Вълшебни приказки

Дивите лебеди

Препоръчва се за възраст над 5 год.
28мин
чете се за

Далече, далече, там, където лястовиците отлитат, когато тук дойде зима, живееше един крал със своите единайсет сина и една дъщеря, на име Елиза. Единайсетте братя бяха принцове и ходеха на училище със звезди на гърдите и саби на кръста. Те пишеха на златни плочи с диамантени моливи и умееха прекрасно да четат и рецитират – от пръв поглед личеше, че са принцове. Сестра им Елиза седеше на малко столче от огледално стъкло и имаше книга с картинки, която струваше колкото половин кралство.

О, децата живееха чудесно, но това не продължи дълго! Баща им, кралят на държавата, се ожени за една зла кралица, която постъпваше много лошо с децата. Те усетиха това още първия ден. Целият палат беше препълнен с хора, а децата си играеха „на гости“. Но вместо да получат както друг път излишните ябълки и сладкиши, тя сипа пясък в една чаена чаша и им рече да си представят, че това е торта.

Седмица по-късно тя отпрати малката Елиза на село при един селянин и жена му, а после наговори на краля толкова лъжи за младите принцове, че баща им спря да се грижи за тях.
– Летете по белия свят и сами се оправяйте! – прокле ги злата кралица. – Летете като големи птици без глас!
Но тя не можа да им навреди колкото ѝ се щеше, защото те се превърнаха в прекрасни диви лебеди. Излетяха със странен крясък през прозореца на палата, преминаха над парка и после над гората.

Беше рано сутрин, когато прелетяха над стопанството, където спеше сестра им Елиза. Те дълго кръжиха над покрива, протягаха шии и пляскаха с криле, ала никой ни ги чу, ни ги видя, затова продължиха нататък. Издигнаха се високо над облаците, прелетяха широкия свят и пристигнаха в огромна мрачна гора, която стигаше досами морския бряг.

Клетата малка Елиза си играеше в стаята с един зелен лист – нямаше други играчки. Тя проби дупчица в листа и погледна през нея към слънцето. Стори ѝ се, че вижда ясните очи на братята си, а щом топлият слънчев лъч огря лицето ѝ, тя си спомни техните целувки.

Дните се нижеха едни и същи. Вятърът люлееше розовите храсти и шептеше на розите:
– Кой може да е по-красив от вас!
Но те поклащаха глави и отвръщаха:
– Елиза.
В неделя, когато стопанката присядаше пред къщата да почете псалтира, вятърът отгръщаше страниците и шепнеше на книгата:
– Кой може да е по-благочестив от вас?
– Елиза – отвръщаха псалтирът и псалмите.
И това беше чистата истина.

Когато навърши петнайсет години, Елиза се прибра у дома, но щом кралицата видя красотата ѝ, ужасно се ядоса и я намрази. С радост би превърнала и нея в див лебед като братята ѝ, но не смееше веднага, защото кралят искаше да види дъщеря си.

Рано сутринта кралицата влезе в банята от мрамор, украсена с меки възглавници и чудни килими. Взе три крастави жаби, целуна ги и каза на първата:
– Когато Елиза дойде в банята, седни на главата ѝ, та да оглупее като теб. Седни на челото ѝ – рече тя на втората, – за да погрознее като теб и баща ѝ да не я познае! – Накрая прошепна на третата: – Седни на сърцето ѝ, за да стане зла и да страда!
Кралицата пусна краставите жаби в чистата вода и тя в миг позеленя. После повика Елиза, съблече я и я накара да се потопи във водата. Тогава първата жаба легна в косата ѝ, втората на челото, а третата на гърдите ѝ, но Елиза сякаш не ги забеляза. Когато се изправи, три червени мака останаха да плуват във водата. Ако жабите не бяха омагьосани от кралицата, щяха да се превърнат в три алени рози, но при все това щом докоснаха девойката, на часа се превърнаха в цветя. Елиза беше твърде чиста и невинна, за да има над нея магията власт.

