси Малкия Пиер.

Скакалеца, за да му минава времето, нарязал наръч пръчки бъз и започнал да си прави моделче на военно корабче. Бил почти готов, когато забелязал дебеланкото в далечината и бързо свикал стадото със свирката.

– Напред! Мурó, напред! – подвиквал господарят на своето куче.
Мурó бил прочута ловна хрътка. Стопанинът му мислел, че кучето ще изплаши зайчетата толкова, че ще потънат вдън земя, но колко странно! Те стояли без да мърдат и понеже Мурó не знаел как да се справи с това, се снишил с приведени уши и увиснала опашка.

Щом видял, че планът му се проваля, шишкото решил да стори като ловците, когато се връщат от лов с празна торба.
– Пастире – казал той на Скакалеца, като вече дишал тежко като вол, – виждам, че имаш много хубави зайчета. Ще ми продадеш ли едно?
– Зайчетата ми не са за продан, ни за подаряване – отговорил Скакалеца. – Трябва да се спечелят.
– Ах!… Какво трябва да направя, за да спечеля едно?
– Да ми дадеш назаем лицето си, за да го ползвам за мишена.
– Не те разбирам.
– О, толкова е просто. Ще се упражнявам да стрелям в лицето ти, което е същинско пълнолуние, а носът ще е черната точка в центъра, макар, че е червен.
– Какво! Ах маймуно, как смееш…
– Ех и ти, много жалко. Това ми хрумна.
– Ще видим! Спри с шегите! Колко искаш за един заек?… Какво ще кажеш за хиляда ескалина?

Пиер, без дума да обели, довършил корабчето и започнал да го товари с малки топчета от тополова кора.
– Десет хиляди?
Той присвил рамене.
– Двадесет хиляди?
Той насочил оръдието на корабчето към носа на Мирó.

Господинът разбрал, че сделката няма да сполучи. Рекъл си „миг на срам бързо се забравя“, пък и в края на краищата, нямало да харчи купища пари, за да се ожени за хубавата като летен ден принцеса.
– Е, тогава ще ми дадеш ли едно от твоите зайчета?
– Да господине, веднага щом уцеля малката черна точка.
– Така да е! – казал той. – Но побързай. После попил потта от челото си и застанал на желаното разстояние.

Докато зайчетата хрупали трева, подскачали и играели на криеница, Пиер добре се забавлявал да обстрелва с цял куп топченца лицето на големия господар. От ударите кожата му заприличала на решето.

Проклетият Скакалец понякога се целел в дясното око, понякога в лявото, понякога в устата – но никога в носа.
– Улучи! – извикал господарят на Нивел.
– Боже, не успях.
– Успя!
– Ако лъжеш, няма да играя вече!

След четвърт час мунициите свършили, Пиер дал едно от зайчетата и господарят потеглил.

Не бил изминал и един хвърлей, когато прозвучала свирката. Буф! Заекът скочил на земята.
– Тук, Мирó, тук! – се развикал господарят на Нивел на кучето, за да поеме по следата.

Но вместо да се подчини, Мирó хукнал с всички сили и избягал, та от тук излязла поговорката:

Господарят се завърнал в палата с кратко изживения си срам и не споменал на никой за стрелбата по мишена.

В чест на цялата история, хората в Нивел поставили желязна статуя на кулата Света Гертруд и всеки може да я види как удря на всеки кръгъл час с чук.

Нека аз да ида – кротко предложила принцесата. – Струва ми се, че няма да се върна с празни ръце.
– Иди, дъще моя – съгласил се кралят. – Спаси честта на трона и докажи на всички, че не си дошла на този свят, за да се ожениш за майстор на дървени обувки, да му се не види!

Няколко часа по-късно, Малкия Пиер видял да се задава млада хубавка млекарка с дървени обувки, червена пола, черно жакетче и бяла престилка. На главата си носела кана, или за да е по-ясно медна кана, която светела на слънцето сякаш е от злато.

– Това е нещо ново – си казал той и свирнал да събере зайчетата си.

Когато наближила, принцесата подвикнала със звънлив глас:
– Искаш ли мляко?
– Хей, хубава млекарке, продай ми за едно су – казал Малкия Пиер, на когото играта се харесала и не виждал защо и той да не поиграе.
– С удоволствие, добри пастире.

