Вълшебни приказки

Бесните вълни на морето

Препоръчва се за възраст над 9 год.
23мин
чете се за

Живяла някога една бедна вдовица с децата си Фридолф и Виоланта в малка къщичка високо в планината. Тя се гушела между вековните дървета, но пред нея се откривала необятна гледка над гори и равнини, хълмове и долини, ниви и ливади, а далеч на хоризонта проблясвала тъмносинята ивица на морето.

На високия скат, близо до къщичката, бликал извор, който скоро се превръщал в поток, забързано и шумно подскачал по камъните и се промъквал се през шубраците надолу към долината.

Майката перяла в извора вълната, която предяла, а децата цапкали с боси крачета във водата, правели мънички лодки и ги пускали надолу по течението.

Когато децата пораснали, започнали да помагат на майка си. Фридолф носел вода от извора, събирал дърва и копаел градината. Виоланта се научила да шие и преде. През зимата седяла у дома, заета с женската си работа, но дойдела ли пролетта, тя слизала при ручея да изпере изпредената прежда.

Когато Виоланта навършила шестнадесет години, станала висока и хубава девойка. Веднъж, както често правела, слязла при потока да пере. Коленичила на тревата и се навела над водата, която бълбукала и клокочела в ръцете ѝ, шумно се хвърляла напред и подскачала надолу между камъните. На момичето се сторило, че потокът ще се пръсне от нетърпение да слезе в равнината. Вперила очи в бялата, разпенена вода и го попитала:
– Накъде бързаш, ти, шумно поточе?
А то извикало:
– При бесните вълни на морето! При бесните вълни на морето! – и се втурнало лудо надолу.

„Накъде бързаш, ти, шумно поточе?“

Зад Виоланта растяла дива череша, отрупана с цвят. Вятърът разлюлял най-горните клони и белите цветчета хвръкнали наоколо като сняг, паднали в потока и се понесли по течението.
– Накъде заминавате, вие, нежни цветчета? – попитала Виоланта, щом ги видяла да отплават в потока.
– При бесните вълни на морето, при бесните вълни на морето! – отвърнали черешовите цветчета, докато изчезвали надолу по склона на планината.

Когато духал безмилостен вятър, синята ивица на хоризонта потъмнявала до буреносно синьо, съвсем като индиго.
Един летен ден Виоланта попитала майка си:
– Каква е тази тъмна ивица там долу?
– Това са бесните вълни на морето, – отвърнала майката.

Изтекло още едно лято. Тримата живеели щастливо в къщичката си високо горе в планината.

Веднъж, когато шипките били прецъфтели, а дивите череши вече зазрявали, Фридолф и Виоланта седели под дивата череша до потока. Момчето казало:
– Мислиш ли, че има на земята по-хубаво място от нашето?
– Не зная, – отвърнала Виоланта, – не съм виждала друго място на земята, освен това.
– Но не си ли съгласна, че няма друг на земята, тъй щастлив като нас! – настоявал Фридолф.
– Кой знае?! – възкликнала Виоланта. – Та ние не знаем как живеят другите хора.
– Да, но за нас всеки ден е щастлив, – възразил Фридолф, – и всички дни си приличат.
– Да, всички дни си приличат, – повторила Виоланта с въздишка.
Точно в този момент няколко черешки паднали в потока, течението ги сграбчило и ги повлякло надолу.
– Къде заминавате? – им извикала Виоланта.
– При бесните вълни на морето! При бесните вълни на морето! – отвърнали плодовете и изчезнали като капки кръв в потока.

Виоланта станала и се загледала в простора под нея. Вятърът духал в равнината, а далеч на хоризонта синята лента била почерняла.
– При бесните вълни на морето! При бесните вълни на морето! – въздъхнала Виоланта. – И аз бих искала да ида там.
Фридолф избухнал в смях.
– Нима ще оставиш мама, мен и свидната ни къща между дивите череши? – попитал той.
Виоланта не отвърнала нищо, но Фридолф забелязал, че нещо се мъти в главата ѝ.