Щом видя това, злата кралица я намаза със сок от орехи, за да ѝ почерни кожата, натри лицето ѝ със смрадливо мазило и така сплъсти прекрасната ѝ коса, че беше невъзможно да се разпознае хубавата Елиза.

Когато я видя баща ѝ, много се уплаши и обяви, че това не е дъщеря му. Никой не каза, че я познава, освен вързаното куче на двора и лястовиците, но те бяха животни и не можеха да говорят.

Разплака се горката Елиза и се сети за своите братя, които бяха изчезнали. Покрусена, тя се измъкна от замъка и цял ден вървя през поля и блата. Накрая навлезе в обширна гора. Не знаеше къде иска да иде, но сърцето ѝ се късаше от мъка и силно копнееше за своите братя, които сигурно като нея бяха прокудени нейде по света и тя реши да ги намери.

Скоро, щом навлезе в гората, се спусна нощта и тя изгуби пътя. Тогава легна на зеления мъх, изрече вечерната си молитва и отпусна глава на един дънер. Беше тъй тихо, въздухът тъй мек – навред в мъха и тревата блестяха стотици светулки със зелен пламък. Тя нежно докосна клоните с ръка и светещите буболечки се зарониха като падащи звезди.

Цяла нощ тя сънува братята си – пак бяха деца, играеха заедно, пишеха с диамантените си моливи по златните плочи и разглеждаха чудните рисунки на книгата, която струваше половин кралство. Но този път не пишеха чертички и букви както преди, а описваха благородните дела, които бяха извършили и разказваха за всичко видяно и преживяно. Картинките в книгата бяха оживели. Птиците пееха, хората излизаха от книгата и говореха с Елиза и братята ѝ, но обърнеше ли се страницата, те се връщаха по местата си, за да не се объркат картинките.

Когато се събуди, слънцето се беше вдигнало нависоко. Всъщност тя не можеше да го види, защото дърветата бяха разперили нагъсто клони, но тук-там слънчевите лъчи проблясваха като златни цветя през листата. Ухаеше тъй свежо и птичките опитваха да кацат по раменете ѝ. Тя дочу да се плиска вода – множество ручеи се вливаха в езеро с най-прекрасното пясъчно дъно на света. Обграждаха го гъсти храсталаци, но на едно място елен беше отворил широка пролука и оттам Елиза стигна до водата – кристално чиста и прозрачна. Ако вятърът не полюшваше клоните, тя щеше да реши, че са изрисувани по дъното – всеки листец се отразяваше ясно, както осветените от слънцето, така и другите, които бяха в сянка.

Огледа се във водата и ахна – лицето ѝ беше кафяво и грозно, но щом се изми, бялата ѝ кожа светна отново. После се съблече и влезе в хладните води. По-прекрасна кралска дъщеря нямаше на света.

„По-прекрасна кралска дъщеря нямаше на света.“

Тя се облече и сплете дългите си коси. Загреба от бълбукащия извор шепи вода и пи до насита. После продължи навътре в гората, без да знае накъде. Спомни си своите братя, спомни си добрия Господ, който със сигурност нямаше да я изостави. Той накара дивата ябълка да израсте и да засити глада ѝ, той я заведе при това дърво, отрупано с плодове. Тя похапна, подпря натежалите клони да не се счупят и навлезе в най-тъмната част на гората. Беше тъй тихо, че чуваше своите стъпки, чуваше как всеки сух лист се мачка под краката ѝ. Нямаше ни една птичка, ни един слънчев лъч не можеше да пробие гъстите клони на дърветата. Високите им стволове растяха толкова наблизо, че погледнеше ли напред, ѝ се струваше, че сякаш е оградена с гъста решетка от дебели греди. О, за пръв път се чувстваше толкова самотна.

Нощта беше мрачна. Ни една светулка не проблясваше в мъха. Покрусена, тя легна да спи. Тогава ѝ се стори, че клоните над нея се разтварят и Господ я поглежда с добрите си очи, а над главата и раменете му надзъртат мънички ангелчета.