Мнимата млекарка наляла мляко в капачето на каната и го подала на Скакалеца.
– Колко хубавки бели зайчета! – възкликнала тя, като се престорила на изненадана. – Дай ми едно.
– Зайчетата ми не са за продан, моме. Могат само да се спечелят.
– И как да си спечеля едно?
– Срещу целувка за пастира.

Потресена от това нахалство, принцесата едва не се издала, но бързо съобразила – дребосъкът вярва, че приказва с някой като него, следователно претенциите му не са по никакъв начин обидни и ще си останат без последствия. Та, ако изобщо някога е имало невинна целувка – била именно тази, защото нямало друг начин да се отърве от бедния пастир.

И така, цялата поруменяла тя подала буза и своята престилка, а после хукнала като стрела, понесла зайчето и каната с мляко.

Не изминала стотина крачки, буф! Зайчето изскочило от престилката ѝ. Принцесата успяла да го хване във въздуха, но то дращело тъй силно, че се видяла в чудо и го пуснала.

Час по-късно Скакалеца прибрал в двореца заешкото стадо.

– Няма да успее да преметне старо куче като мен – казал кралят. – Утре е последният му ден. Сам ще ида и ще видим кой ще остане с празни ръце.

На следващия ден Малкия Пиер видял в далечината някакъв монах да язди магарето си. Да срещне божи човек на един хвърлей от манастира Ла Камбр му се видяло най-нормално, но за всеки случай си събрал зайчетата.

Щом монахът наближил, Скакалеца свалил шапката си и благочестиво се прекръстил. Добрият отец му дал благословия. Малкия Пер забелязал, че качулката му била спусната ниско, уж да се предпази от слънцето.

– Какво правиш тук, момчето ми? – попитал монахът, който май се опитвал да преправи гласа си, както криел лицето си.
– Нали виждаш, отче, паса си стадото.
– Ах! Ти си бил пастир!
– Да пастир като вас, Ваше Преподобие, като краля, нашия господар или като светия отец Папата, само дето моето стадо е от зайчета.
– Много хубави малки зайчета, да му се… Ще ми продадеш ли едно?
– Познах те, въпреки прикритието – си казал Малкия Пиер тихичко.

А после със силен глас:
– Ваше преподобие, зайчета ми не са за продан, ни за даване. Могат само да се спечелят.
– И как може да се спечелят?
– Както Небесата, Ваше преподобие, със скромност. Ако получите добрината да помолите нашия свети отец папата, как ще го направите?
– Ще се простра в краката му.
– И после?
– После благочестиво бих целунал краката му.
– Ами добре синко, ето ги и моите.
– Проклет да си! – изкрещял последния.

Но бързо размисли и се спрял. Точно както господарят на Нивел, той предложил злато, молил се и призовавал всичките светци от рая. Малкия Пиер не щял да чуе и дума.

Кралят трябвало да слезе, да се поклони дълбоко и да целуне дървените обувки на малкия наглец. След унизителната церемония прибрал зайчето в джоба на расото и отново яхнал своето магаре.

Едва изминал един хвърлей и буф! Зайчето изскочило от джоба му. Кралят скочил от магарето и хукнал след него, но за беда се оказал в средата на дълбока кална локва. Върнал се в двореца с вид, в който липсвало всякакво достойнство, да му се не види!

За последен път Малкия Пиер прибрал стадото в двореца и влязъл в тронната зала да се представи със зайчетата пред краля.

– Господарю… – започнал Скакалеца.

Но внезапно бил прекъснат от силен шум. Вратата се отворила и принцесата се втурнала с вик:
– Пръстенът ми! Откраднаха ми пръстена!
– По-тихо – казал кралят, – ще ни проглушиш ушите!

После се обърнал към Малкия Пиер, доволен, че намерил начин да се отърве от него, защото изобщо не го искал за свой зет:
– Справи се отлично с първото си изпитание, но кралят трябва не само да ръководи своите подчинени, а и да ги пази. Да видим как ще се оправиш. Пръстенът на дъщеря ми е откраднат. Давам ти три дни, за да заловиш крадеца.
– Как изглежда този пръстен? – попитал Скакалеца.
– Той е златен и има диамант с големина на грахово зърно – отговорила принцесата, но този път го гледала без капчица презрение.
– На работа, Дребосък! – добавил владетелят, като потривал радостно ръце. – И за да може успешно да се справиш, заповядвам да получиш собствени покои в двореца и да бъдеш обслужван също като мен. Не искам някой да ме обвинява, че съм направил лош избор.