След този ден тя странно притихнала. Най-много обичала да седи до потока и да се взира в ширналата се под нозете ѝ долина. Една сутрин, когато майката и Фридолф се събудили, Виоланта я нямало. Търсили я навсякъде, чакали я от ранна сутрин до обяд, но нея я нямало.

Тогава майката слязла при потока и го попитала:
– Буйно поточе, кажи ми кой примами детето ми?
– Бесните вълни на морето! Бесните вълни на морето! – забълбукал потокът и разпенен като вихрушка продължил пътя си.
После се обърнала към дивата череша и я попитала:
– Няма ли да се завърне? Никога ли няма да се завърне детето ми?
Ала клоните на дървото потрепнали и зашептели:
– Бесните вълни на морето! Бесните вълни на морето!
Майката и Фридолф заплакали, защото дълбоко в себе си знаели, че вече никога няма да видят Виоланта.

Една есенна утрин Виоланта станала рано и боса се прокраднала през къщата. Едва когато излязла навън, си обула обувките. Вързала си червено-бяла забрадка, за да не я изгори слънцето и хукнала надолу. Тичала покрай потока, който скачал от скала на скала, докато слязла в долината. Там течението се успокоило и залъкатушило насам-натам като змия, сякаш искало да надникне във всяко кътче наоколо. По бреговете му растели дълги редици елша и върба, които се вглеждали във водата, сякаш да проверят дали се движи.

А потокът мърморел, забавлявал се и пръскал сините незабравки с фини капки вода, но неуморно продължавал напред. Ставал все по-широк и дълбок и скоро се превърнал в широка река, която прекосила една притихнала тъмна гора. Клоните на гигантските дървета се суетели и шумели над водите, а Виоланта неуморно тичала след течението напред.
„Ще го следвам“, – мислела си тя. – „Ще го следвам, откъдето ще да върви. Само така ще съм сигурна, че накрая ще стигна при бесните вълни на морето.“

А потокът растял, растял и ето – превърнал се в могъща, спокойна и силна река. Най-сетне се вляла в широко, бляскаво езеро, но Виоланта заобиколила по брега и стигнала до мястото, където изтичала. Сякаш събрала сили от езерото, реката течала по-силна и свежа от всякога.

Точно на това място имало воденица. Мелничарят бил построил бент през реката и водите ѝ въртели огромно воденично колело. От течащата вода и воденичните камъни се разнасял такъв рев, такъв трясък и грохот, че на Виоланта се замаяла главата.

Високо над колелото седял мелничарят – бял и закръглен като пълен чувал с брашно. Зад него стояли трите му деца – бели и пухкави като прясно изпечени питки с черни като череши очи.

Мелничарят забелязал Виоланта и се провикнал:
– Накъде си тръгнала толкова рано?
– При бесните вълни на морето! – отвърнала Виоланта и понечила да хукне нататък.
– Спри се, – извикал мелничарят. – Спри и почини при нас! Няма по-буйни вълни от тези в реката, но виж – аз ги накарах да въртят колелото и да мелят зърно. Вярвай ми, добре се забавляваме тук и в работата и във веселбата.

Виоланта спряла като закована. Чула шума и трясъка на колелото, чула как хората във воденицата пеят и се смеят. Наоколо било така красиво и весело, че радостта завладяла и нея.
– Ако решиш да ми служиш, – добавил дебелият воденичар, – ще имаш предостатъчно за ядене и пиене и нова рокля за Коледа.
– Каква рокля? – попитала Виоланта.
– А, ще я видиш на Коледа! – отвърнал мелничарят през смях.

Виоланта се поколебала за миг и погледнала към буйната, разпенена вода на реката. Ала била уморена от дългото тичане, пък и голямата градина, която се виждала през оградата и самата воденица ѝ се видели толкава хубави и приветливи, че решила да остане на служба при воденичаря.