Сутринта, когато се събуди, не знаеше дали е сънувала или наистина е било така.

Тя продължи нататък, но само след няколко стъпки срещна възрастна жена, която носеше кошница с горски плодове и ѝ даде да похапне. Елиза я попита дали не е виждала единайсет принца да яздят в гората.
– Не – отвърна жената, – но вчера видях единайсет лебеда със златни корони на главите да плуват ей там долу по реката.
Тя поведе Елиза по склона. Долу се виеше реката, а дърветата по брега протягаха едно към друго разлистени клони. Там, където не можеха да се допрат поради естествения си растеж, бяха измъкнали корени над земята, за да се наклонят над водата и да сплетат клоните си.

Елиза се сбогува с жената и пое по течението, което я отведе на обширен, открит бряг.

Прекрасното море се простираше пред младото момиче, ала ни платно, ни лодка се виждаше. Как да продължи нататък? Тя се взря в многобройните камъчета по брега, полирани от вълните. Камъчета, желязо, стъкло – всичко беше огладено и оформено от водата, много по-нежна и от нейната ръка.
– Вълните ги търкалят неуморно – рече си тя, – докато всяко ръбче се оглади. И аз ще бъда тъй неуморна в целта си. Благодаря за урока, бляскави морски вълни. Сърцето ми подсказва, че ще ме заведете при скъпите ми братя. Това е знак Божи!

Единайсет бели лебедови пера лежаха на изхвърлените водорасли. Тя ги събра в букет, осеян с капчици – роса или сълзи – никой не знаеше. Пуст беше брегът, но тя не беше самотна, защото морето безспир се менеше – само за няколко часа то се промени повече пъти, отколкото някое езеро за цяла година. Долетя грамаден черен облак и морето сякаш рече: „Мога да съм мрачно.“ После духна вятър и вълните побеляха. А когато облаците се обагриха в червено и вятърът замря, то заприлича на листенца от рози. Ту ставаше зелено, ту бяло, но колкото и да застиваше, винаги нежно плискаше на брега – водата се надигаше леко като гърдите на спящо дете.

Точно преди слънцето да залезе, Елиза забеляза единайсет лебеда със златни корони на главите да приближават сушата. Те се носеха един подир друг като дълга бяла панделка. Елиза изкачи склона и се скри в храсталака. Лебедите кацнаха и запляскаха с грамадните си бели криле.

Щом слънцето потъна във водата, внезапно перушината на птиците се смъкна и там застанаха единайсет прекрасни принца, братята на Елиза. Тя силно извика, защото ги позна, макар и много променени. Почувства че са те и се хвърли в прегръдките им, като повтаряше едно след друго имената им. А те, щом видяха скъпата си сестричка, тъй красива и пораснала, ужасно се зарадваха. Плачеха и се смееха и скоро всички осъзнаха колко жестока е била мащехата им към тях.

– Денем, докато слънцето свети на небето, ние летим като диви лебеди, но щом залезе, възвръщаме човешкия си вид. Затова по залез винаги трябва да имаме твърда почва под краката си, защото ако се превърнем в хора, докато летим, бездната ще ни погълне. Отвъд морето се простира хубава като тази земя, но пътят дотам е много дълъг. В безбрежното море, което трябва да прекосим, няма остров, където да пренощуваме, освен една малка скала в средата. Толкова е малка, че едва стига да кацнем и да стоим един до друг. Ако морето е бурно, вълните се издигат високо над нас, но сме благодарни на Бога и за това. Там нощуваме като човеци, иначе щеше да е невъзможно да се връщаме в скъпата си родина, защото само през двата най-дълги дни в годината можем да долетим тук и да останем единайсет дни. Прелитаме грамадната гора, за да видим палата, където сме родени и където живее баща ни, да видим високата църковна кула, където е погребана мама. Тук ни се струва, че дърветата и храстите са свързани с нас, тук растат розите в равнините, както ги помним от детството си, тук въглищарят пее старите песни, на които танцувахме като деца, тук е нашата татковина, тук ни тегли и тук те намерихме, скъпа сестричке! Можем да останем само още два дни, после трябва да прекосим морето и да се върнем до чудесната страна, където живеем, но уви, тя не е нашата родина. Как да те вземем с нас? Нямаме ни кораб, ни лодка.
– Как мога да ви спася? – попита сестрата.
И те продължиха да говорят почти цяла нощ – дремнаха само няколко часа.