Настанили Скакалеца в чудесен апартамент и му поднесли вечеря. Обслужването не било съвсем като на краля, защото зад гърба му имало само един прислужник, но вечерята била великолепна, и се обзалагам, че такава ти самият никога не си опитвал, даже и в неделя на Кермесе.

Малкия Пиер бил човек с вкус и си облизал пръстите. Започнал да си мисли, че на професията крал не ѝ липсват удоволствия и ако всяка вечер хапваше така, бузите му биха станали хубави и розови като на по-големите му братя.

На следващия ден излязъл на разходка и поел към Дупката на дявола, но не срещнал старата жена.
– Ех! – си казал, – Май ще се наложи сам да се справя. Трябва да се търси, за да се намери.

На обяд се върнал в палата с апетита на ловец, защото честичко си спомнял за последната вечеря. Като истински фламандец сметнал, че ако не успее да се ожени за принцесата, поне ще получи удоволствието от три прекрасни обяда. Обядът, както е по обичая, бил дори по-хубав от снощната вечеря.

Щом Малкия Пиер излапал и последния залък се провикнал силно:
– Това е първият! – и отрил устата си със салфетката.

При тези думи, слугата, който го обслужвал трепнал. Точно този калпазанин, заедно с един от своите другари, бил откраднал пръстена.

На следващия ден, Скакалеца претършувал двореца и проучил всички, но не успял да открие крадеца. Без да губи и капчица кураж, седнал пред масата точно навреме и отдал дълбока чест на разкошната трапеза. Когато свършил, казал:
– Ето го и втория! – и цъкнал с език.

Слугата, който бил не друг, а вторият крадец, побелял от страх и изпуснал цяла купчина чинии.

– Ще ида да изпуша една лула при моите зайци – решил Скакалеца. – Може пък да ми подскажат някаква идея, да му се не види! – завършил с любимата реплика на краля.

Докато Малкия Пиер играел със своите зайчета, много разтревожени, крадците се съветвали един с друг какво да правят.

Дали не било по-добре да си признаят всичко, преди насила да ги принудят да пропеят? От друга страна, сигурно ли е, че Дребосъка е магьосник?

За да проверят, решили да го подложат, според тях, на най-убедителното изпитание. Пъхнали пръстена в топче хляб и го дали на един огромен пуяк, който гордо крачел между патици, пилета и пуйки, също като новия ни асистент в процесията Тялото Христово.

– Ако реши да търси там – си казали, – значи е магьосник, защото няма по-скришно място от това.

Щом оставил заешкото стадо, Малкия Пиер отишъл при големия пуяк. През живота си не бил виждал такова нещо.
– Хей, Пуяко! – му викнал. – Колко хубаво изглеждаш! Какво ще кажеш утре с тебе да вечерям?
– Клю! Клю! Клю! – отговорил господин Пуяк доверчиво.
– Добре, ще те лаская. Ще поискам червено герданче за врата ти веднага.

Крадците чули всичко, но разбрали думите съвсем погрешно и повярвали, че е магьосник.

Те паднали на колене и разтреперани му казали:
– Виждаме, че знаеш всичко господине, но за бога, не ни погубвай!
Пиер подскочил като истински скакалец.
– Какво знам? – попитал той.
– Как какво! Знаеш, че дадохме на пуяка да глътне откраднатия пръстен.

Това неочаквано разкритие изумило Малкия Пиер, но се взел в ръце веднага.
– Ах, мошеници! – казал със строг мъжествен глас. – Мислехте, че можете да ме измамите! Нищо не можете да скриете от мен, от мен… но съм добър и след като сами признахте всичко, ще ви простя. Махайте се от очите ми.

Малкия Пиер грабнал пуяка и веднага се явил пред краля.
– Ваше Величество – казал той, – ето го крадеца.
– Кой? Пуякът?
– Той самият.
– Бре! Винаги съм казвал, че свраките са крадливи … но на пуйките вечно съм се доверявал… Но сега, в двора..
– Ваше Величество сам ще види истината.
Горкият Пуяк бил екзекутиран без повече приказки. Пръстенът бил в неговото тяло.

Няма спор, че птицата била съвсем невинна и този случай пак доказва, че за хората не бива да се съди по външния им вид.

– Злодей! – извикал кралят. – Ще те излапам на вечеря. Каня те и теб Дребосък, но този път ще се държа сериозно.

