Битови приказки

Барабан, пълен с пчели

Препоръчва се за възраст над 5 год.
16мин
чете се за

В един полк барабанчикът бил стар човек, който се казвал Донатус. Той бил калпазанин, от когото нищичко добро не бивало да се очаква – пилеел дните си да пие в кръчмата или играел карти. Но въпреки това много го бивало с барабана и в дните на паради събирал погледите на тълпата. Биел барабана си и марширувал тъй възторжено, че градските момчета се пукали от завист.

Войниците в полка не харесвали Донатус, заради страстта му да баламосва своите другари. Едва ли бил останал някой, без да вкуси от шегите му и тъй като повече от номерата му били доста злостни, никой не си дал труда да се преструва, когато един ден хванали барабанчика, че мами на карти – завели го при Капитана и го изхвърлили от полка. Напразни останали молбите му за милост, макар че цялото му лице било обляно в сълзи. Капитанът достатъчно му бил прощавал и твърдо бил решил повече да не го прави.

– Ех, – казал Донатус накрая, – щом трябва да си ида, Капитане, моля да ми позволите да си взема барабана. Свиря на него от четиринадесет годишен и нищо друго не умея. Ако остана и без него, не знам как ще мога да живея. Надявам се, че с него ще изкарвам по някой друг петак.
– Добре стари негоднико, – отговорил Капитанът. – Задръж си барабана и се махай по-скоро от очите ми, че иначе ще те изпратим с един добър пердах за сбогом.

И така, Донатус си тръгнал с барабан, но нямало къде да иде. Поел по първия път, който очите му видели и вървял цял ден, но се наложило да спре да си почине, защото краката му се изморили. Оставил барабана насред пътя, седнал отгоре му и се замислил къде да си намери храна и легло да пренощува.

Пребъркал джобовете си, за да види какво има, но там намерил само две су и тесте много омазнени карти. Донатус прибрал обратно всичко с въздишка и пак потънал в тежки мисли как ще успее да се оправи.

Пътят вървял покрай една гъста гора и изведнъж на Донатус му хрумнало, че ако навлезе между дърветата, ще намери поне заслон над главата си. Нарамил отново барабана и влязъл в гората. Едва прекрачил вътре и чул шум от някакво бръмчене, а като продължил по посоката от която идвало, видял, че рой пчели виси от клона на едно дърво.
– Бре, че хубав плод! – казал си през смях. – Ще си го откъсна. Може да ми е от полза тези дни!

Свалил кожата на барабана, сръчно накарал роя да падне вътре в инструмента, поставил кожата обратно и продължил нататък. Скоро се озовал пред малка къща в гората и почукал на вратата да помоли за подслон през нощта. Вратата отворила хубавичка селянка, но с много недоволен израз на лицето. Тя го огледала от главата до петите и раздразнено му казала:
– Махай се от тука! У дома не щем войници. Човече, знем що за стока сте и не ви харесваме, – и след тези груби думи грубо хлопнала вратата под носа му.

„Ами сега какво ще правя?“ – мислел Донатус печално. „Нощта настъпи и съм вече много изморен, за да продължа по пътя. Чума да я тръшне коравосърдечната лисица, дето не се смили над тежката ми участ!“

След тези думи, се огледал наоколо за кътче, където да почине и забелязал куп дърва, наредени до къщата. Покатерил се отгоре и видял, че стига до таванското прозорче, което за късмет било отворено. Без да губи повече време, се промъкнал вътре и легнал да си почива на дъсчения под.
Таванът бил над кухнята и тъй като имало пролука в пода, барабанчикът виждал стаята под него. Там селянката готвела вечеря и ароматите, които изпускала храната така загъделичкали носа на барабанчика, че слюнка закапала от устата му.

След известно време на външната врата силно се почукало и жената се втурнала да отвори. Вътре влязъл мъж, облечен с дълго черно наметало. Това бил селският свещеник и племеник на съпруга на жената, но стопанинът на къщата мразел свещениците толкова, че не можел да ги гледа. Затова племеникът идвал на гости само когато съпругът го нямало вкъщи. Посещенията му били малко и нарядко, но за сметка на това леля му винаги царски го гощавала. Тя го поздравила с голяма нежност и му помогнала да свали наметалото си. Настанила го на масата и му поднесла прекрасно изпечена кокошка, шунка и бутилка вино.
– Ха, ха! – викал свещеникът, докато триел радостно ръце. – Лельо, ти си велика домакиня! От ходенето ми се отвори такава глътка, че по достойнство ще оценя хубавите гозби. За твое здраве! – Напълнил чашата си с вино и я пресушил до дъно.
– Ах, ти лакомнико! – мърморел барабанчикът, който лежал на пода на тавана и наблюдавал през дупката какво се случва долу. – Дано да се задавиш! – и с алчен поглед наблюдавал как свещеника поглъща печената кокошка.