Елиза се събуди от шума на лебедови крила. Братята ѝ пак бяха преобразени, закръжиха на широки кръгове и скоро отлетяха нанякъде. Но един от тях, най-малкият, остана. Лебедът отпусна в скута ѝ глава и запляска с белите си крила. Денят прекараха заедно. Привечер другите се завърнаха и щом слънцето изчезна, пак се превърнаха в хора.
– Утре отлитаме и няма да се върнем цяла година. Не можем да те оставим сама! Смееш ли да дойдеш с нас? Раменете ми са достатъчно силни да те пренеса през гората, крилете ни са достатъчно мощни да прелетим с теб над морето.
– Да, вземете ме с вас! – възкликна Елиза.
През нощта те изплетоха мрежа от върбова кора и жилава тръстика – голяма и здрава. Елиза легна в нея. Когато слънцето се показа и братята се превърнаха в лебеди, подхванаха мрежата с клюнове и се издигнаха високо в облаците със сестра си, която още не се беше събудила. Слънчевите лъчи грееха право в лицето ѝ, затова един лебед се издигна над нея да ѝ пази сянка с широките си криле.

Когато Елиза се събуди, вече бяха далече от сушата. На нея ѝ се стори, че още сънува, толкова странно беше, че се носи високо над морето. До нея лежеше клонче зрели плодове и връзка вкусни корени. Беше ги оставил нейният най-малък брат и в благодарност тя му се усмихна, защото знаеше, че точно той лети над нея и ѝ прави сянка с криле.

Летяха тъй високо, че първият кораб, който видяха, приличаше на чайка по вълните. Зад тях се простираше грамаден облак като планина. Върху него Елиза забеляза сянката на себе си и единайсетте лебеда – стори ѝ се огромна като картина, от която по-прекрасна не бе виждала. Но щом слънцето се издигна и облакът остана назад, сянката се стопи.

Цял ден лебедите летяха стремглаво като стрели и все пак се движеха по-бавно от друг път, защото носеха сестра си. Нощта наближаваше, задаваше се буря. Ужасена, Елиза видя как слънцето се спуска надолу, а самотната скала още я нямаше. Стори ѝ се, че лебедите заудряха още по-мощно с криле. Уви! Тя беше виновна, че не можеха да летят достатъчно бързо. Щом слънцето залезеше, те щяха да се превърнат в хора, да паднат в морето и да се удавят. С цялата си душа тя се помоли на Бога, но скалата още я нямаше. Бесните пориви на вятъра предвещаваха буря. Черни облаци ги застигнаха и надвиснаха над главите им като страховита грамада, от която зашибаха дъждовни капки като олово, светкавици озариха небето.

„Черни облаци ги застигнаха и увиснаха като страховита грамада.“

Слънцето докосна ръба на морето. Сърцето на Елиза заблъска лудо в гърдите ѝ. Лебедите се стрелнаха внезапно надолу, тъй бясно, че тя си помисли, че падат… но ето – отново летяха. Слънцето потъна наполовина в морето и за пръв път тя забеляза малката скала – не по-голяма от тюлен, подал глава над водата. Слънцето тъй бързо залязваше – заприлича на звезда. В този миг кракът ѝ докосна твърда земя. Слънцето угасна като последна искрица на горящ къс хартия. Братята ѝ застанаха плътно до нея – мястото едвам стигаше. Вълните яростно блъскаха скалата и ги обливаха като порой. Небето пламна от безспирни светкавици, бурята бушуваше и една след друга отекваха безброй гръмотевици. Братята и сестрата се хванаха за ръце и запяха химн, който им донесе смелост и утеха.

