Десет вълшебни помощници

Преди много години, някъде в Готланд, живеело едно семейство, което имало дъщеря на име Елза. Тя била единствено дете и родителите толкова я обичали, че изпълнявали дори най-дребничкото ѝ желание. Щом Елза получила първо причастие, родителите я изпратили в града, за да се научи да шие и да придобие добри навици и маниери. Ала там не научила нищо освен да се конти и намразила да работи.

Когато навършила двадесет години, хубавата госпожица спечелила любовта на млад знатен фермер на име Гунер и след няколко месеца двамата се оженили. След сватбата животът им бил радостен, но скоро на младата съпруга втръснала домакинската работа.

Рано една сутрин, малко преди Коледа, в двора на стопанството кипяло оживление. Елза едва се надигала от леглото, когато слугинята Оле се втурнала в стаята и извикала:
– Mила господарке, дай ми торба сухари, защото отиваме в гората и няма да се приберем до вечерта.
– Майко мила, тестото втаса! – се провикнало едно слугинче, – и ако дойдеш веднага, хлябът ще стане много по-хубав от друг път.
Касапинът Заркис вече бил заклал една свиня и няколко прасета и чакал да получи своята отплата, а старата Брита се втурнала да иска фитил за свещи.

Накрая се появил и Гунер – раздразнен, защото отвън слугите още чакали сухарите и не можели да тръгнат за дърва в гората. Заговорил ѝ с любезен, но настойчив глас:
– Елза, приготвяй важните неща от вечерта, когато трябва хората да тръгнат на работа рано сутринта. Моля те вече да не правиш така. Ах, да не забравиш и стана! Остава да се изтъкат още няколко метра платно. Станът не може да седи разпънат така чак до празниците.

Елза съвсем загубила търпение, втурнала се ядосана в стаята при стана, тръшнала след себе си вратата и се хвърлила разплакана на кушетката.
– Не! – заревала гръмогласно тя. – Повече не мога да търпя! Кой да предположи, че Гунер ще ме превърне в проста домакиня и ще трябва да понасям всичко това? Ах, горката аз! Няма ли кой да ми помогне, да ме утеши?
– Аз мога – отвърнал някой с тържествен глас и пред нея се изправил беловлас мъж с широкопола шапка на главата. – Не плачи, аз дойдох да ти предложа помощта, от която имаш нужда. Наричат ме Стария Хоберг. От цели единайсет поколения познавам и кътните зъби на твоето семейство. Предците ти ме поканиха за кръстник на първородното им дете. Аз не можах да отида на кръщенето, но поднесох достоен подарък на детето. Ала среброто, което подарих, не донесе благоденствие на никой – само горделивост и мързел. Отдавна семейството ти пропиля богатството си, ала мързелът и горделивостта останаха. Ще опитам да ти помогна, защото дълбоко в сърцето си ти си честна и добра.

След кратко мълчание, той продължил:
– Оплакваш се, че работиш като робиня, ала само ти се струва така, защото не си свикнала да се трудиш. Ще ти дам десет послушни помощници, които ще изпълняват твоите заповеди и вярно ще ти служат във всичко.
После вълшебникът енергично разтръскал наметалото си. Отвътре изскочили десет дребосъка и започнали да шетат из стаята.

– Разпери си пръстите! – заповядал старецът. Разтреперана, Елза протегнала ръце и Стария Хоберг изрекъл:

В миг малките помощници се скрили в Елзините пръсти, а после изчезнал и старият човек.

Младата жена седяла дълго и смаяна гледала своите пръсти. Изведнъж усетила неустоимо желание да работи.
– Седя и си мечтая, а навън вече се развиделява. Часовникът удари седем и всички ме чакат! – и след тези думи хукнала да свърши всичко, което трябва, при това с небивала радост и желание.

И така било не само в този ден, но и през всички следващи. Елза вършела своята работа със същата радост, с която танцувала. Никой не разбрал какво се било случило. Всички се възхищавали и чудели на невероятната промяна. Но нямало по-радостна от младата дама, защото за нея работата се превърнала в необходимост. Всичко разцъфтявало под нейните пръсти. Трудът донесъл щастие и благоденствие на младата двойка.