В дървения под имало мъничка пролука.

Изведнъж угощението се прекъснало пак от шумно тропане по пътната врата.
– Мъжът ми! – викнала жената, обзета от тревога. – Колко неочаквано! Види ли те тук, нещо ужасно ще се случи, защото той не може да търпи свещеници. Бързо! Скачай вътре в сандъка и спусни капака, докато аз разчистя остатъците от вечерята!

Свещеникът, който също много се изплашил, без да губи капка време сторил каквото лелята му казала. Скочил в сандъка и затворил капака, докато жената забързано почиствала масата. През това време съпругът ѝ блъскал силно по вратата, ядосан, че чака. Когато накрая жената му отворила, той нахлул ядосан и започнал да я хока.
– Много съжалявам, добри ми съпруже, – говорела му тя, – но не чух че тропаш, защото се бях захванала да мия чиниите.
– Дай ми нещичко за ядене! – провикнал се мъжът.
– Както кажеш, – отговорила жена му. – Но ако бях на твое място, не бих вечеряла тъй късно, защото нали знаеш колко се обостря стомаха ти. Не е ли по-добре веднага да си лягаш?
– Жено, пази съветите за себе си, – отговорил съпругът. – На мен не ми се спи. – И седнал на масата в очакване.
Едва се настанил и отново се разнесъл шум от силно чукане, но този път от тавана над главата му.
– Това какво е? – викнал той и скочил. – Има ли някой горе на тавана?
– Никой, за който аз да знам, – отговорила жената. – Тук цял ден никой не е идвал, освен един войник с най-противното лице на този свят, да проси. Уверявам те, че го отпратих да се маха.
– Така ли? – казал нейния съпруг.
– Е, предполагам, че е успял да влезе на тавана. Сега си спомням, че забравих да затворя прозорчето.
Качил се мъжът да провери и разбира се намерил барабанчика, който веднага се заел да обяснява защо е там.
– Ела при нас да се стоплиш долу. – казал селянинът. Жена ми тъкмо се готви да ми поднесе вечерята и вярвам, че ще стигне и за двама.

Барабанчикът последвал домакина си в кухнята и седнал на масата, без да обръща внимание на отровните погледи, които стопанката му хвърляла, докато бутнала пред тях самун чер хляб и паница мляко.
– Ха-ха, – си казал барабанчикът. – Значи има печена кокошка за свещеника и сух хляб за добрия ѝ съпруг и госта му. Е, ще видим тази работа! – и ритнал здраво барабана, който стоял под масата.

„Не съм те чула,че чукаш.“

– Какво има вътре? – попитал селянинът, озадачен от шума, който се разнесъл.
– О, това е моят оракул, – отговорил барабанчикът с хладен глас.
– Твоят оракул ли! Той говори ли ти нещо?
– Разбира се, – отговорил барабанчикът. – Говори ми по три пъти на ден.
– Наистина ли! – казал селянинът. – Много ми се иска да го чуя.

И така барабанчикът вдигнал палката си и енергично тупнал барабана, а пчелите вътре, раздразнени от вибрациите, започнали да бръмчат ядосано.
– Чудо! Чудо! – викал селянинът с грейнало лице, докато слушал пчелното бръмчене.
– А ти разбираш ли езика? Какво казва оракулът?
– Той казва, – започнал хитрецът, – че няма нужда да пием вкисналото мляко, защото има бутилка вино до стената, точно зад големия сандък.
– Ха, ха, ха! Добра шега! – избухнал селянинът в бурен смях.
– Да има вино у дома! Колко ми се ще да беше истина!
– Кажи на жена ти да надникне зад сандъка, а аз ти гарантирам, че ще намери.

С огромно нежелание госпожата се отправила към указаното място и се върнала с бутилка вино. Опитвала се да изглежда изумена като съпруга си, но успяла само да изкриви широко устни.
– Дай чаши, жено! – викнал селянинът, обзет от радост. – Трябва да пием за здравето на великия оракул. Приятелю, мислиш ли, че можеш да го накараш пак да проговори?
– Разбира се, – казал барабанчикът и пак ударил барабана. Пчелите отново шумно забръмчали, а той се привел надолу сякаш, за да чуе какво му казват.
– Какво? Какво казва? – викал селянинът, горящ от нетърпение.
– Той казва, че ако жена ти погледне в шкафа ще намери печена кокошка и шунка, които можем да изядем вместо този корав хляб.
– Дума няма, този оракул е самото чудо! – се развикал селянинът. – Жено, не се мотай, ами отваряй бързо шкафа.

Пчелите вътре в барабана се раздразннили от удара и от вибрациите и започнали да бръмчат ядосано.