Когато пукна зората, въздухът беше чист и спокоен. Щом изгря слънцето, лебедите излетяха с Елиза от скалата. Долу морето още бушуваше. Когато се издигнаха нависоко, бялата пяна върху мрачните зелени вълни им заприлича на плуващи лебеди.

Щом слънцето се издигна високо, Елиза забеляза да плават в ефира пред нея блестящи заледени планини. Насред тях се простираше замък, дълъг цяла миля, с внушителни колонади, една над друга. Под него се люлееха палмови горички и прекрасни цветя, грамадни като воденични камъни. Тя попита лебедите там ли отиват. Те поклатиха отрицателно глави, защото тя виждаше прекрасния, непрестанно променящ се замък на Фатаморгана, където човешки крак не смее да стъпи. Елиза още се взираше в него, когато планините, горите и замъка се разпръснаха и вместо тях се извисиха двайсет внушителни църкви, всяка равна на другите, с високи кули и островърхи прозорци. Счуха ѝ се звуци на орган, но това беше музиката на морето. Вече бяха съвсем близо до църквите, когато пред очите ѝ се превърнаха във флотилия кораби, които пореха вълните под нея. Отново погледна надолу и сега видя само мъгла, която се плъзгаше над водата. Да, пред погледа ѝ всичко безспир се променяше. Най-сетне пред нея се откри истинската страна, където отиваше. Издигаха се прекрасни сини планини, покрити с кедрови гори, видя красиви градове и китни села. Много преди слънцето да залезе, тя стъпи на скалата пред една дълбока пещера, обрасла с пълзящи растения, които я покриваха като пъстър килим.

– Да видим тази нощ какво ще сънуваш! – рече най-малкият ѝ брат, докато ѝ показваше нейната спалня.
– Ще ми се да сънувам как да ви спася! – отвърна тя.
Тази мисъл толкова я беше завладяла, че от все сърце пламенно се помоли на Бога за помощ – дори и в съня си продължи да се моли. Стори ѝ се, че се издига високо в облаците, чак до палата на Фатаморгана и феята идва да я посрещне, сияеща и прекрасна, и все пак приличаше толкова много на старицата, която ѝ даде диви ягоди в гората и ѝ каза за лебедите със златни корони.
– Братята ти могат да бъдат спасени – рече тя, – но ти трябва да имаш достатъчно упорство и смелост, точно както вълните, които са по-нежни и от твоите пръсти, но изглаждат твърдите камъни. Ала те не изпитват болката, която ти ще изпиташ. Те нямат сърце, няма да изстрадат мъките, които ще трябва ти да издържиш. Виж тази коприва в ръката ми! Тя расте край пещерата, където спиш. Трябва да береш от нея или от копривата в гробището, макар че кожата ти ще се израни и изприщи ужасно. Ще стъпчеш стръковете с крака и от полученото влакно ще изплетеш единайсет ризи с дълги ръкави. Щом си готова, ще метнеш ризите по лебедите и магията ще се разтури. Но запомни – от мига, в който започнеш, до мига, в който си готова, дори да изтекат години, не бива да говориш. Първата дума, която промълвиш, като нож ще прободе сърцата на твоите братя. Животът им зависи от теб!
Елиза протегна ръка и докосна копривата. Като жив пламък тя я опари и девойката се събуди.

Навън беше ден и до постелята ѝ лежеше китка коприва, същата като в съня ѝ. Тя се свлече на колене и благодари на Бога. После излезе пред пещерата и се захвана за работа.

С нежните си пръстчета тя сграбчи противната коприва – жареше като огън. Огромни мехури изприщиха нейните длани, но и да страдаше, щеше да спаси своите братя. Стъпка с боси крака набраните стръкове и зелените влакна, които получи, започна да пресуква на прежда.