В мелницата работата рядко или по-скоро никога не свършвала. Колелото се въртяло ден и нощ. Чувал след чувал най-бяло брашно се трупал на тавана във воденицата. Мелничарят бил добър и весел, а жена му била дори по-мила и дебела от него. Те били богати и щедри с работниците си и работата споряла. Единствените, които не работели, били децата. Те седели на чувалите с брашно, похапвали житени питки, играели на криеница на тавана или наблюдавали как колелото се върти във водата.

Виоланта била енергично момиче и с желание вършела всичко, което я карали. Господарят и господарката я харесвали, а и всички останали в мелницата. Колкото енергично работела, толкова бързо и леко танцувала, защото в събота вечер, когато привършвали работа и колелото замирало, позволявали на хората в мелницата да танцуват на зеленината над бързея. Там, до ревящия поток, било свежо и приятно, а младежите се въртели във вихрени танци над него.

Първият мелничарски помощник бил забележителен момък с весело сърце и блестящи очи, а и можел да свири прекрасно на цигулка. Той често забързвал все повече и повече мелодията, за да види как леко и бързо Виоланта се върти и подскача, а после възкликвал през смях:
– Не ще и дума, ти си по-бърза от водното колело!

Когато дошла Коледа, всички получили заплати и коледни подаръци, точно според уговорката. Виоланта получила чифт нови обувки и рокля от домашно тъкано сукно на сини листенца. Девойката се разочаровала, защото очаквала ярко жълта рокля, украсен с огнени шарки или светла на розички, но жената на мелничаря ѝ обяснила колко здрава и удобна е тази и момичето не помислило повече за това.

Весела била Коледа в мелницата – празнували с танци и музика, домашен ейл до насита и едри шафранови кифли. Дошли и гости от съседните ферми на тържеството. Всички младежи искали да танцуват с Виоланта – била толкова красива и танцувала като вихрушка. Първият помощник свирел на цигулка, но не свалял очи от Виоланта. Всеки път, когато танцувала около него, ѝ подхвърлял по някоя приятелска закачка. Докато играела, случайно плитките ѝ се разхлабили и косата ѝ се разпиляла на вълни по раменете. Тя хукнала да ги оправи, но когато минала покрай цигуларя, той докоснал развятата коса и се провикнал:
– Буйна като бесните морски вълни!
– Какво искаш да кажеш? – попитала Виоланта и се заковала на място.
– Имах предвид, че къдравата ти коса се извива и носи като морски вълни, – отвърнал той нежно, докато гледал как светналото ѝ личице помръква постепенно.

Ала изглежда тези думи събудили във нещо заспало, защото от тази вечер Виоланта не била същата.

Вече работела по-тихо и не танцувала с предишния плам. Когато дошла пролетта и черешите цъфнали, Виоланта често слизала до зелената полянка над водното колело. Седяла там сама със часове на малка пейка под отрупаната с цветове череша. Стояла и се взирала в реката, а понякога се надвесвала толкова, че по лицето си усещала студените пръски на водата.

Една вечер, докато била там, дошъл първият помощник и я попитал дали може да седне при нея. Да, защо да не може, съгласила се тя и му направила място на тясната пейка до себе си.

Той дълго седял без дума да каже, сякаш му е трудно да заговори, ала накрая се престрашил. С внимателен и скромен глас той попитал дали я е грижа за него, всъщност толкова много, че да му стане жена. Вече получавал по-голяма заплатата и скоро сам щял да си е господар. Ако Виоланта приеме да се ожени за него, той обещава, че цял живот ще е щастлива, като всеки един от танците им тук над бързея. Те били създадени един за друг или поне той така мислел.

Виоланта го погледнала с изненада, дори малко стреснато. На нея никога не ѝ било хрумвало, че тя и младият мелничар са създадени един за друг, но когато видяла в очите му колко дълбоко вярва в това и колко изплашен е, че ще си тръгне без отговор, тя започнала да премисля.

