Царкинята чудо

Далеч, отвъд гори, планини и морета живял един добър цар със своята царица. Двамата живеели в небивал разкош – имали безчет ниви, ливади и градини, а тяхната съкровищница била претъпкана със злато и скъпоценни камъни. Царската войска била огромна и царят се считал за най-могъщият владетел на света. Липсвало им само едно – нямали деца.

Царят обичал да ловува и често ходел със свитата си на лов. Царицата оставала в палата, бродирала или се разхождала из дворцовата градина. Докато крачела между дърветата, често си мислела: ,,Колко щеше да е хубаво, около мен сега да тичат моите деца. Колко щях да съм щастлива, колко щях да ги обичам!“

Един ден, като вървяла замислена, съзряла в дъното на градината дърво, отрупано със златни ябълки, а на самия му връх висяла една червена ябълка. Смаяна, царица възкликнала:
– Какво чудо! Всички ябълки са златни, само една е червена!
Изведнъж тя чула глас:
– Защо се чудиш, царице? Защо си тъй умислена?
Царицата се обърнала натам, откъдето идвал гласът и се смаяла още повече. На дървото съзряла гърбаво джудже с дълги ръце и голяма бяла брада. То седяло като птица на един клон и я гледало.
– Кой си ти? Какво правиш тук? – попитала царицата.
– Аз служа на фея Желание и пазя тази червена ябълка от птиците – отвърнало човечето.
– Каква е тази ябълка? – попитала царицата.
– Тя е отредена за Вас – отвърнал гърбушкото.
– Какво ще стане, ако я изям?
– Точно след една година ще се изпълни най-голямото Ви желание.
Царицата се зарадвала и помолила джуджето да ѝ даде ябълката.
– Вземи я, царице! Изяж тази ябълка, но трябва да знаеш, че това желание ще се изпълни само веднъж – допълнило джуджето.
– Така да е! – отвърнала царицата. – Дай ми червената ябълка и веднага ще я изям.

Джуджето бързо се качило до върха, откъснало плода и на златен лист го поднесло на царицата.
– Благодаря ти, добри човече! – казала мило царицата. – Как да ти се отплатя?
– Не искам нищо. И така съм предоволен. Сега съм свободен, няма повече какво да пазя! – казало джуджето и изчезнало в миг, сякаш никога не било там.

Царицата погледнала ябълката – тъй хубава и ароматна. Дощяло ѝ се да я изяде. „Най-много искам дъщеря!“ – рекла си царицата и захапала вълшебния плод.

Точно след една година царицата родила дъщеря. В двореца много се зарадвали и веднага известили всички жители за раждането на царкинята. Хората ликували – венци и флагчета разкрасили къщите на бедни и богати.

Щастливите родители решили след една неделя да бъде кръщенето на малката принцеса. По онова време имало традиция на тържеството да присъства целият народ, а за кръстници поканили добрите вълшебници в царството.

Десетина придворни, облечени в кадифени дрехи, извезани със злато и коприна, препуснали на своите бели коне. Шапките им били накичени с бели пера, а в ръцете си държали златни тръби. Те обикаляли градските площади и триумфално свирели с тръбите си. Народът се тълпял да чуе новината. А те силно се провиквали:
– На нашия славен цар се роди дъщеря. Вдругиден ще бъде кръщенето. Царят и царицата ви канят в двореца на тържествен обяд да споделите голяма им радост!
– Слава, слава на нашия цар! Слава на нашата царицата! – отвръщали хората с възторг.

През това време в двореца се стягали за празника. Ден и нощ готвачите готвели, хлебарите печали златист хляб, а лакеите подреждали за гостите дълги трапези.

Настъпил денят на кръщенето и целият народ се сбрал в двореца. Дошли и добрите вълшебници – кръстниците.

Първата долетяла с бял орел, впрегнат в чудна колесница – огромна бяла лилия. Втората долетяла с жерав, впрегнат в колесница във форма на алена роза. Третата пристигнала с щраус, впрегнат в бисерна мида. Колесницата на четвъртата фея била от чисто злато и я теглела птица със златни пера.