По залез слънце братята ѝ се върнаха. Мълчанието ѝ ги стресна – помислиха, че това е нова магия на злата мащеха. Но когато видяха разранените ѝ ръце, разбраха, че сестра им го прави за тях. Най-малкият брат се разплака и там, където сълзите му паднаха, болката се стопи, изгарящите мехури изчезнаха. Цяла нощ тя работи, защото нямаше да има покой, докато не спаси милите си братя. На другия ден те отлетяха и тя остана сама, но времето никога не беше летяло тъй бързо. Щом първата риза стана готова, тя се захвана за втората.

Един ден планината се огласи от ловджийски рогове. Звуците приближаваха и девойката се изплаши. Чу лая на кучетата и се хвърли към пещерата. Бързо върза снопа коприва, която беше набрала и седна отгоре му. В този миг едно грамадно куче излезе от гъсталака, след него още едно и още, и още. Псетата лудо залаяха и затичаха напред-назад. Скоро ловците се сбраха край пещерата – най-красив от всички беше кралят на тази земя. Той влезе в пещерата при Елиза – през живота си не беше виждал по-красиво момиче.
– Как се озова тук, мило дете! – възкликна той.
Елиза поклати глава – не смееше да проговори, защото от това зависеше живота на братята ѝ. Мушна ръцете си под престилката, за да не види кралят колко много страда.
– Ела с мен! – рече той. – Ти не може да останеш повече тук! Ако си толкова добра, колкото хубава, ще те пременя с кадифе и коприна, ще ти сложа златна корона и ще за живееш като моя кралица в разкошния ми замък.
След тези думи, той я вдигна пред себе си на коня. Тя се разплака, закърши ръце, но кралят рече:
– Искам само да си щастлива! Един ден ще си ми благодарна – и пое с нея през планините, а ловците препускаха подире им.

„Искам само да си щастлива!“

Когато слънцето залезе, пред тях се показа разкошната столица с църкви и куполи. Кралят я поведе към палата, където плискаха грамадни фонтани във високи мраморни зали, а стените и таваните бяха украсени с картини. Но тя нямаше очи за красотата наоколо и безспирно плачеше. Безропотно се остави в ръцете на придворните дами. Те я премениха в кралски одежди, вплетоха в косите ѝ перли, а на изранените ѝ ръце надянаха фини ръкавици.

Щом се изправи в цялото си великолепие, красотата ѝ блесна тъй сияйно, че всички ѝ се поклониха дълбоко. Кралят я избра за своя булка, въпреки че архиепископът поклати глава недоволно и прошепна, че тази горска хубавицата сигурно е магьосница, щом е заслепила всички и е омаяла сърцето на краля.

Но кралят и дума не щеше и да чуе, подаде знак музиката да засвири, поднесоха най-отбрани гозби, край нея затанцуваха прекрасни момичета и я поведоха през уханни градини към удивителни зали. Но на нейните устни нямаше и помен от усмивка – скръбта сякаш я беше завладяла завинаги. Кралят я въведа в мъничка стая до нейните покои. Беше украсена със скъпи зелени килими и много приличаше на пещерата, където доскоро живееше. На пода лежеше снопа коприва, който беше набрала, а от тавана висеше ризата, която вече беше изплела. Един от ловците беше събрал всичко и го беше донесъл, защото нейното занимание му се беше видяло твърде чудато.
– Тук ще се чувстваш като у дома си! – рече кралят. – Тук е това, с което се занимаваше. Сега, в целия разкош, който те заобикаля, сигурно ще ти е забавно да си спомняш старите дни.

Щом Елиза видя ризата и копривата, тъй ценни за нея, на устните ѝ грейна усмивка, руменина обагри лицето ѝ. Каза си, че ще успее да спаси братята си и целуна ръката на краля, а той я притисна до сърцето си и заповяда всички църковни камбани да обявят сватбеното тържество. Безмълвната горска хубавица стана кралица на страната.