Казала си, че такова предложение е немислимо да се пренебрегне, малцина работели толкова, а като него никой не можел да свири. А и тя със сигурност знаела, че той има сърце, на което изцяло може да се довери. И при все това, дори за миг не можела да каже, самата тя какво желае. Затова помолила утре рано сутринта да се срещнат тук отново, за да му отговори. Той трябвало да се задоволи с това.

Рано на другата сутрин, преди да изгрее слънцето, Виоланта слязла на полянката за танци до реката. Въздухът бил свеж и лек. Дърветата разнасяли сладък аромат, тревата и храсталаците вече се раззеленявали, а дивите череши, обсипани с бели цветове, стояли в редица край бялата разпенена вода на бързея отдолу. Червенушките свирукали, лястовичките чуруликали и си прекъсвали едни на други песните от радост, а водата в реката диво и весело се забавлявала. Подскачала и бясно се въртяла, преди да се хвърли към бента, и бързала с ярост напред. Виоланта се навела ниско над реката и водните капчици запръскали в лицето ѝ.
– Накъде бързаш? – прошепнала тя.
– При бесните вълни на морето!
– Ах, да! – възкликнала Виоланта и протегнала напред ръце. – Бесните вълни на морето, натам ще тръгна и аз.
После завързала здраво забрадката си, затегнала връзките на обувките си и с все сила хукнала по тясната пътечка, която вървяла през гъстака по брега на реката.

Щом слънцето изгряло, младият мелничар също станал и слязъл долу на зелената полянка. Като видял, че Виоланта я няма, се усмихнал и казал:
– Ще дойде, щом слънцето се издигне.
И така, той седял до обяд, а слънцето греело над водата, и понеже още я нямало, той въздъхнал и рекъл:
– Ще дойде преди залез слънце.
Било неделя и можел да стои там колкото си ще, а за ядене и пиене дори не помислил – седял и чакал Виоланта. Ала когато слънцето залязло, той се разплакал и казал:
– Никога няма да дойде!
И тя никога не дошла.

Виоланта следвала завоите на реката, която пресичала гори и гъсталаци, селца и ливади, а после стигнала до дългите хребети на зелени планини, между които трябвало да се провре. Когато Виоланта и реката пресекли планините, се открила чудна гледка.

Докъдето погледът стигал, се простирали зелени ливади с висока трева и уханни цветя, по които хвърляли сянка огромни дървета, а в средата на най-прекрасната ливада се издигала голяма бяла къща, заобиколена от цветна градина. Капандурите на прозорците били спуснати и изглеждала напълно тиха и безлюдна.

Виоланта надникнала в градината и разбрала, че все пак тук някой живее, защото всичко било изящно подредено. Люляците, големи и бухнали, били отрупани с бели и лилави цветове. Златният дъжд превивал клони под дълги като гроздове цветове, а в лехите пламтели лалета, иглики и ириси с ярки цветове. Въпреки тази красота, Виоланта решила, че най-красива е зелената поляна. Тревата била нежна като кадифе, изпъстрена с ароматни теменужки. Огромен кестен протягал дългите си клони и хвърлял примамливи сенки, а през листата проблясвало слънцето, искрящо и усмихнато. През тази поляна реката течала бавно и тихо, сякаш копнеела да спре и остане на това място завинаги. Всичко било безкрайно красиво.