Щом всички се събрали, донесли малката царкиня, повита в дантелени пелени и копринено одеяло и я положили в златна люлка. Ред по ред кръстниците пристъпвали до люлката, привеждали се над принцесата и изричали своите благословии.

Първата вълшебница казала:
– Дарявам кръщелницата си с вечно здраве! Тя няма никога да боледува! – и при тези думи леко докоснала пеленачето с вълшебната си пръчица.
Втората вълшебница пристъпила и заговорила:
– Дарявам кръщелницата си с красота. По красива от нея няма да има на света! – и също докоснала царкинята с вълшебната си пръчица.
Третата вълшебница пристъпила напред:
– Дарявам своята кръщелница с музикална дарба. Ще свири и ще пее най-изкусно от всички на света! – и също докоснала детето с вълшебната си пръчица.
Четвъртата вълшебница изрекла:
– Дарявам кръщелницата си с богатство! Ще бъде най-богатата царкиня на света!

И с това даряването свършило. Родителите били предоволни от щедрите подаръци на феите, а хората се веселели и си казвали:
– Нашата царкиня ще истинско чудо!
Добрите вълшебници отлетели, а народът останал да празнува цели три дни.

Ала в същото царство живеела още една добра фея, която кой знае защо и как царят и царицата забравили да поканят. През нощта, когато всички заспали, тя долетяла, cпpялa до люлката на принцесата и казала:
– Царкиньо, наричам те да бъдеш напълно безчувствена, докато не изживееш истински дълбока мъка и докато не заплачеш с горчиви, парещи сълзи! Наричам те да не се засмееш, докато сърцето ти не се изпълни с искрена радост и щастие.
После леко докоснала детето с вълшебната си пръчица и се стопила във въздуха.

Царкинята растяла не с дни, а с часове, здрава и красива. Нейните родители много ѝ се радвали. Какво ли нямала принцесата! Невиждани играчки, всякакви задморски птици, копринени рокли, накити от злато и сребро, гривни и гердани със скъпоценни камъни. Царкинята игрaела с чудните си играчки, възхищавала се на птиците, радвала се на скъпите рокли, но никой никога не я видял да се засмее или дори да се усмихне, както правят всички деца. И никога не я видели да заплаче. Право да си кажем, много-много нямало защо да плаче: желанията ѝ се изпълнявали веднага, била винаги здрава и никога не ѝ давали лекарства, от които децата плачат.

Царицата копнеела да види принцесата усмихната, да чуе веселия детски смях. Странното ѝ равнодушие уплашило родителите, но каквото и да пробвали, все излизало напразно – момиченцето оставало спокойно и безчувствено към всичко.

Щом пораснала, царкиня започнала да пее и да свири. Скоро смаяла всички с удивителната си дарба. Пеела и свирела съвършено, ала нейната музика не докосвала сърцата на хората и никого не просълзявала.

Веднъж царкинята се разхождала с бавачката си в градината със златните ябълки. Внезапно се разнесла тъй тъжна песен, тъй задушевна и скръбна, че бавачката се разплакала.
– Какво ти е, бабо? – попитала царкинята – Защо плачеш?
– Не чуваш ли как жално пее някой? – попитала бавачката.
– Чувам, но според мен пеенето е лошо. Когато аз пея никой не плаче.
– Да, макар че пееш много по-хубаво, никой не плаче – потвърдила бавачката.

Минало време и царкинята излязла на разходка с бавачката си в града. Озовали се на един площад, където улични артисти изнасяли весело представление. Огромната тълпа зяпачи се късала от смях, ала царкинята дори не се усмихнала.
– Не ти ли е смешно? – попитала бавачката.
– Не разбирам защо хората са толкова весели и кое е толкова смешно – отвърнала царкинята.

Когато принцесата навършила осем години, в града завърлувала страшна болест, която покосила множество хора. Навред се чувало само погребално пение и плачове за умрелите.

Царят и царицата били много наскърбени и помагали на нещастните с каквото можели. Често добрата царица оплаквала смъртта на някой от своите близки. А малката царкиня оставала равнодушна. Ни веднъж не се натъжила, ни една сълза не проронила. Всички се чудели как не я трогва хорското нещастие.