Архиепископът прошепна злобни думи в ухото на краля, но те не докоснаха сърцето му. Сватбата трябваше да се вдигне и сам архиепископът трябваше да короняса новата кралица. Със злост и неохота той натисна тесния обръч върху главата ѝ, за да я заболи. Но сърцето ѝ беше стегнато от още по-тежък обръч, скръбта за нейните братя, и тя не усети никаква болка. Устните ѝ не помръднаха, дори една дума би отнела живота на нейните братя. Но в очите ѝ се четеше дълбока любов към доброто и към красивия крал, който стори всичко по силите си да я зарадва. С цялото си сърце тя се стремеше да е все по-добра за него. О, да можеше да му разкаже как страда! Но трябваше да мълчи, да мълчи докато свърши своята работа. Затова нощем тихичко се измъкваше от леглото, влизаше в малката стаичка, украсена като пещера, и плетеше риза след риза. Стигна до седмата и преждата свърши.

Копривата, която ѝ трябваше, растеше в гробището, но как да я откъсне, как да иде там сама?
– О, какво е болката в ръцете ми спрямо мъката в сърцето ми! – рече си тя. – Трябва да сторя това! Господ ще ми помогне!
И с натежало сърце, сякаш върши злодеяние, през една лунна нощ тя се промъкна долу в градината, пресече дългите улици и се спусна по безлюдните алеи към гробището. Там на най-големия надгробен камък тя видя насядали ламии, страховити гнусни вещици. Те смъкнаха дрипите си, сякаш щяха да се къпят, и заровиха дългите си костеливи пръсти в пресните гробове, измъкнаха мъртвите трупове и загризаха плътта им. Елиза мина край тях и те впериха зли очи в нея, но тя изрече молитва, набра голям сноп пареща коприва и я занесе у дома в замъка.

Видя я един-единствен човек – архиепископът. Докато другите спяха, той стоеше буден. Ето, прав излезе в своите съмнения – кралицата не е онази, на която се прави, оказа се вещица, затова омая краля и народа.

В изповедалнята той разказа на краля какво е видял и от какво се страхува. Щом тежките му думи се изтърколиха от неговите устни, светците от иконите поклатиха глава, сякаш да кажат „Това не е вярно. Елиза е невинна!“, но архиепископът реши, че са съгласни и кимат в потвърждение на нейния грях. По бузите на краля се изтърколиха две тежки сълзи и той се прибра със сърце, натежало от съмнение. През нощта се престори на заспал, но сънят не докосна очите му. Усети как Елиза става и как всяка нощ това се повтаря. Нощ подир нощ той виждаше как тя изчезва в своята стаичка.

Ден подир ден той ставаше все по-мрачен. Елиза забеляза това, но не разбра каква е причината, само още повече се уплаши за своите братя. Солените ѝ сълзи капеха по кралския пурпур и оставаха там като сияйни брилянти, докато всички, които я виждаха в този разкош, си пожелаваха да са кралици. Скоро нейната работа щеше да свърши – оставаше да изплете само последната риза. Но преждата пак свърши, не беше останал и един стрък коприва. Само още веднъж, за последно, трябваше да иде до гробището за коприва. С ужас си представи самотния път и ужасните ламии, но волята ѝ беше твърда като вярата ѝ в Бога.

Елиза излезе, но този път кралят и архиепископът вървяха след нея. Видяха я как изчезва зад гробищната порта и щом доближиха, видяха как Елиза тръгва към ламиите, седнали на най-големия надгробен камък. Кралят в миг отвърна глава, защото помисли, че отива при тях, тя, която нощем отпуска глава на гърдите му.
– Да я съди народът! – рече той и народът отсъди да бъде изгорена в жарките пламъци.

Отведоха я от великолепните кралски покои в тъмна влажна дупка, където вятърът свиреше през решетките на прозореца. Вместо кадифе и коприна, в килията ѝ хвърлиха снопа коприва, който беше събрала, за нейна възглавница, и грубите ризи, които беше изплела, за нейна постеля. Ала нямаше нищо по-ценно, което да ѝ оставят. Тя се захвана за работа и неспирно се молеше Богу. Улични хлапаци пееха вън подигравателни песни за нея – ни една душа нямаше да я приласкае с утешителна дума.