Чак тогава Виоланта видяла под сенките на кестена една млада дама, която лежала на шезлонг и четяла книга. Тя била висока, слаба и много бледа. Черните ѝ мигли хвърляли дълги сенки по нейното лице, а над смолистите си коси носела теменужен воал, който се спускал от двете ѝ страни като широки тъмни криле на нощна пеперуда. Роклята ѝ била от най-фина коприна – пъстра и ярка като дъга. Тя лежала така неподвижно, че отначало Виоланта решила, че спи, ала внезапно срещнала погледа на големите ѝ замислени очи.
– Приближи се, – с нежен глас казала дамата и протегнала ръка. Тя била слаба и бяла. Носела пръстен със син камък, който блестял като звезда.
– Накъде си се затичала в този хубав ден? – попитала тя.
Виоланта стояла неподвижно – разгорещена и останала без дъх.
– При бесните вълни на морето, – отвърнала тихо.
– Така ли? – казала красивата дама и се усмихнала. – Мнозина отиват, ала малцина се връщат. Вместо това защо не останеш при мен. Тук е толкова хубаво – колкото по-дълго стоиш, толкова повече ще ти харесва.
Виоланта попитала как ще ѝ служи, защото решила, че е прекрасно да поспре на това място.
– Ами, – започнала непознатата, – аз безгрижно мога да лежа тук, тихо и удобно под голямото дърво. Мога да съзерцавам небето, земята и реката или да чета в тази книга за чудесата на природата. Но колкото и да искам, не мога да ходя. Трябва все да лежа тук – тихо, толкова тихо.

После разказала на Виоланта, как преди време безспир обикаляла. За нея нямало твърде гъста гора или прекалено стръмна планина. Копнеела да опознае всичко в природата, всичко да види и да докосне с ръка. Веднъж високо в планината, на края на една скала, забелязала цветенце, което виждала за пръв път. Изглеждало прекрасно, „с цвят тъй ярко син, син като камъка на моя пръстен“, рекла тя. Растяло на ръба на канарата, надвесена над пропастта. Тя знаела, че е опасно да се ходи там, но не можела да отдели очи от цветето. Сърцето ѝ се разтуптяло от желание да го откъсне. Затова пропълзяла внимателно до ръба на скалата, протегнала ръка да го вземе, ала кракът ѝ се хлъзнал, тя загубила равновесие и паднала на дъното на пропастта. Там дълго лежала безчувствена върху купчина камъни. Когато се свестила, разбрала, че костите ѝ са счупени. После с тих глас добавила:
– Сега не мога да откъсна цвете дори от моята градина. Ала ти, момиче, ти си млада и силна, можеш да се катериш там, където аз вече не мога, да навлезеш в най-тъмните гори, където ходех преди. Ще ми носиш цветя, които растат в потайни места и пеперуди с най-леки крила. Ще събираш кристали и камъни от планините, а аз ще ти разказвам удивителни неща за тях. Не можеш дори да си представиш тайните, които са записани със златни букви в най-мъничките камъчета! Дори най-дребничкото цвете има своя история, която може да ни разкаже.

Виоланта в захлас слушала красивите думи на прекрасната дама. Гласът ѝ бил толкова нежен, очите ѝ – изпълнени със светлина, а наоколо теменужките ухаели с най-сладостен аромат.
– Добре, – приела Виоланта, – ще остана. Хубаво е тук. Но как да те наричам? – добавила тя, – не зная името ти.
– Наричай ме Пенсероса, – отвърнала непознатата. – Аз забравих своето име.
И така, Виоланта приела да служи на красивата Пенсероса.

Тук не ѝ разрешили да носи грубите работни дрехи от воденицата. Получила лека туника, сандали и нежен воал за косата. Нищо не трябвало да ѝ тежи и пречи, за да се катери свободно по планините или да навлиза в горите.

Всичко, което Виоланта откривала, носела в дома на своята господарка. Тогава Пенсероса се надигала от лежанката под кестена, отмятала теменужения воал от челото си, казвала на момичето да коленичи до нея в тревата и с блеснали очи започвала да разказва за съкровищата, които били донесени.

От вдъхновените ѝ думи увяхващите цветя сякаш се съживявали, описвали местата, където са пораснали и какво са видели и чули от мига, в който са надникнали над земята. Мъртвите пеперуди се съживявали – тихо разказвали и пърхали над Виоланта в най-прекрасния си танц. Дори камъните шептели със замечтан глас думи, които Пенсероса можела да разбере и обясни. Всичко в природата станало ново и прекрасно – земята, преизпълнена с богатства, реката тъй тайнствена и дълбока, а небето се издигнало безгранично и високо, високо.

