Чудната торба

Някъде си живели на света един мъж и една жена. Мъжът посял просо и то се родило толко хубаво, че и до днес врабците за него приказват. Но не щеш ли, отведнъж духнал вятър, зашумял, засъскал, просото оронил и отръскал.

Видял мъжът това нещастие, заплакал и казал на жена си:
– Ох, жено, жено, останахме без сладка просена  кашица.
– Слушай – казала му жената, – не плачи, ами иди при Ветровия баща, оплачи се от сина му и поискай помощ. Нека загубата ни плати.

Послушал я мъжът и тръгнал. Отишъл той при Ветровия баща, поклонил му се и рекъл:
– Добър ден ти, стари Ветре, по голяма работа ида при тебе.
Зашумял Вятърът.
– Кажи да чуя – рекъл.
– Така и така – почнал да разправя селянинът, – посях просо и се роди чудно. Но духна твоят син и го отърси. Аз съм беден и искам да ми се плати загубата.
– С какво да ти заплатя? – казал Вятърът, – У вятър и парите са вятър.
– С какво намериш за добре, Ветрьо.

Замислил се Ветровият баща, мислил, мислил и измислил:
– Ще ти дам една торба, селянино.
– За какво ми е торба, Ветрьо? Празни торби и дома висят, колкото искаш…
– Ще ти дам една торба – казал Вятърът, – ама такава торба, че като искаш да ядеш и пиеш, само й кажи: „Отвори се, торбице!“, и тя ще ти даде каквото искаш и колкото  искаш.
– Като е такава торба, ще я взема – зарадвал се селянинът.
– Пък като се наядеш, само й кажи: „Затвори се, торбице!“, тя всичко ще прибере.
Селянинът взел торбата, благодарил, поклонил се и си отишъл.

Занесъл той торбата вкъщи и почнал да се хвали на жена си.
– Гледай, жено, що донесох!
– Що донесе бре, мъжо?
– Торба.
– Че защо ти е торба? Слава богу, ний торба си имаме.
– Е, не е тая торба като нашите – казал мъжът, – тая торба само да й кажеш: „Отвори се, торбице“, и ще ти даде ястия и пития, каквито искаш и колкото искаш. Да ядеш и да ти остане.

Жената тръгнала с кобилицата за вода, срещнала съседа си и му се  похвалила:
– Моят мъж донесе такава и такава торба.
Кумът им чул за това чудо и казал:
– Ще ви дойда в неделя на гости.

Дошла неделя. Кумът изпълнил думата си и им отишъл на гости. Гледа вкъщи – ни огън, ни кладенец, ни нещо приготвено и си казал: „С какво ли ще ме гостят?“
Домакинът свалил торбата от куката и казал:
– Отвори се, торбице!
Торбата се разтворила и в нея се показало какво не: разни баници, печени гъски, кюфтета, кисело мляко, ориз с прясно мляко и много още работи. На всичко отгоре няколко шишета червено вино.
Гостували, що гостували, яли, пили и пак им останало.

Върнал се кумът дома и разправил на жена си:
– Ей, жено, да видиш! Кумецът има такава и такава торба…
– Гледай чудо! – казала жената.
– Чудо не, ами чудо!
– Откъде е взел тая торба?
– Пък аз го и не попитах! Ще ида да узная.

Кумът се върнал пак при кумеца и го попитал:
– Откъде взе тая торба?
– Откъде? От Ветровия баща!
– Продай ми тая торба, кумец.
– Да прощаваш, куме, ама няма да ти я продам.
– Един чифт волове за нея ти давам.
– И два чифта да ми дадеш, пак я не давам.
– Два чифта ти давам.
– Не може.
– Три чифта взимаш ли?
– Казах не и не.
– Като е така, четири чифта волове ти давам за нея.

Селянинът се замислил, почесал се по врата и не знаел какво да прави. А жената стояла отстрана и му шепнела:
– Не са малко четири чифта волове, вземи ги бе, глупчо!
Селянинът се съгласил.
– Като е така, куме – рекъл, – дай воловете, на ти торбата.
Взел той четири чифта волове, разорал полето, посеял просо и чака да се роди. И се родило онова просо, ама какво не – не само врабците, ами и синигерите още разправят за него.

Но не щеш ли, пак духнал вятър, пак отърсил  просото.

Разплакал се селянинът.
– Ох, жено, жено, каква беда ни сполетя! Пак останахме без кашица.
– Не плачи, мъжо – утешила го жената, – не плачи, ами иди при Ветровия баща, та му се оплачи. Нека ни заплати загубата.

Селянинът тръгнал и пристигнал у Ветровия баща.
– Добър ден, Ветрьо.
– От добро да се не избавиш, селянино!
– Дойдох да ти се оплача.
– Кажи да чуя.
– Твоят син пак ми отърси просото. Заплати ми загубата.
– С какво да ти платя?
– Дай ми, Ветрьо, пак една торба като оная.
– Добре – казал Ветрьо, – на ти тая торба и като отидеш в полето, кажи: „Отвори се, торбице!“, и ще видиш какво ще произлезе.

Взел селянинът торбата и тръгнал. Като стигнал в полето и седнал да си почине, дощяло му се да похапне малко. Извадил той торбата от пазухата и казал:
– Отвори се, торбице!
Като се отворила торбата, че като изскочил един дървен чук из нея, че като почнал да маха въз селянина и да го удря по гърба, по главата и де свари. Едвам могъл бедният човек да каже: „Затвори се, торбице!“ – и да се спаси от чука.
Станал той, завързал торбата и я понесъл дома.

– Е, какво, човече – попитала жена му, – донесе ли торба?
– Донесох – казал жално селянинът.
– Дай, мъжо, да я видя!
Мъжът показал торбата.
– Също като другата – зарадвала се жената.
– Разбира се, че е съща!
– Ех, пак ще си заживеем честито – почнала да скача от радост жената.
– Само имай търпение, жено!
– Защо, мъжо?
– Погледни ми синините по главата!
– От какво са, мъжо?
– Торбата ще ти каже.

Бабата била много любопитна, взела торбата и казала:
– Отвори се, торбице!
Като се отворила торбата, че като изскочил оня ми ти чук, че удри бабата по главата, удри по гърба! Дръпнал й един бой, какъвто тя и насън не била виждала. Едвам могла да каже: „Затвори се, торбице!“ – и да се спаси.

Чукът влязъл в торбата, селянинът я затворил и я окачил на куката.
– Какво, жено, хубаво ли ще живеем занапред? – попитал мъжът.
– Ох, лошо, човече, лошо! Още един път не ходи при Ветровия баща. Не чакай добро от другите.

Минало що минало време, жената отишла у кума си и почнала да се хвали:
– Е, куме, моят мъж пак се с такава торба сдоби.
– Ще ми я продадете, кумице!
– Не думай, куме… Това не ще да стане…
– Четири чифта волове давам…
– Като е така, добре.

Дал кумът воловете, вземал торбата и тръгнал радостно дома. Стигнал вкъщи, извадил я и рекъл:
– Отвори се, торбице!
Като се отворила торбата, че като изскочил чукът, та забрал и него по главата, че удри, че удри… едвам се отървал.