Госпожата не можела да откаже да се подчини. Донесла вкусните гозби и ги поставила пред тях на масата, но ако можела с поглед да убива, барабанчикът щял да бъде вече труп. А той, без да обръща внимание на злите погледи, се нахвърлил върху вкусната храна със завиден апетит. Скоро пред двамата на масата останали само кокали от пилето и шунката.
– Боже мили, – казал селянинът, като разкопчал палтото си. Това беше по-добра храна, отколкото очаквах да получа за вечеря. Дали оракулът ти има още приятни изненади, добри ми господине? Моля те, накарай го да ни каже още нещо.

Вдигнал палки и засвирил енергично на барабана.

– С най-голямо удоволствие, – отговорил барабанчикът, – но това ще бъде за последно, защото говори само три пъти на ден. – После вдигнал палки и засвирил на барабана военния марш на Наполеон, а пчелите акомпанирали отвътре отново с бясно жужене. Селянинът също наклонил глава, горящ от нетърпение, а жена му стояла настрана и се тресяла от страх.
– А-а, – казал барабанчикът накрая и погледнал двамата с попарено лице. Този път оракулът ми каза нещо много сериозно. Твърди, че хей там в големият съндък е скрит огромен черен демон!
– Какво! Какво! – викнал селянинът, скачайки от стола си като ужилен. – Демон ли казваш?
– Именно, – отговорил барабанчикът. – Но не се плаши. Ще го изгоня вместо теб. Отвори вратата и прозорците и после застани встрани.

Свещеникът също се спънал и паднал на земята.

Без да се мотае, селянинът хукнал да прави каквото било казано. Барабанчикът се отправил с твърда крачка към съндъка, подхванал тежкия капак и го отворил. Свещеникът, който чул всичко и много се уплашил, на мига изскочил! Той се втурнал бясно към вратата, а цялото му тяло било покрито от черната му мантия. Демонът тъй неочаквано изскочил и излетял с такава скорост, че с пълна сила се ударил в селянина, който не успял да се отдръпне от пътя му и паднал на земята с навирени крака. Свещеникът също се спънал и се претърколил, но бързо се окопитил, хукнал към вратата, спънал се в диплите на наметалото и паднал с глава напред в канавката на пътя. Внезапно се чул плясък, после тихичко мър мър и настъпила тишина.
– Пфу! – казал селянинът, щом успял да се изправи. – Едвам се отървахме! Видях демона съвсем ясно целия в черно със зли очи и раздвоена опашка! Да благодарим на бога, че твоят оракул ни предупреди, добри ми господине – иначе щеше да ни погълне докато спим!

На следващата утрин двамата мъже седнали да закусват и селянинът казал:
– Барабанчико, ще ми продадеш ли този твой оракул?
– Зависи, – отговорил госта. – Нали разбираш, че струва много скъпо?
– Ще ти платя сто крони, – казал селянинът, – и това е всичко, което имам на този свят.
– Добре тогава, – отговорил барабанчикът. – Това не е достатъчно за толкова добър оракул като този, но ми харесваш и не мога да ти откажа. Дай ми парите. – И така, сделката се сключила. Донатус получил сто крони и в отговор откачил барабана. После си взел сбогом с домакина и тъкмо се канел да прекрачи прага, когато селянинът му извикал:
– Я почакай малко, че се сетих да те питам нещо. А как ще разбера езика, на който оракулът говори?
– Много лесно, – отговорил Донатус. – Слушай какво трябва да направиш. Точно в десет часа, но ни минута по-рано или по-късно засади жена ти в земята до подмишниците в градината. После намажи лицето и раменете ѝ с мед. Като направиш това, качи се с оракула на тавана, където ме намери, завържи очите си и после свали кожата на барабана. Почакай петнадесет минути и иди с барабана, там където е жена ти. Точно в този миг значението на думите на оракула ще ти се разкрие и ти ще знаеш точно толкова, колкото аз знам сега!
– Много ти благодаря! – извикал селянинът радостно. – Хубав ден, войнико и добър късмет!
– И на теб! – отговорил барабанчикът и поел по пътя си като се подсмихвал в ръкава си на хорския наивитет.

Той съвестно изпълнил всичките инструкции.

Километър по-нататък, барабанчикът видял човек, който работел в нивата си.
– Ако се съгласиш, приятелю, – казал той, – ще те отменя за малко в копаенето.
– На драго сърце, – отговорил работникът, като му подал мотиката.
– Много добре, но нека си сменим дрехите, защото не ща да си окалям униформата. Ето ти една крона. Иди в кръчмата и си купи чаша вино. Когато се върнеш ще се учудиш колко хубава работа съм свършил.