Виоланта неуморно седяла в краката на своята господарка и попивала мъдрите думи, които се сипели от устата ѝ. Дори когато Пенсероса не говорела, а просто лежала притихнала с вперен поглед в зелените листа над главата си, в очите ѝ все бушували мисли, а Виоланта не можела да спре настойчиво да се взира в тях.

Станало така, както Пенсероса предрекла – колкото по-дълго стояла Виоланта, толкова повече ѝ харесвало. Защото и за най-дребничкото нещо, което носела на господарката си, искала да чуе всички нейни обяснения, всички на света. Искала да опознае всички тайни на природата, ала за това дори цял човешки живот не е достатъчен.

И ето, лятото изтекло сякаш бил един единствен слънчев ден. Розите започнали да вехнат, листата падали едно след друго от дърветата, слънцето се скривало по-рано зад гората, но господарката на Виоланта все още лежала спокойно на лежанката, а Виоланта ѝ носела пъстри цветя и зрели плодове от горите и ливадите.

Една вечер леден вятър задухал над реката и първите попарени листа от кестена закръжали надолу към земята.
– Ах, – въздъхнала Пенсероса, – това е първият поздрав на зимата. Скоро ще ни прогони от тук. Щъркелите, лястовиците и дивите гъски ще заминат на юг, – продължила тя, като гледала облаците горе, – но ти, Виоланта, нали ти ще останеш завинаги с мен? Обещай ми това.
– Винаги не е лека дума, – отвърнала Виоланта. – Нищо не обещавам.
– Права си, – отвърнала нейната господарка с натежал глас, – защото няма да спазиш обещанието си.
Виоланта цялата се изчервила, защото всеки може да се укорява, но никой не обича друг да прави това.
– Защо мислиш, че няма да устоя на думата си? – попитало момичето.
– Чета го в очите ти, – отвърнала нейната господарка, докато се взирала дълбоко в очите на Виоланта. – Виждам там всички бесни вълни на морето.
– Бесните вълни на морето! Бесните вълни на морето! – подел вятърът в клоните над главите им.
– Бесните вълни на морето! Бесните вълни на морето! – заревали водите на реката под нозете ѝ.
– Ах, да! – въздъхнала Виоланта тихичко. – Бесните вълни на морето! За тях копнея единствено. Поне веднъж да ги видя! Ще ги видя, ще ида при тях, там, при бесните вълни на морето!…

Сутринта, когато Виоланта се събудила, навън вилнеела буря. Дърветата шибали с клони прозорците, реката връхлитала бурно напред, а листата хвърчали като птичи ята над поляната. Девойката припряно се облякла и хукнала навън. Силен порив на вятъра я подхванал и я понесъл като лист. Вихрушката я завъртяла и понесла над села и гори. Вятърът ревял над дърветата, отново и отново страховитият му глас ечал и карал гигантските дървета да се тресат и треперят от страх.
– Бесните вълни на морето! – виел вятърът в гората.
– Бесните вълни на морето! – ревяла реката.
– Ах, да! Ах, да! Бесните вълни на морето! – крещяла Виоланта и се носела напред като див лебед, а воалът ѝ се веел зад нея като криле.

Калините раздрали нейните дрехи, препънала се по неравната повърхност на земята и се втурнала между дърветата тъй бързо, че едва дишала.

Тя излязла от гората и се озовала в обширна пустош, където не растяло нищо. Втурнала се с двойно по-голяма бързина. Халата я тикала напред като изсъхнал ветрогон все по-близо и по-близо до морето. Краката ѝ едва докосвали земята, едва си поемала дъх и ето – накрая, почти вцепенена, спряла всред дълга пясъчна пустош до морския бряг. Внезапно буен порив на вятъра я подхванал и я стоварил до една пясъчна дюна в несвяст.