Най-сетне болестта дошла и в царския двор. Разболяла се царицата. Царят много се наскърбил и свикал в двореца всички лечители. Но каквото и да правели, болната царица губела все повече сили. Царкиня не се отделяла от своята майка. На третия ден болната вече никого не познавала и лежала със затворени очи.
– Мамо, миличка мамо, погледни ме! – зовяла я малката царкиня, но майка ѝ не можела да отговори.
Уплашила се царкинята и избягала в съседната стая. Там заварила лечителите печално да клатят глави и да си шепнат:
– Да, царицата ще умре. Невъзможно е да се спаси!

Принцесата хукнала към градината. Толкова ѝ домъчняло, такава мъка я обзела, че за пръв път в живота си заплакала. Обляна в сълзи, тя спряла до дървото със златните ябълки. А сълзите не спирали да се търкалят по бузите ѝ.
– Защо тъй горко плачеш, царкиньо? – разнесъл се глас.
Момиченцето вдигнало глава и видяло на дървото дребно гърбаво човече с дълги ръце и голяма, бяла брада. То седяло като птица на клоните между листата и тъжно я гледало.
– Кой си ти? – попитала удивена царкинята. – Какво правиш тук?
– Аз служа на вълшебница Желание и пазя тази червена ябълка от птиците! – отвърнал гърбушкото.
Едва тогава царкинята забелязала прекрасната червена ябълка на върха на дървото.
– За кого е? – попитала я.
– За теб, но трябва да знаеш, че ябълката е вълшебна! – отвърнало човечето.
– Какво ще стане, ако я изям?
– Тогава ще се изпълни едно твое желание!
– Ах, моля те, дай ми я! Ще я изям веднага.
– Вземи, царкиньо, но помни, че един единствен път в живота ти ще се изпълни твоето желание – никога повече!
– Добре, добре! По-скоро ми я дай! – възкликнала нетърпеливо принцесата.
Човечето сръчно се качило до върха, откъснало ябълката и я подало на царкинята. Тя поела плода и изрекла високо:
– Нека мама оздравее по-скоро!
– Ще оздравее и ще доживее до дълбока старост – добавило джуджето.
– Да, да, да оздравее и да доживее до дълбока старост! – заповтаряла след него царкинята, докато преглъщала ябълката.
В това време царицата се свестила, отворила очи и като не видяла до себе си свидната си дъщеря, поискала да я извикат.

Бавачката излязла в градината и скоро намерила царкинята.
– Ах, ти си плакала, мило дете! – учудила се бавачката, като гледала зачервените очи на царкинята.
– Да, бабо, плаках и ми беше тъй мъчно! Лечителите казаха, че мама никога няма да оздравее!
– Успокой се, детето ми, сега майка ти е добре и те вика!
За пръв път в живота си царкинята весело се засмяла и се втурнала при майка си.

Когато царицата видяла момиченцето си весело и усмихнато, толкова се зарадвала, че веднага станала от постелята и скоро съвсем оздравяла. В чест на тази радост царят вдигнал всеобщо тържество. Народът се стекъл в двореца. Свирела музика, всички пеели и танцували. На царкинята ѝ се дощяло да зарадва гостите – засвирила на арфа и запяла с нежен  глас.

Заслушали се хората. Когато свършила, всички до един били просълзени от възторг и радост.

От този ден нататък царкинята вече можела да се радва на хорските радости и да скърби над чуждите скърби. Започнала да помага на своите ближни. Славата ѝ се разнесла далече, далече, като най-добрата, най-даровитата, най-красивата и най-богатата царкиня.
– Нашата царкиня е истинско чудо! – славел я народът.

Скоро слeд тържеството, в една тъмна доба добрите вълшебници се събрали в дворцoвата градина със златните ябълки. Там под лунната светлина, те заговорили за даровете, които царкинята получила на кръщенето си.
– Има ли нещо по-хубаво от дарбите здраве, красота, талант и богатство? – чудели се те.
– Най-хубавият дар е доброто сърце! – казала петата вълшебница. – Без добро сърце на света няма щастие. Истински човек е онзи, който съпреживява чуждите радости и скърби!