Вечерта зад решетките се разнесе плясък на лебедови криле. Най-малкият брат беше намерил сестра си. Тя се разплака от радост, макар да знаеше, че тази нощ щеше да е последна в живота ѝ. Но и работата ѝ почти беше свършена и братята ѝ бяха наблизо.

Пристигна архиепископът да прекара последните часове с нея, както беше обещал на краля, но тя го помоли с очи да си иде. Тази нощ трябваше да завърши своята работа, иначе всичко щеше да излезе напразно – всичката болка, всичките сълзи и безсънните нощи. Преди да си тръгне, архиепископът изрече злобни думи по нея, но клетата Елиза знаеше, че е невинна и продължи да работи.

„Архиепископът изрече злобни думи по нея.“

По пода на килията пребяга малко мишленце и започна да примъква копривените влакна до краката ѝ, за да ѝ помогне поне малко. Един дрозд кацна до решетките на прозорчето и цяла нощ пя колкото може по-весело, за да облекчи мъката в сърцето ѝ.

Преди зазоряване, час преди слънцето да изгрее, братята ѝ застанаха на дворцовата порта и поискаха да се срещнат с краля. Отвърнаха им, че е невъзможно, още е нощ, кралят спи и никой не бива да го буди. Те настояваха, молеха и заплашваха, пристигна началникът на стражата, дори кралят се показа и попита какво става. В този миг слънцето се показа и вече братята нийде ги нямаше, но над замъка кръжаха единайсет снежнобели лебеди.

Народът се стичаше пред градската порта – всеки искаше да види как ще изгори вещицата. Една стара кранта теглеше каруцата, в която седеше Елиза, облечена в груба власеница. Прекрасната ѝ коса се стелеше разпусната край хубавото ѝ лице, бузите ѝ бяха смъртно бледи, устните ѝ леко помръдваха, докато пръстите ѝ неуморно пресукваха зеленото влакно. Дори по пътя към смъртта тя не спираше своята работа – десетте ризи лежаха готови в краката ѝ, доплиташе последната. Тълпата започна да ѝ се подиграва.
– Я вижте вещицата как си мърмори! Няма молитвеник в ръцете си, ами вещерско плетиво. Да го разкъсаме на хиляди парчета!
И всички се стълпиха край нея, готови да разкъсат ризите на парчета. В този миг долетяха единайсетте лебеда, накацаха край каруцата и запляскаха с грамадните си криле. Тълпата се отдръпна в ужас.
– Това е знак Божи! Тя е невинна!- зашепнаха мнозина, но не посмяха да се провикнат силно.

„Това е знак Божи!“

Палачът я хвана за ръка. Тя бързо метна единайсетте ризи по лебедите и в миг пред всички застанаха единайсет прекрасни принца, но най-малкият остана с лебедово крило вместо ръка, защото ръкавът от ризата му не беше довършен.
– Сега мога да говоря! – рече Елиза. – Аз съм невинна!
Хората видяха какво стана и се поклониха ниско пред нея като пред светица. А тя се отпусна безжизнена в ръцете на братята си, изгубила сили от всичкия ужас и болка, които бе преживяла.
– Да, тя е невинна! – потвърди нейният най-голям брат и после разказа всичко.
Докато говореше, наоколо се разнесе аромат сякаш от милион рози, защото всяко парче дърво в кладата се беше вкоренило и разклонило. Издигаше се ароматен храст, висок и грамаден, обсипан с алени рози. На върха му имаше едно цвете, сияйно и бяло като звезда. Кралят го откъсна и го положи на гърдите на Елиза. Тя се събуди с мир и радост в сърцето.

Църковните камбани сами зазвъняха, птиците се спуснаха на ята. Към кралския палат потегли венчална процесия, невиждана дотогава от ни един крал.

КРЕДИТ: The wild swans (De vilde svaner), 1838г. – Hans Christian Andersen (Х.К.Андерсен); ИЛЮСТРАЦИИ: Paul Hey; КОРИЦА: Libico Maraja; ПРЕВОД: Л.Петкова © prikazki.eu 2024г.;

prikazki.eu