Когато дошла в съзнание, отначало не разбрала къде е, защото над нея имало само синьо небе, а наоколо – безлюдна пустиня. Скоро тя се надигнала и продължила през пясъците напред. Видяла как нещо проблясва и синее зад дюните – морето. Бурята била стихнала, а морето – съвсем неподвижно, безкрайно голямо и тихо, се простирало все едно е небе. Нямало и помен от земя, лодка или платна. Далеч напред, чак до хоризонта, се простирала единствено блестящата спокойна синева.
– Това не е морето, ами небето, – си рекла Виоланта. Отишла до водата и я докоснала с обувка. Нищо не помръднало да подскаже, че морето се движи. То лежало като грамадно животно, лежало в очакване на своята жертва.
– Това ли било морето? – промълвила Виоланта и се огледала наоколо. – Не мислех, че изглежда така. Ах, никога ли, никога ли няма да зърна бесните вълни на морето!

Ала внезапно, точно на хоризонта, започнало да притъмнява. Далечният край на морето станал стоманено сив, после почернял като въглен. Изведнъж, сякаш незнаен ужас се надигнал от дълбините и се разпрострял в безкрайна драскотина по морето. Цяла армия от къдрави вълнички се понесли към брега – проблясвали в синьо като остриета от стомана. Тогава Виоланта се разсмяла и запляскала с ръце от радост:
– Ето, ето ги, пристигат! Те се надигат! Тези бесните вълни на морето!

„Бесните вълни на морето! Бесните вълни на морето!“

Изведнъж бесен вихър прокъсал небето и в миг целият океан потъмнял като индиго, надигнал се с могъщ рев и в многобройни колони като побесняла тълпа вълните се устремили към брега.
– Бесните вълни на морето! – прошепнала Виоланта. – Колко са огромни!
Ала смътен ужас я сграбчил. Уверено, те приближавали на цели батальони.

Свирещ вятър пронизал въздуха, вълните се надигнали още повече и протегнали напред вратове. Сменили цвета на морето в зелено, тъмносиньо, във въгленочерно. Сякаш по тайна команда извитите им върхове едновременно се покрили с бяла, бляскаща пяна и с ужасяващ рев затрещели към брега.
– Ох, ох! – мълвяла Виоланта, – Ужасни са, тези бесни вълни на морето!

Морето се надигало все по-високо и по-високо. Вълните се извисили като къщи, като църкви, като катедрали. Дълбоки черни пропасти зейнали между тях, но те се надигали още повече и достигнали замайващи висоти. Завитите им краища разхвърляли бяла пяна навсякъде. Приклякали ниско, надигали се, мятали се напред като тигри, ревели като лъвове, виели като зли духове, бумтели, трещели и се търкаляли към брега, сякаш решени да погълнат самата земя.

Ужасена, Виоланта вдигнала ръце към небето.
– Бесните вълни на морето! – извикала тя. – Бесните вълни на морето! Как да се отърва?
Обърнала се назад да избяга, ала морето се нахвърлило върху нея. Първата вълна се метнала като ласо в краката ѝ, тя се спънала и паднала. Втората я повлякла назад и надолу. Следващите безмилостно се нахвърлили върху нея. Виоланта надала сетен вик и потънала в морските дълбини. Милиони вълни скачали и танцували върху нея, блъскали и я удряли, тъпчели и я мачкали, смеели се, пищели и виели наоколо.
– Видя ли ни? – крещели по нея, а тя безжизнено лежала и като бяла пяна се носела във водата. – Опозна ли ни сега, бесните вълни на морето!

All the wild waves of the sea, Helena Nyblom (1843-1926); Jolly Calle and other Swedish fairy tales, London : J.M. Dent & Sons – 1912; ИЛЮСТРАЦИИ: Charles Folkard; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021;

prikazki.eu