Вечерята била великолепна – същинска трапеза за годеж. Всички придворни дами и господа били поканени. Изпили казан и половина бира от Льовен и завършили с пет казана фаро от Брюксел. Пуйката, щедро напълнена с кестени, била невероятно вкусна. Малкия Пиер бил много издокаран и изглеждал наистина добре.

Принцесата решила, че в Малкия Пиер няма нищо неприятно, а кралят от своя страна не виждал вече в него нищо зло.
– Скакалеца би трябвало да е магьосник – си казал. – Ако е така, няма да придирям дървените му обувки и ще му дам дъщеря си за жена! За пръв път ще видим как на трона ще се възкачи истински магьосник. А дотогава, ще разберем…

Кралят тихичко прошепнал нещо на слугата си и той излязъл.

За десерт поднесли две захлупени чинии. В едната бил поставен пръстена на принцесата и Малкия Пиер ѝ го поднесъл на колене. Тъкмо да разберем какво имало в другата, когато кралят извикал:
– Стоп! – и се обърнал се към Скакалеца. – Ти си магьосник, отгатни какво има под похлупака.
– Този път съм изгубен – си казал Малкия Пиер. Жално погледнал чинията и казал със силен глас:
– Бедни Скакалецо, къде ли ще те видя?
– Същински чародей! Нищо не пропуска! – се провикнал монархът и така силно го плеснал по рамото, че и вол би се повалил.

Отхлупили чинията и с удивление Малкия Пиер видял, че вътре наистина имало скакалец.

Е, тъй като си истински магьосник – се провикнал кралят, изпълнен с възхищение и фаро, – накрая ще те помоля да напълниш три чувала с шарлатани.

– Ох, ох! Този крал е истински досадник, но ще му запуша устата най-накрая – си казал Малкия Пиер, защото смелостта му се разраствала с успеха.

– Три торби с шарлатани, да! – се провикнал той. – Тук ги има в изобилие! Нека торбите да са колкото се може по-големи.

Донесли чувалите и той започнал:

– Първата торба! Имало едно време дребничък обущар, който станал пастир на зайци. Веднъж при него пристигнал господин, който дишал много тежко и поискал едно зайче. Пастирът се съгласил при условие, че господинът даде назаем хубавия си червен нос да го цели с топчета. Господинът се съгласил…

Докато разказвал това, Скакалеца грабнал къшей хляб и с вилицата буф! улучил центъра на мишената.
– Отлично! – викнали придворните. – Господарят на Нивел да влиза в торбата!

Дебеланкото влязъл вътре ужасно разярен. Скакалеца продължил:
– Втората торба! След шишкавия господар се появила чудно хубава млекарка.
– Колко струват зайчетата, момко?
– По една целувка, хубава млекарке.
– Хубавата млекарка подала буза и …
– Какво! Какво се осмеляваш да кажеш?… – се провикнал кралят. – Това не е истина.
– Да, татко – отговорила принцесата съвсем поруменяла.
– В торбата! В торбата! – крещели придворните опиянени и принцесата влязла вътре с цялата си грация.

– Третата и последна торба! – продължил Скакалеца. – Хубавата млекарка била последвана от почитаем монах.
– Дребосък, какво искаш за едно зайче?
– Ти трябва да целунеш..
– Млък! Предавам се! – викнал краля, за да затвори голямата уста на Дребосъка.

Скакалеца поканил на сватбата баща си и двамата си братя. За да изглежда по-добре, те положили специални грижи.

Сватбата била великолепна. За десерт владетелят излапал сам самичък огромна кошница, или ако щете, безчет праскови и умрял от преяждане.

Малкият пастир веднага оглавил придворния съвет. Макар че бил изкарал само седмица чирачество, управлявал страната с рядко срещани мъдрост и умение.

В благодарност белгийците издигнали на ъгъла на улица Шен малка бронзова статуя, точно там където на път за църквата Свети Никола, Пиер напуснал сватбената си процесия и се отбил за малко. В негова памет я нарекли Дребосъка Пикльо.

Като практични хора, които знаят как да съчетават полезното с приятното, жителите на града решили да превърнат статуята в градска чешма. След смъртта на любимия си крал, я преправили от нея да тече вода, тъй както приживе Дребосъка поливал цялата страна с блага.

Всяка година на Кермесе статуята се облича от главата до петите като швейцарска катедрала – с малка двурога шапка, бродирано палтенце, панталонки, малък меч – и да знаете не се скъпим, защото заради Дребосъка, Белгия е най-първата страна в света, бог да я благослови!