Наскоро окапаха листата на дърветата и сутрин по тревата взе да пада ледена слана. Седемте джуджета – Дългобрадко, Смехурко, Кривозъбчо, Куцук-Куцук, Рошлю, Мустакатко и Лаком Шишко, се прибраха в къщичката си, препълнена със зимнина. Само в добро време те излизаха да се припичат на топлото есенно слънце.
Щом мина Димитровден, на следната седмица сняг покри гората. Оттогава джуджетата седяха покрай огнището, разказваха си приказки, пееха песнички, играеха весели игри или пък се занимаваха с домашна работа. И не усетиха кога дойде средата на зимата.
Един ден Дългобрадко извика на братята си:
– Ей, знаете ли, че утре е Нова година, а пък ние още нямаме сурвачки!
– Вярно! Вярно! – развикаха се и другите. – Нали утре в манастира ще ни чакат да ги сурвакаме, както всяка година.
Тогава Смехурко скочи и заяви:
– Аз ще ви намеря сурвачки. Знам на едно място дрянов храст с чудесни клончета.
– Ама да не е далече, да се изгубиш из гората? – попита Дългобрадко загрижено.
– Аз знам пътя и довечера рано-рано съм тук със седемте сурвачки – провикна се Смехурко.
Той облече кожуха си, дръпна качулка на глава, нарами брадвичка и излезе навън.
Но докато стигне до храста и отсече клончетата, се спуснаха облаци, заваля сняг и скоро вятърът се превърна в люта виелица. Смехурко едва стигна назад до средата на пътя, натоварен със сурвачките и брадвата. Пътеките бяха засипани, издигаха се вече и преспи. Той разбра, че не ще може да се върне у дома, и потърси място за нощуване. Намери дълбока хралупа в едно дебело дърво. Влезе в хралупата, запуши входа с една голяма суха дъбова кора и я подпря отвътре с брадвата. Съблече кожуха, загърна се в него и се приготви да нощува.
На сутринта бурята беше утихнала. Смехурко излезе, грабна сурвачките и пое към дома. По пътя подскачаше из преспите и весело се смееше:
„Какъв ли страх са брали тази нощ за мене братята ми!“ – мислеше той.
Но когато стигна до дъба пред къщата, спря и се огледа.
„Бре, да се не види! Къде е нашата къща? Дали не съм сбъркал пътя?“ – зачуди се той.
До дъба, тъкмо на мястото на къщичката им, се издигаше висока снежна пряспа.
„Сигурно виелицата е затрупала братята ми! – помисли той. Погледна нагоре и видя, че над пряспата се вие стълб дим. – Тука са! Живи са! – извика той радостно. – Щом пуши, те ще имат и дърва да се топлят. Ами как да им помогна сега?“
Смехурко свали товара и се замисли:
„Чакай, ще питам Зайко, той е по-хитър, може да ме научи нещо“.
Но Зайко го нямаше. Той беше излязъл някъде в гората.
„Тогава ще потърся Катеричката!“ – реши Смехурко и се покатери по дървото. Горе, в един прогнил клон на Зайковото дърво, спеше Катеричката. Смехурко се наведе над дупката ѝ и извика:
– Ей, кумичке, спиш ли? Я излез по-скоро!
– Кой е? Кой ме буди толкова рано? – обади се Катеричката.
– Аз съм, Смехурко. Излез, Катеричке! Нашите тази нощ ги затрупала пряспа…
Катеричката изскочи.
– Не бой се, Смехурко, ще я наредим.
– Ами как? – проплака Смехурко.
– Тази работа ще я свърши Глигана. Отивам да го повикам.
И без да дочака отговор, тя се стрелна между дърветата. Смехурко слезе. Долу го чакаше Зайко.
– Какво е станало бе, Смехурко? Къде побягна Катеричката?
– Ох, Зайко, не питай – тази нощ пряспа затрупала нашите. Бях в гората за сурвачки. Спах в една хралупа. Катеричката отиде да вика Глигана да помага.
– Чакай! – изврещя Зайко. – Аз пък ще доведа Елена. Той ще рине с големите си рога… Ей сега го срещнах.
Припна и Зайко да доведе Елена. Не мина час и пред пряспата бяха и Елена, и Глигана. Елена вървеше напред и отваряше път с широките си рога, а след него Глигана доразриваше и отваряше пътеката. Катеричката пък се качи на дъба, наведе се над комина и викна с все сила:
– Ей, Дългобрадко, Куцук-Куцук, Шишко, не бойте се! Помощ иде! Отваряме ви! Тук сме всички! Ту-у-ук!…
След малко се показа и вратата, а на вратата – джуджетата. Те се смееха и плачеха от радост.
– Кажете, как да ви се отплатим? – питаше ги Дългобрадко.
– Грух! Грух! Грух! – отвърна Глигана. – Не искам отплата, нали сме съседи, да си помагаме в нужда…
– Меее! – обади се и Елена. – Работа ли беше това: тъкмо си направих утринната гимнастика…
– Не, не бива така! – настояваше Дългобрадко и викна на Рошко: – Я, донес моркови, да почерпим помагачите!
И той раздаде и на четиримата по китка пресни моркови.
Към обяд братята бяха вече в манастира. Дядо игумен ги посрещна много зарадван.
– Бре, човечета, живи ли сте? – викна им той. – Тази утрин проклетата му клюкарка, Свраката, пуснала мълва по гората, че пряспа ви затрупала… Тъкмо се стягахме да дойдем да ви помогнем.
– Който има верен брат, дядо игумене, и добри съседи, и под пряспата жив излиза! – засмя се Дългобрадко и пръв вдигна сурвакницата да сурвака.
След малко джуджетата развеселени тръгнаха обратно към дома, натоварени кой с кравай, кой с наденица или торба орехи на гърба.
КРЕДИТ: „Джуджетата под пряспата“ – Георги Райчев; КОРИЦА: Старинна пощенска картичка, 1908 Германия;