Замяната била направена и работникът поел към кръчмата. След половин час се разнесъл звук от конски тропот и като погледнал към пътя, барабанчикът видял своя домакин, яхнал кон да препуска към него. Лицето на човека било алено от гняв и не спирал да реди закани какво щял да стори с барабанчика като го хване. Бил изпълнил много точно всичките инструкции и наистина научил какво бръмчи в барабана. Така станало и с жена му. Защото като отишъл в градината я видял с лице и рамене, покрити от пчелите!

Щом стигнал до мястото, където барабанчикът копаел, селянинът дръпнал повода на коня и извикал силно:
– Здравей човече. Виждал ли си един войник по пътя?
– Един мъж ли, господарю? – замърморил барабанчикът.
– Казах войник, глупако! Човек с червена униформа и с най-противното лице. Виждал ли си го, попитах?
– Видях го, – отговорил барабанчикът. – Мина преди петнадесет минути и пое към онази гора. Но никога няма да го хванеш, господарю – добавил със злорада усмивка.
– И защо няма да успея?
– Защото пое по таен път. Видях го накъде пое и знам къде се е запътил, но дори да ти покажа, пак няма да го настигнеш, защото ще се изгубиш в гората.
– Ще ти дам една крона, ако ми помогнеш да го хвана, – извикал селянинът.
– Една крона! Бре, това са сума ти пари. Ти май наистина много искаш да го намериш!
– Много искам и ще му строша всяка кост, като го хвана.
– Господарю, съгласен съм! Дай ми коня си и ще ти го хвана даром. Искам да го видя как изяжда един хубав бой, защото ми подвикваше обидни думи като минаваше оттук.
– Че ти можеш ли да яздиш? – попитал селянинът.
– Че може ли патица да плува? – отговорил барабанчикът с насмешка. – Скачай бързо, че измамникът ще се измъкне. Стой и ме чакай тука. – добавил като се отдалечавал на гърба на коня. До половин час ще съм тука.

Препуснал в галоп и сам на глас се хилел. „Измъкнах му сто крони, а сега и чудесен кон,“ – мислел той. „Хайде Донатус, добрият ти късмет добре те подреди. Не е за вярване, но с него ще си припечелваш!“ Барабанчикът достигнал гората, влязъл и изчезнал в зеленината. Селянинът стоял и слушал как все повече се отдалечава тропотът на коня и накрая звукът съвсем замрял.

Това бил работникът, докаран в дрехите на барабанчика.

Минал четвърт час, после половин, после час, но работникът не се завръщал. Селянинът, пушел нетърпеливо, крачел нагоре-надолу по пътя и удрял по треви и храсти с тоягата си. Изведнъж дочул човешки стъпки и видял човек, облечен в червено да приближава. Това бил работникът, докаран в дрехите на барабанчика, който бил изпил не една, а няколко чаши вино и сега се връщал много доволен от себе си и от целия свят. Вървял и си тананикал весела песен.
– Ти мошенико! Ти разбойнико! – викнал селянинът и се хвърлил върху него. – Къде са моите сто крони? Какво! Ще ме учиш ти на езика на пчелите, а? И горката ми жена е изпожилена жестоко и не вижда с очите си. Негодник! Измамник! Ах, ти мизернико! На ти, на, на, на! – И при всяка дума той замахвал с тежката тояга и удрял здраво злочестия работник.
– Боже, господарю, спри се! – викал мъжът и се обърнал да бяга. – Защо ме биеш? Ще те съдя ако не ме оставиш на мира! Ох, спри се, ти казвам! Откъде да знам за стоте ти крони или за жена ти?
– Какво! – крещял селянинът и удрял още по-здраво.
– И лъжи ли ще добавяш към другите си престъпления? Сега ще ми кажеш, че и барабан никога не си виждал! – И с един последен силен удар съборил нещастния човечец в краката си. Едва тогава погледнал лицето на човека и разбрал, че не е този, когото търси.

– Има ли на този свят поне един човек, тъй нещастен като мен? – пъшкал селянинът като поел с тежка крачка обратно към дома си, а след него ехтели клетвите и заплахите на човека, който набил. – Първо загубих стоте си крони, после любовта на живота ми, която никога не ще ми прости за раните, които ѝ причиних, а сега изгубих и коня си! Господ да му е на помощ на този барабанчик, ако някога ми падне в ръцете!

Бих искал да мога да ви кажа, че желанието на нещастния селянин се сбъднало, и че барабанчикът получил каквото заслужава.

За нещастие моята история свършва тук и не зная наистина какво е станало след това, но хората разказват, че барабанчикът никога не успял да излезе от гората, защото влязал с коня право в едно тресавище и там се удавил. Ако това наистина е станало, съм сигурен, че няма кой да съжалява!

КРЕДИТ: A drum full of bees, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschère

prikazki.eu